“The Handmaid’s Tale”: Бог срещу човешкото

Познатият свят е само спомен. Свободата е илюзия, размита и мъглива, загърната в забрава, а миналото започва да се променя. Нова Англия вече не съществува. На нейно място сега стои Гилиад – теократична диктатура, пуснала пипалата си във всяка свободна мисъл и впримчила ежедневието в абсолютен захват. Хората не живеят, а служат. Жените са безправни животни за разплод. Контрол, наблюдение, репресии. Това е реалността в “The Handmaid’s Tale” – бездушна, крайна дистопия, изградена върху фалшив морал и стъпила на костите на най-висшата ценност – продължаването на човешкия род.

„Историята на Прислужницата“, базирана на едноименната книга на Маргарет Атууд, е историята на Джуун Осборн (Елизабет Мос). Джуун вече не ползва това име: сега тя е позната като Офред, съвсем буквално „на Фред“, но за това малко по-късно. Офред е една от Прислужниците – роля, отредена на онези жени, които все още носят в себе си най-ценното – обещанието за нов живот. След продължително замърсяване на околната среда, човешкият род стига до повсеместна стерилност, която заплашва самото съществуване. Група влиятелни мъже се възползват от тази нова възможност и създават конспирация, която кулминира в кървав военен преврат. Така под маската на религията и висшия идеал се ражда Гилиад – новият ред, който обещава да осигури оцеляването на хората.

Както във всяка антиутопия и тук обществото е силно разделено на касти, всяка със своята ясно отредена роля. Командирите, извършили преврата, са властта – малоброен елит и автори на новите правила, създатели на новата религия. Техният мандат идва директно от Бог, както и всичко останало в Гилиад. Инструментът на тяхната власт са Очите – всевиждащата тайна полиция, която следи за реда и чува и знае всичко. Ангелите водят война за разширяването на границите на Гилиад, а за новия морал се грижат Лелите – крайни фанатици и морално-духовни учители, които индоктринират Прислужниците в новата вяра.

Дотук нищо ново. Командирите, Очите, Ангелите, Лелите и Прислужниците. Разделението на прослойки е един от задължителните атрибути на всяка дистопия и това съвсем не е нещото, което отличава тази история. Сериалът не впечатлява с оригинални идеи за абсолютната държава и не разчита на нещо ново, не. Неговата сила е в начина, по който разказва, в наблюдението, прозренията и въпросите. В заснемането и изграждането на едно достоверно, дори допустимо общество. Съзнанието някак допуска за възможни дори най-абсурдните и гротескни елементи на новата държава. Самата Маргарет Атууд казва, че всичко в сериала вече се е случило под една или друга форма в някоя част на света, а тя просто го е документирала.

Историята е изцяло разказана през очите на Офред. Наративът е накъсан – сега, преди и всички промеждутъци между тях. Джуун и Офред, свободният свят и светът на Бог. Във всеки епизод чуваме мислите на два съвсем различни персонажа – от остроумни монолози, назряваща лудост и тих бунт, до лирични впускания в търсене на спомени за предишния живот, за всичко изгубено в него. Този бунт ме подсеща нещо, което прави силно впечатление – Офред е непримирима пред всяка несправедливост и не спира да го показва. Тези тихи революции обаче са в основата си безсмислени и краткотрайни – нужна е само една заплаха от страна на Леля Лидия, за да бъде потушен огънят. В един момент това става изморително, дори досадно за зрителя. Всеки опит за свободна мисъл бива бързо убит в зародиш и това води до един абсурден омагьосан кръг – безсилни изблици на неподчинение, които излагат Офред на открита опасност, без да имат никакъв ефект.

Но как се стига дотук? След преврата всички жени са класифицирани и маркирани. Негодните са изпратени в Колониите, където продължителността на живота е неповече от три години. Годните, бъдещите Прислужници, са изпратени в Червения Център – своеобразен концлагер, в който всяка човешка черта бива заличена. Съзнанието се притъпява с безмозъчно повтаряне на заучени фрази взети директно от Библията, общуването се свежда до баналности. Всяко неподчинение се наказва със старозаветна жестокост – обидата коства око, писането и четенето отнемат ръка, сексът за удоволствие – кастрация и изпращане в Колониите. Лелите са безмилостни и безскрупулно налагат новия закон в съзнанието на бъдещите Прислужници.

След Червения Център животът влиза в своето русло. Всяка Прислужница отива при своя Командир и живее с единствената цел да го дари с дете. Когато тази свещена мисия е изпълнена, Прислужницата бива изпращана при друг. Офред дължи името си на своя Командир – Фред Уотърфърд (Джоузеф Файнс) – и с всяко негово изричане затвърждава робското си съществуване. Диалозите между двамата са непрестанна игра на котка и мишка, в която Фред се опитва да разчупи зловещия стереотип за себе си, а Офред се опитва да свали маската му. Животът в къщата на Командира трябва да подготви Прислужницата за „Церемонията“ – денят на божието чудо, в който Фред ще се опита да посее божието семе. Ритуалът се изпълнява под строги правила – очите не трябва да се срещат, телесният контакт се ограничава до формалност, а Съпругата на Командира присъства на Церемонията през цялото време, поставяйки главата на Прислужницата в скута си.

На секса е отредено специално място в историята. Той може да бъде бягство от реалността, но по-често е неин най-суров агент и я затвърждава с цялата си гротескност. Сексът е алегория за статута на жените в Гилиад – сега, сведен до нивото на грозна формалност, и преди, когато е бил израз на свобода и любов. Тук се прокрадва нишката на феминизма и сериалът дори търпи критики в това отношение. Гледалите го обаче знаят, че потърпевши от новия ред са не само жените – целият човешки род е поставен в ситуация на смазващ контрол и безизходица. Зверствата далеч не са насочени само към жената – тя е символ на отнетата свобода и всяка атака срещу Прислужниците е атака срещу всички хора.

“The Handmaid’s Tale” е красив сериал, вероятно един от най-красивите за последните години. Сцените са наситени с топли цветове и силни контрасти, размити линии и close-up кадри на лицето, които акцентират върху всяко малко потрепване. Усещането за безизходица и безсилие е предадено автентично и кадърът винаги се задържа върху него. Силно впечатление прави играта със светлината. Прозорци, свещи, лампи, красивите слънчеви лъчи и отразената лунна светлина придават на сцените усещане за ефирност и лекота, която бързо бива изличена от мисли за самоубийство и обречено на провал бягство. Елизабет Мос е прекрасна в образа и по пълнокръвен и жив начин създава не персонаж, а човек, който се бори, който страда и се надява. Превъплъщението ѝ в два коренно различни персонажа е безупречно и неслучайно Мос печели „Златен Глобус“ за ролята си.

Кога целта спира да оправдава средствата? Можем ли да допуснем, че Гилиад е необходимост, че ще премине с времето заедно с кризата? Според Маргарет Атууд това не е така. Тя нарича Командирите фалшиви християни, за които властта е крайна цел. Идеалът за продължаването на човешкия род е параван и претекст, чрез който се стига до върха. „Историята на прислужницата“ не дава директни отговори, но повдига много въпроси. На нас остава да изберем как приемаме тази история: като наръчник или горчиво предупреждение за бъдещето?


Автор: Димитър Рахталиев

Под Моста

е независима медия, създадена от млади хора, занимаващи се с писане и журналистика. В сайта можете да намерите новини и изцяло авторска публицистика за култура и лайфстайл.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to