„Рибите не виждат бяло” – истории отвъд живота и реалността

Болезнено откровени, възхитително зрели и неочаквано задълбочени, разказите на Любен Димитров ме свариха неподготвен. Неподготвен да се впусна в едно пътешествие от сравнително кратки истории, които обаче обхващат цели животи и съдби.

В днешно време, когато повече от хората надяват розовите очила, решили, че са поели достатъчно тегло в живота, е наистина изумително да се срещат толкова трезви книги. Които остават горчив привкус, но и същевременно избистрят съзнанието, така че то да може да продължи съществуването си във времевата линия, само че една идея по-пречистено.

„…Светлината изчиства всичко…”

Любен Димитров е роден през 1989 г. в град Силистра. Завършва право в УНСС и работи като криминален журналист и социален репортер във вестниците „24 часа” и „България днес”. Напук на повечето автори, чиито творби са пряко вдъхновени от професионалните и личните преживявания, разказите на Любен клонят в съвсем друга посока от кариерното му развитие. Тяхната посока е право към човешкия индивид. Към неговата душа и нейните преживявания преди, по време и след земното съществуване. А имайки предвид възрастта на автора е наистина възхитително цялото задълбаване и изследване – на несъзнателното, на другото, на това, което по принцип всички усещаме, но на практика много малко от нас смеят да изучат.

Животът увлича. Намираме се във време, в което материалното е в изобилие. Има толкова много неща, до които да се докоснем визуално и физически. Има толкова много възможности да се занимаваме с разнообразни дейности и хобита. Двадесет и четирите ни отредени часа изглеждат много, но като вместим в тях сън, работа, почивка, удоволствия, изведнъж се оказва, че всъщност времето не е чак толкова много. Дните се нижат бързо, спомените отпреди няколко години изглеждат като спомени отпреди няколко живота и измежду целия този екзистенциален хаос въпроси като „Какво е времето?”, „Какво са сънищата”, „Какво е животът?”, „Какво има след смъртта” макар и от време на време да намират дневен ред, в крайна сметка остават без отговор.

„Рибите не виждат бяло” е един поразително смел опит да се разшифроват тайнствените кодове на отговорите, които хората носят в себе си и усещат. Облечени в леко брутални, безмерно тъжни, но при все това красиви истории, темите, които вълнуват автора, влизат под кожата на читателя и го карат да отвърне погледа от познатата реалност и да се опита да отвори сетивата си за всички други останали. А те чакат кротко, защото знаят, че навлизането ще отнеме време, а пътуването ще причини множество трансформации на поелия го.

“… – Какво има там, Паскал?

– Светло е и ухае на есен. Там е къщата на дядо. Тази, в която отраснах! Виждаш ли я?

– Не, не я виждам.

– Е, как ще я видиш – извърна поглед към провесения на стената цветен макет на мозъка и продължи – като си с отворени очи. Очите са като мехури, които те държат на повърхността. Трябва да ги затвориш, но истински, дълбоко, за да потънеш…”

Персонажите на Любен Димитров помещават в себе си всички минали, настоящи и бъдещи катарзиси, които всеки човек може да преживее. Всички герои – от лудия до страхливеца – събуждат емпатия. До последен детайл обосновани те не могат да бъдат обичани или мразени и не пораждат емоционална привързаност. Това, което обаче правят, е да се настанят трайно в четящия. Да слеят спомените си с неговите. Да споделят общи страхове и обща страст.

Да, техните неволи са до болка познати на всеки един човек, убеден съм и точно тази убеденост ме кара да вярвам, че теориите, които Любен Димитров представя – за времевата нишка, за смъртта, за механизмите, по които действа животът, са нещо повече от художествена измислица.

Не го мислете за луд. Всеки, който дръзне да навлезе в този тип материя, изглежда така и това е не просто, защото думите са недостатъчни да се опише всичко видяно и съпреживяно, но и защото рационалната част на човешкото съзнание инстинктивно е готова да отхвърли всичко, което се различава от познатото и доказуемото.

„Подсъзнателно Наско усещаше, че истинската, че пределната вяра се състои не в това да вярваш в очевидното, което виждат очите ти и усещаш, че най-вероятно ще се случи, а в онова, което сетивата и разумът ти възприемат като невъзможно…”

Но нека спомена и малко за сюжетите, вихрещи се измежду страниците на сборника. Използвам вихрещи се, не само като фигура на речта, но и защото динамиката в тях е убийствена. Те са като летен ден, започват с ужасяващ зной. Изречение по изречение обстановката се нажежава, а сетне когато климаксът е близо, идва черна лятна буря. Бърза, но всепоглъщаща. А накрая остава само една свежест, носеща покой и обещание за ново начало.

Първият разказ „Едно гадно копеле от иконата” среща читателите с привидно психично болен мъж, изповядващ живота си в малък параклис. Благодарение на изкусно използвания похват на ретроспекцията, Любен Димитров представя историята на главния герой стегнато, без нито една излишна думичка или безсмислена сентенция. Доколко луд обаче е лудият, това е главният въпрос, който ще занимава читателите. Дълго след като храмът изгори.

„Пух от глухарчета” е нужният сън, благодарение на който читателският ум може да си почине след бруталните събития от предишния разказ. Тук е редно да спомена, че творбите в сборника са идеално подредени. Дотолкова, че на места историите се сливат.

Друго, което ме впечатли, беше колко умело авторът навързва събитията в историите си. Най-силно доказателство за това са последователните разкази „Обикновена сутрин” и „Хендрикс, Томи и майната му на времето”, в които е представен по доста опростен, но в същото време хващащ за гърлото мотива за ефекта на пеперудата.

Границата между живота и смъртта и преминаването ѝ също е тема, която хвърля сянка върху всеки разказ. Без значение какви са героите – изкусни художници; семейство, тъгуващо по отпътувалия отвъд морето баща; психиатри; душевно болните им пациенти; прелюбодейци; криминалисти – всички те изживяват среща с необяснимото и прекрачват тънката линия между реално и нереално. Може би най-сладката поука от книгата, че всеки един човек, без значение от това какъв е по социален статут може (не, трябва!) да се сблъска със себе си и различните пластове на душата си. Повечето, от които стоят забулени и очакват да се открехнем към тях. Защото колкото и да си мислим, че се познаваме… ние сме само на повърхността. А дъното е дълбоко…

„…Когато дървото расте, то е нежно гъвкаво, а когато стане сухо и твърдо, умира. Бъди дете, бъди зелен и слаб, само тогава ще станеш истински силен. Вцепениш ли се, постигайки това със сила, ти умираш… Не, не бързай, не забравяй, просто живей! Всичко, всичко е една илюзия, сън, образ на абсолютна истина. Аз съм илюзия, миналото е илюзия, самотното дърво сред златните класове е илюзия, жълто-оранжевият поход на светлината, пробиваща бяло-синкавата преграда на случайните обстоятелства е илюзия, жаждата на зеленото за огън е химера, но само тогава, когато не е истина!…”

Попадали ли сте в моменти, в които просто знаете какво ще се случи? Били ли сте на непознати места, които сякаш не са ви съвсем непознати? Ако сте изпитвали подобен род усещания, но ви е трудно да си ги обясните, в разказите на Любен Димитров може да намерите нишките, които ще ви помогнат да разкриете воала на тези (не съвсем) житейски мистерии. „Рибите не виждат бяло” със сигурност не е книга, която често може да бъде срещната. Тя е малък бисер на фона на много отворени и захвърлени празни черупки и показва колко остра всъщност е нуждата от смислена литература. Позволете си я.

Делиян Маринов
е на 25 години и е дипломиран политолог. Интересува се най-много от литература, музика, кино и пътувания. Има издадени три фентъзи романа.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to