“Формата на водата” – красива чистота и погнусяваща агресия

В дълбоките води на “Формата на водата”

“Формата на водата” ни завлича под дълбоки води още с първите си кадри – заобикалящия ни свят става нереален, погледът ни върху него се замъглява, притаили сме дъх и чакаме водата на екрана да се изсипе отгоре ни опустошително. Гийермо дел Торо разказва едновременно замечтано и реалистично, като създава свят, в който самотата и любовта се срещат на прага на бруталността чрез дузина варени яйца.

Точно на такъв контраст е изградена цялата лента – в единия момент гледаме кадри от ‘The Little Colonel’, а в следващия размислите на един расист за Бог. От едната страна стои приказния свят, а от другата – американската институционна машина. Приказният свят съществува в рамките на бруталния. Ако го разбираше, той също можеше да живее.

Филмът дълбоко в същността си е история за две души, които след дълго лутане се откриват. Обстоятелствата, при които това се случва обаче, са една Студена война, хлопаща бясно по вратата, и крайни нейни привърженици, хлопащи бясно по тялото на една от двете души. В периферията намираме два прекрасни образа – на хомосексуалист и цветнокожа, които са единствените достойни човеци, но и на персони с гнусен пай или странни фризури, които намират за свои дълг да са неприятни расисти-хомофоби или претенциозни мрънкачи.

В главната роля на Илайза Еспозито влиза Сали Хоукинс. Макар че първите минути и музиката обещават история за романтизирана принцеса с развети от буйния вятър коси, героинята на Хоукинс е много по-решителна от повечето обявени за силни и независими женски персонажи. Самата актриса пък очарова почти мигновено със своята нетипичност и искреност, с фееричност и приказност.

Самотата на глухонямата Илайза среща тази на непознато соленоводно създание в тъмна лаборатория някъде под земята. Любовта между тях не се ражда от първия поглед, защото никой не е сигурен дали такова нещо би могло да съществува. Въпреки това идва някак предначертана, донесена от съдбата, спечелена с помощта на варени яйца, музика и много разбиране. Костюма на Амфибийния човек облича Дъг Джоунс, който неведнъж се е вмъквал в какви ли не кожи във филмите на Дел Торо.

Онази ръка, която цели ударите си в една от влюбените души, принадлежи на героя на Майкъл Шанан – Ричард Стрикланд. Не е изненада да видим Шанан в ролята на антагониста. Самият той също не ни предлага нещо различно от повечето си подобни роли, но пък играе толкова въздействащо, че подлага зрителя на сериозен психически тормоз дори само с нетрепващия си поглед на вманиачен психопат.

Докато американската страна на Студената война е представена от налудничавия Стрикланд, съветската част е опозорена от абсолютно нелеп руски говор, който в определени моменти е неразбираем. Въпреки говора обаче главният съветски агент в лентата лесно се нарежда сред персонажите, които първосигнално харесваме заради скритата им доброта.

Най-приятната част от лентата са второстепенните герои на Октавия Спенсър и Ричард Дженкинс. Те носят топлина на един студен свят, в който влюбените се разделят заради оглупели егоцентрици, провъзгласили се за патриоти. От играта на актьорите лъха чистосърдечност, а от образите им – откровеност и любов.

Визуалното съвършенство на киното на Гийермо дел Торо впечатлява и във “Формата на водата”. Цялата лента напомня на една голяма водна безкрайност – зелено, синьо и мътнокафяво рисуват водорасли върху стените, бездънни води по пътищата и гъста тиня отвъд прозорците.

“Формата на водата” само изглежда като романтичен разказ – всъщност е пропит с чистота, но и с погнусяваща агресия. Филмът е красив, искрен, разказан като ужасяваща приказка, която въздейства на чувствителната част от собствените ни души. Проблемът в лентата е личното ми неосъществено очакване Дел Торо да надскочи себе си в нея – вече се чудя дали това е изобщо е възможно след като летвата така или иначе е невъзможно високо вдигната.

“Формата на водата” не е “Лабиринтът на Пан”. Не мисля, че някога изобщо нещо ще се доближи до “Лабиринтът на Пан”.

Въпреки моите неосъществени мечти за една наистина вълшебна лента (които са безспорен световен фактор), “Формата на водата” имаше 7 номинации за “Златен глобус” (спечели 2 от наградите), вече получи още цели 12 за наградите “БАФТА”, а дали ще е номиниран за “Оскар” за най-добър филм, изобщо не се съмнявам. Въпреки това, ще ви препоръчам да потърсите магия не в него, а в „Лабиринтът на Пан“, а ако все пак жадувате за иноваторство – да го намерите в “Три билборда извън града” на Мартин МакДона.

Илияна Маринкова

изучава журналистика в Софийския университет. Интересува се от всички добри проявления на киното, театъра и музиката. Обича кучетата и морето.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to