Да поръкомахаме на съдбата – „Ръкомахане в Спокан” на Явор Гърдев

spokan_cover

Трудно е да изникне нещо в съзнанието ни, чувайки заглавието „Ръкомахане в Спокан”,  ако не знаем нищо за Мартин Макдона или поне за Явор Гърдев.  За градчето Спокан също едва ли някой е чувал. Никакви очевадни сюжети не изникват. Нищо не подсказва с какво точно ще се сблъскаме. Аз лично отидох на постановката заради афинитета си към Гърдев. И определено не бях разочарована от това, което видях.

Вижте още: “Хамлет” през погледа на Явор Гърдев!

Ако се разровите малко в нета, веднага ще откриете предостатъчно информация за режисьора Макдона, смятан за един от най – добрите на нашето време.  „Ръкомахане в Спокан” всъщност не е първата негова постановка, която се играе у нас.  Добре познатата „Пухеният” , която вече осем години присъства на родната ни сцена, също е негова. Постановката доби голяма  популярност, когато беше поставена за първи път на сцената във Варна,  отново от  Явор Гърдев, като представи едно садистично криминално разследване, изравящо зловещи  тайни на повърхността. Tя е едно страхотно въведение към сложните, меланхолични и леко психопатски постановки на Макдона. Не че не можете да гледате едната, ако не сте гледали другата. Сюжетите им са съвсем различни и възприемчиви , въпреки сложността си.

spokan_1

„Ръкомахане в Спокан” не бяга от характерната за Макдона острота на случващото се, нито от реализма на Гърдев. Отличителното при Макдона е, че насилието избива във всички посоки на действието и залива зрителите като водопад. Болките тук се проявяват в безмислените атаки срещу другите, в омразата, в ненамирането  на друг път.  Важните акценти са умело уловени, макар постановката да се възприема по–трудно у нас, отколкото в Америка. Все пак тя засяга и много политически въпроси, които родната публика просто няма да вземе присърце. Българският зрител, който не робува много на болната за американското общество тема за расизма, се смее от сърце. Но не мислете, че  тази пиеса не е за разтуха, не е за отмора.

Вижте още: Разговор със страхотния варненски актьор Стоян Радев

Може би някои ще си помислят, че още не сме пораснали като зрители  дотам, че да я разберем.  Но в крайна сметка добрата режисура и естествената актьорска игра успяват много добре да покажат  вратите, които трябва да отворим, без да имаме идея какво се крие зад тях. Провокират ни. А според мен това е една от най–важните цели на театъра.

spokan_2

Сюжетът на “Ръкомахане в Спокан” се върти около един убиец, който търси  отрязаната си преди много години ръка. В цялата история са замесени двама дребни мошеници и едно пиколо. Неслучайно историята е ситуирана в Спокан, американско градче в щата Вашингтон, известно с бруталните си престъпления. Сред средствата, които използва Гърдев,  са интересното разделяне на сцените и внезапните стопкадри. Като прибавим музиката на Калин Николов, от която те побиват тръпки,  и знаковите сценография и костюми на Даниела Олег Ляхова, успехът на “Ръкомахане в Спокан” е в кърпа вързан. В кървавата кърпа на настоящето.

Небезизвестният Иван Бърнев прави страхотна роля като безръкия Кармайкъл , точно толкова сив, колкото трябва да бъде един бездушен психопат . Играта на Теодора Духовникова  също няма да ви разочарова. Леонид Йовчев пък е черешката на тортата – неговият монолог е нещото, което ще ви разсмее, разведри, ще покаже колко ироничен към себе си трябва да е човек, как не всичко е сиво, дори когато го виждаме така. Леонид е гениален до лудост и този монолог е едно абсолютно доказателство за това, разкривайки импровизаторските му умения. Колкото по-ужасни неща ражда фантазията му, толкова по-смешно става. Метафората на стаята-клетка, много подходящо поставена в Камерната сцена, е една страхотна идея, която помага за възприемането на играта и смекчава мощния удар в лицата на зрителите. В края на краищата, едва ли на всеки би му било приятно ако директно пред него някой размята отрязани ръце. Още повече, че малко или много животът ни минава в кутийки.

spokan_5

Постановката е остра, силна и неочаквана, в някаква степен дори брутална.  Като отрязана ръка, с която някой отчаяно ръкомаха. Тя несъмненено се сблъсква и с много табута –  расизмът, сегрегацията, половете и сексуалността. Буквално разфасова едно  общество. Дори и да се  посмеете на циничния черен хумор на Макдона, ще усетите и горчиво-соления вкус на кръв, докато преглъщате финала. Показателно е, че една от най-силните сцени, когато актьорите се замерят с отрязани ръце, отначало поражда бурен зрителски смях. Той обаче преминава в гримаса на ужас, когато става ясно, че между тях има и детски ръчички.

Това не е спектакъл с хепиенд. На финала двамата луди садисти, оня с отрязаната ръка и влюбеният в маймуна от зоопарка рецепционист, остават сами на сцената, замръзнали във внезапна прегръдка. Но прегръдката им е кратка – тя ще бъде разтрогната от взаимна погнуса.  На финала пиколото си  тръгва на четири крака като маймуна, но вече никой не се смее. Точно в това е посланието на спектакъла.

spokan_3

За много хора постановката ще предизвика ужас. Но какво значи ужас в епохата на интернет, когато снимките на хора с отрязани глави, ръце, крака и други органи се подмятат във виртуалното пространство ежедневно?

Много неща ми харесаха – провокациите, черният хумор, лекотата на текста и играта на актьорите. Играта, танцуването на ръба на приемливото и отвратителното. Стига да преглъгнете бруталността на сюжета,  в момента, в който осъзнаете, че от вас се очаква да захвърлите предразсъдъците и да преминете  невидимата линия на абсурда, нещата стават повече от забавни.

Снимки –  Народен театър “Иван Вазов”

Емилия Найденова
е на 25 и е завършила специалност Българска филология в СУ „Свети Климент Охридски”. Интересува се от литература, култура, театър. Зад името й стои автор на две стихосбирки, млад мечтател, събирач на истории. Обожава да чете и пише поезия. Извън сайта работи като уеб мастър и учител по английски на малки деца.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to