Небезизвестният Иван Бърнев прави страхотна роля като безръкия Кармайкъл , точно толкова сив, колкото трябва да бъде един бездушен психопат . Играта на Теодора Духовникова  също няма да ви разочарова. Леонид Йовчев пък е черешката на тортата – неговият монолог е нещото, което ще ви разсмее, разведри, ще покаже колко ироничен към себе си трябва да е човек, как не всичко е сиво, дори когато го виждаме така. Леонид е гениален до лудост и този монолог е едно абсолютно доказателство за това, разкривайки импровизаторските му умения. Колкото по-ужасни неща ражда фантазията му, толкова по-смешно става. Метафората на стаята-клетка, много подходящо поставена в Камерната сцена, е една страхотна идея, която помага за възприемането на играта и смекчава мощния удар в лицата на зрителите. В края на краищата, едва ли на всеки би му било приятно ако директно пред него някой размята отрязани ръце. Още повече, че малко или много животът ни минава в кутийки.

Постановката е остра, силна и неочаквана, в някаква степен дори брутална.  Като отрязана ръка, с която някой отчаяно ръкомаха. Тя несъмненено се сблъсква и с много табута –  расизмът, сегрегацията, половете и сексуалността. Буквално разфасова едно  общество. Дори и да се  посмеете на циничния черен хумор на Макдона, ще усетите и горчиво-соления вкус на кръв, докато преглъщате финала. Показателно е, че една от най-силните сцени, когато актьорите се замерят с отрязани ръце, отначало поражда бурен зрителски смях. Той обаче преминава в гримаса на ужас, когато става ясно, че между тях има и детски ръчички.

Това не е спектакъл с хепиенд. На финала двамата луди садисти, оня с отрязаната ръка и влюбеният в маймуна от зоопарка рецепционист, остават сами на сцената, замръзнали във внезапна прегръдка. Но прегръдката им е кратка – тя ще бъде разтрогната от взаимна погнуса.  На финала пиколото си  тръгва на четири крака като маймуна, но вече никой не се смее. Точно в това е посланието на спектакъла.

За много хора постановката ще предизвика ужас. Но какво значи ужас в епохата на интернет, когато снимките на хора с отрязани глави, ръце, крака и други органи се подмятат във виртуалното пространство ежедневно?

Много неща ми харесаха – провокациите, черният хумор, лекотата на текста и играта на актьорите. Играта, танцуването на ръба на приемливото и отвратителното. Стига да преглъгнете бруталността на сюжета,  в момента, в който осъзнаете, че от вас се очаква да захвърлите предразсъдъците и да преминете  невидимата линия на абсурда, нещата стават повече от забавни.

Снимки –  Народен театър „Иван Вазов“

1|2