Както ни известяват надписите в началото, събитията в новия филм на Стивън Фриърс („Опасни връзки“, „Кралицата“, „Филомена“) са базирани върху действителната история на Флорънс Фостър Дженкинс – американката, която въпреки неподходящия си за оперна кариера глас, преследва своето желание да пълни концертни зали и го осъществява. Така сопраното оставя следа като една от важните фигури от музикалната сцена на Ню Йорк през първата половина на XX век.

Ексцентричността, но и духовността на Флорънс са показани още в началото на лентата, а по-късно си проличава и липсата на гласови данни, която на фона на желанието за пеене би изглеждала жалка, ако личността зад нея не беше великодушна и благородна. Именно това е комбинацията, с която дамата печели както околните персонажи, така и зрителите – отсъстващата дарба, която не зависи от героинята, е сякаш нищо пред това, на което Дженкинс е способна, за да сбъдне мечтата си. Колкото и парадоксално да се оказва – фактът, че не можеш да пееш, не значи, че не можеш, или по-точно, че не бива. Дори обратното – щом има достатъчно желание, значи трябва. А предвид характера и миналото на героинята намеренията й без признак на алчност или наглост са налице не само заради стабилния материален статут.

Мерил Стрийп има немалък брой музикални изпълнения в своята филмография – от „Силкууд“ през „Мама миа!“ до „Рики и Флаш“. Когато на актрисата за първи път се налага да пее фалшиво, всъщност проличава още повече не само музикалния, но и актьорският й талант. Освен с глас и изражения, Стрийп използва вътрешна светлина и витално излъчване, които са в основата на образа, изигран с достойнство и мечтателност. На екрана й партнира Хю Грант като верния спътник в живота на Флорънс и прави трогателно изпълнение на персонаж, преживял професионално разочарование. Именно то се оказва един от важните двигатели да помогне за сбъдването на мечтата на своята жена. Друга форма на неговата любов е разкрита с помощта на образа на Ребека Фъргюсън, която с точност и магнетизъм олицетворява алтернативата пред героя на Грант.

В голямата тройка на лицата от постера застава и това на Саймън Хелбърг, чиито качества на комик проличават в „Теория на големия взрив“, а за ролята на музикант тук усъвършенства пианистките си умения и работи с още по-голяма изразителност, изведена почти до карикатурност. Забавният образ обаче е първият в цялото сюжетно действие, който осъзнава реалните „заложби“ на мадам Флорънс, с което напомня на детето в „Новите дрехи на царя“, но за разлика от него запазва известна прикритост, а впоследствие преминава от отрицание към подкрепа. Така във всеки от образите се откроява по нещо трагично, но и достойно, последното произтичащо сякаш от допира им до мадам Дженкинс, който ги белязва и се превръща в тест за тяхната човечност.

„Флорънс“ потапя в света на Ню Йорк от миналия век благодарение на красивия дизайн на продукцията, в който важен акцент е разточителната обстановка около Флорънс и пищните й сценични костюми. Камерата улавя преживяванията на героите в близък план и спомага за емоционалното въздействие на лентата, която същевременно разкъсва и стопля сърцето. Филмът засяга деликатната тема за границата между любовта и предпазването на човека отсреща, като отвежда до размисъл за правилния начин за третирането му. Да предотвратиш разочарованието на обичания от теб, отказвайки го от копнежите, или да му помогнеш да полети на крилете на илюзията, чиято крехкост невинаги може да бъде заобиколена, а заради това да се окаже фатална.

Кое е по-важно – безупречната техника или действията с чувство и харизма, и за предпочитане ли са приятните заблуди вместо горчивата истина? Пред тези и още въпроси ни изправя лентата, която е удоволствие не само за окото, но и душата. „Флорънс“ е урок по смелост, вярност и човечност, който забавлява и зарежда с топлината на приказка, и пристига навреме по кината, за да сгрее през студените дни.

„Флорънс“ може да бъде видян в рамките на „Киномания“ на 24, 27 и 30 ноември.