Освен челни места в класациите, “Writing’s On The Wall” носи на Сам Смит престижни отличия. След като печели „Златен глобус“, номинацията му за „Оскар“ го отвежда и на тази церемония. На сцената в най-грандиозната нощ в Холивуд той е ужасно нервен, а това се отразява и на изпълнението му, което той по-късно ще нарече „отвратително“ и „най-лошия момент от своя живот“. Противно на очакванията обаче, наградата за най-добра оригинална песен към филм печели не номинираната Лейди Гага, която разтърсва всички в залата и пред екраните с “Till It Happens To You”, а стеснителният Сам Смит.

Той посвещава своята победа на всички хора с нестандартна сексуална ориентация, но в речта си допуска грешка, която ядосва именно тях. „Преди няколко месеца прочетох статия, в която сър Иън Маккелън казва, че досега никой открит мъж с хомосексуална ориентация не е печелил „Оскар“ – всъщност никой такъв не е бил награден за най-добър актьор, а на следващия ден певецът се събужда под обсада от критики в пресата и интернет.

По-късно в Шоуто на Елън Дедженерис той се връща към въпросната нощ със смях – обяснява, че объркването е започнало заради шишенце текила, с което се опитал да „загрее за партито“ същата вечер, решавайки, че след изпълнението си повече няма шанс да спечели.

След краткия, но динамичен период, в който постига сериозен успех, Сам Смит си дава заслужена почивка. По негови думи: защото има нужда от време да прегръща семейството си и целуне достатъчно хора, за да има какво да пише отново. Две години по-късно доскоро пълничкото момче отново е на линия, но вече в по-стегната форма, по-късо подстриган, с брада и същия стил на обличане: панталони с висока талия, цветни костюми и шарени ризи с дъх от 80-те и любимия му Джордж Майкъл.

Ако съдим по водещия сингъл от втория му албум “The Trill of It All”, целувките са свършили добра работа. Сърцето отново е разбито и готово да зашие парченцата си с ноти, но в драматичното “Too Good At Goodbyes” вече чуваме един различен Сам – претръпнал към разделите и примирен с истината. Същата линия продължава и с “Midnight Train”, където взима решение да продължи напред сам.

Това обаче не му пречи да се покаже отново в палитра от състояния: в “Say It First” очаква отсрещният да направи първата крачка, а в “Pray” и “Him” обръща поглед към вярата в по-висша сила: при първото заглавие – с разкаяние за миналите си решения, и с изповед и себеприемане във второто. Тъгуващ по изгубеното e в “Palace” и “The Thrill of It All”, страдащ в настоящето с “No Peace” и “Burning”, но и способен да гледа с надежда към бъдещето в “One Last Song” и “Baby, You Make Me Crazy”.

Госпъл беквокалите и извисеният му глас се обединяват в настръхваща комбинация, която чуваме често в албума, а текстовете са достатъчно красиви, за да се четат за удоволствие и без музика. В новите парчета гласът му звучи в повече ниски тонове в сравнение с предишния, а нивото му е все така високо.

Въпреки изстраданото през немалкия житейски опит за своите 26 години, в очите на Сам Смит продължава да си личи момчешка, дори детска невинност. Тя се усеща и когато говори, но изчезва, щом то застане в действие пред микрофона. И въпреки нежните маниери по време на разговор, музиката и видът му няма как да оставят у една жена само желанието да лакира ноктите си с него, ако се случи да бъдат в една стая.

Колкото и да ни се иска да не е сам, макар и да се опасяваме, че тогава музиката му няма да е същата, той разсейва съмненията, че споделената любов ще му отнеме създаването на песни, като просто признава, че никога не е „чак толкова щастлив“.

За съжаление или не, понякога са нужни точно такива хора, които със самотата си те карат да усещаш, че не си сам. Можем да се съгласим, че Сам Смит се появява на музикалната сцена в точния момент – една по-стара от тялото си душа, която в свят на твърде много шум и преходност носи глас и послания с потенциал да останат вечни.

1|2