Декември 1988 г., някъде в американския северозапад. Невзрачен лейбъл от Сиатъл пуска 70-минутна компилация с 20 парчета, които трудно можем да поставим под някакъв общ знаменател. Трите дългосвирещи плочи с пънкарски бокс арт носят името Sub Pop 200 и съдържат песни на никому неизвестни банди с притеснителнo хлапашки имена. The Thrown Ups, Cat Butt, Girl Trouble, Blood Circus, Chemistry Set… Има и още – Green River, Soundgarden, Nirvana, Mudhoney, Screaming Trees.

Парчетата в компилацията не са най-доброто, на което са способни изброените имена, но Sub Pop 200 ще остане символично в историята на рока като люлката, която дава тласък на сиатълския гръндж. И макар повечето от бандите никога да не придобиват кой знае каква популярност, други – като Soundgarden и Nirvana –  се изстрелват в космоса и правят сиатълския саунд популярен в цял свят.

Зад Sub Pop Records стоят Джонатан Поунман и съдружникът му Брус Павит, странни птици от американския северозапад с много съмнителни бизнес умения за амбициите на лейбъла. Името идва от издавания от Павит фензин „Subterranean Pop“, съкратено Sub Pop. Самият Павит има своя колонка в списание „Рокет“, продава касети, а от време на време издава сингли и миниалбуми на местни начинаещи групи. Лейбълът бързо става популярен като единствения шанс на младите банди да се сдобият със собствен запис. До края на 1988 г. сред по-известните сингли, дело на Sub Pop Records, са „Touch Me I’m Sick“ на Mudhoney, дебютният сингъл на Soundgarden „Hunted Down“/“Nothing to Say“ и пристрастяващия кавър, който Nirvana правят на „Love Buzz“, парче на Shocking Blue. В предшественика на компилацията, издадената 2 година по-рано Sub Pop 100, присъстват и други пионери на сиатълския саунд – Sonic Youth.

Но да се върнем на Sub Pop 200. Идеята на Поунман и Павит е компилацията да включва най-доброто, излизало от тях до момента. Резултатът e хаотична колекция от песни, повечето от които ще потънат в небитието на неизвестността, а само две от бандите ще превземат световните сцени в следващите години.

Sub Pop 200 започва обещаващо със „Sex God Missy“ и обърканите текстове на Tad. The Fluid забиват здрав пънк с приятни поп елементи в “Is It Day I’m Seeing?”. Nirvana присъстват със „Spank Thru“, едно от ранните парчета на Кърт от времето, когато се подвизава под името Fecal Matter заедно с Дейл Кроувър от Melvins. Парчето е хлапашко, но дава сериозна заявка за пътя, по който ще тръгне Nirvana с дебютния си албум година по-късно. Серията се накъсва от 2.40-минутно ръмжащо и невротично словоизлияние на Steven Bernstein, поет и автор на пърформънси, известен в Сиатъл със своята лудост и прекомерна употреба на забранени субстанции.

Тук са и любимците на Кърт Кобейн – Mudhoney с протяжното и измъчено парче „The Rose“ – виещи китари и провлечен вокал, все елементи, които ще се превърнат в запазена марка на сиатълския саунд. „Got No Chains“ на The Walkabouts е странно изключение – групата, макар и от Сиатъл, макар и издавана от Sub Pop Records, е далеч от определението за „гръндж“ със своите кънтри и фолк влияния. Ранните им парчета са с доста рокенрол звучене, но скоро бандата поема в по-артистична посока, развива се стилово и по скромното ми мнение е едно от най-прекрасните и същевременно подценявани явления в историята на меланхоличния рок. Явление, за което може да ви разкажа в отделна публикация.

Парчето на The Walkabouts не е единственото в компилацията, която няма общо с грънджа. Дебютният запис на Terry Lee Hale – „Dead Is Dead“ представлява горчиво акустично изпълнение, което, макар и мрачно, внася малко лекота в иначе изпълнената с дисторшъни плоча.

И там някъде, точно след Terry Lee Hale, сиатълският гръндж отново гръмва с онзи магнетичен глас, който завинаги ще остане в сърцата на милиони фенове. Soundgarden с парчето „Sub Pop Rock City“ и безсмъртният Крис Корнел. По времето на Sub Pop 200 Soundgarden имат вече сингъл и две EP-та, само месец преди това е излязъл и дебютният им албум, а Поунман казва за тях след един концерт: „Видях тази група и тя беше всичко, което рокът трябваше да бъде!“. Ще минат години и милиони фенове по цял свят ще се убедят в пророческите му думи.

В останалите парчета от компилацията ниско настроените китари, продраните вокали, флиртуването с пънка и младежката ярост маркират всичко онова, с което свързваме грънджа. Жестоко звучат напълно забравените днес Blood Circus, като излезли от аудио касета са мърморещите заклинания на Beat Happening, психеделичните Screaming Trees и пионерите от Green River. В Sub Pop 200 наистина има всичко.

30 години от този запис звучи като цяла епоха. От дистанцията на времето определено можем да кажем, че е така. Компилацията на Sub Pop, замислена като витрина на сиатълския гръндж, днес изглежда като портрет в сепия, епитафия на този моментен екстаз, разклатил тектоничните плочи на музикалния бизнес и белязал едно цяло поколение с яростните си рефрени. 30 години по-късно – Кърт Кобейн и Крис Корнел са някъде там, в по-добър свят, след като се превърнаха в икони на 90-те. Сиатъл е синоним на музикална Мека, но и на мъртви рокзвезди. 30 години бележат въздигането на едни ядосани младежи в богове и изгарянето им в пламъците на собствения огън.

Ако ви се прииска да си припомните как започва всичко, пуснете си Sub Pop 200. Ще усетите миризма на винил, на забранени субстанции и ще чуете звука, който – макар и 30 години по-късно – кара кръвта да бушува. Teen Spirit от американския северозапад. Натюр.

Автор: Георги Грънчаров