
Дотук добре. Но има и още. Докато тази сюжетна линия се разгръща по невъобразим начин, друга такава ни връща назад във времето в маниер най-вероятно абсолютно интенционално неделикатно „взаимстван” (защото „гепен” звучи леко грубо) от „Форест Гъмп“. Запознаваме се с биографичната история на необразования, осиротял от ранна възраст провинциален хлапак Алън Каралсон, чиято любов към експлозивите и резултатът от тяхната употреба го водят до срещи и близки приятелства с генерал Франко, Робърт Опенхйамер, Хари Труман, Роналд Рейгън, Сталин и глупавия брат на Албърт Айнщайн – Хърбърт Айнщайн. Всичко това, разбира се, са схематични очертания на ситуации, които дори и да искам – а аз не бих и посмял да ви разваля удоволствието от личния сблъсък с тях – не бих могъл да предам адекватно, без да съм изгледал филма поне няколко пъти.
За финал ще кажа, че не се бях смял така от доста време насам. Изпълнителят на главната роля – Роберт Густафсон, най-обичаният шведски комик според мъдрите думи на google – със своя отнесен, реещ се в необятното, неразбиращ, наивен поглед, перфектно улавя духа на „дървото без корен”, което е всъщност Алън Каралсон. Неговата импулсивност и неадекватност, неспособността му да се закачи за нито една приемлива социална роля, с която лесно да се отъждестви и разбере, са така ясно доловими в изражението, погледа, жестовете на Густафсон, че едва ли има по-добър актьор, който да изиграе тази роля. Представете си го така, сякаш Роуън Аткинсън да не играе мистър Бийн – няма как, неразделими са.

Ако трябва обаче да поставя „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна” в контекста на жанрове, режисьори, филми, най-вероятно бих го центрирал между Гай Ричи и Андерс Томас Йенсен. На първо място – трудно ми бе да не правя постоянни асоциации с по-популярните заглавия на Гай Ричи – с цялата тази абсурдна игра на случайностите, която изписва действието като сеизмограф преди земетресение; пък и присъствието на Алън Форд си е чисто и ясно намигване, което не можем да не забележим. Да не говорим, че никой друг не поднася така леко черния хумор, както Ричи – а такъв, макар и в умерени дози, определено присъства и в шведския хит.
От друга страна, образите в лентата на Хернгрен често са малко по-битови, драматични и дори – предизвикващи топло съжаление и снизхождение – със своите на пръв поглед абсурдни житейски ситуации, зад които обаче прозират разпознаваеми проблеми на съвременния ни живот и с които, несъмнено, всички се сблъскваме. Този комичен воал, хвърлен върху различните кризи в човешкия бит, някак ми напомни силно за „Ябълките на Адам” от Йенсен, който с убийствения си черен хумор разказва история, която затрогва така, както и най-сълзливата и драматична история трудно ще успее. „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна” балансира умело между остроумния, предизвикателен, но неангажиращ хумор на Ричи и не по-малко остроумния, непредвидим и забавен, но по-силно ангажиран с човека, бита му и кризата в неговата ситуация подход на Йенсен. В този ред на мисли по-голяма гаранция за качество от последното изречение – трудно мога да ви дам!
Филмът е част от програмата на Киномания 2014
Предстоящи прожекции:
Euro Cinema, 20 ноември, 19:30
Люмиер, 26 ноември, 21:00
1|2





