LIFE

Уикенд бягство: Стара планина и хижа Амбарица

06.10.2019

Омръзнало ви е от разходки на Витоша? От хижи, до които се стига с кола? Или от пренаселените пътеки, по които сякаш сте не на Витоша, а на Витошка?

Искате да избягате, да се скриете в пещера, да се изгубите за малко в планината (не буквално…) и да забравите града, да видите розовото небе над върховете по залез слънце и да усетите чистия въздух, който нахлува в ноздрите и прочиства главата до болка?

Елате с нас на разходка, не, на що-годе сериозен преход за средно опитни планинари по билото на Стара планина, по стъпките на Ком – Емине, последвайте ни сред боровинките и със сигурност ще искате да се върнете за още.

На около два часа път от София намираме град Сопот, откъдето ще се качим с панорамния седалков лифт до национален парк „Централен Балкан“. Целият път до лифта, а и след него, е в табели и табелки и да се объркате би било истинско постижение. След петнайсетминутно пътуване нагоре, заобиколени от тоталното спокойствие и прекрасната тишина на трасето, се изкачваме на около 1800 метра надморска височина, която след едва няколко минути започва да се обажда – с болка в главата, но може и да съм само аз.

След кратко изкачване по един неособено приятен и доста каменист хълм се озоваваме в една от вечнозелените горски пътеки на националния парк. Слънцето напича, небето е чисто, тишината е нещо, което в града често не можем да си представим, дори и в три сутринта на затворени прозорци и с възглавница на главата. Пътеката е равна и предполага приятна разходка, а сред дърветата човек може да улови безкрайните мащаби на планината, величествените склонове и долчинки, скалистите участъци, лъчите на слънцето, които се спускат през вечните гори. Нищо не спира окото и при ясно време се виждат Рила и Витоша, а при истински късмет, и при изкачване малко по-нависоко, смътно се вижда очертанието на река Дунав.

С края на пътеката свършва и гората, а пред нас изниква първата спирка по трасето – хижа Добрила. Презареждане – боб чорба, хляб. Това е задължително, но хижата всъщност предлага разнообразно меню и ако не сте в настроение за боб, със сигурност ще намерите нещо друго. Добрила е една от „по-луксозните“ хижи, която има дори хотелска част, а ако не сте фенове на изкачването, колкото и малко да е то, до нея може да се стигне и с кола. Хапваме, изпиваме бирите и премятаме раниците. Гърбът вече ме боли, благодарение на богатия ми опит като планинар и защото раницата ми тежи непоносимите 5 килограма, но борбата с планината тепърва започва.

От Добрила тръгваме нагоре по сравнително стръмно изкачване в посока връх Васил Левски, познат по-добре като Амбарица. От хижата ще ви отнеме около час и половина до върха, може би дори по-малко – всичко зависи от темпото и подготовката ви. Ние не бързаме, все още е рано. След първото изкачване се озоваваме на един сравнително равен и обширен участък, част от маршрута Ком – Емине, белязан с червено-бяла маркировка и последна отсечка преди изкачването на връх Амбарица.

На височина малко над 1800 метра, човек все пак се чувства като покорител, който стои на покрива на света.

Гледките някак го предполагат. Безкрайните, нежни извивки на планината, докъдето стига погледът са спомени от друго, забравено време, и за момент ми се иска да не съм обут с тъпите си водоустойчиви планинарски обувки с трисантиметров грайфер, а да се върна сто, триста, хиляда години назад, за да изпитам планината в нейния първичен, най-истински вид, да усетя ледения ѝ дъх и да осъзная, че съм безсилен пред нея. Стоя си на едно място и гледам планината, а умът ми тича някъде по склоновете преди изкачването.

А изкачването си е зор. Върхът е стръмен и на места каменист, а в цялост ходенето по него, което на места преминава в пълзене и полягване, отнема около 30 минути. На върха има малък заслон с неща от първа необходимост, както повелява традицията за сплотеност и взаимопомощ в планината. Само ако бяхме такива и извън нея. Ако и иначе се поздравявахме без причина и бяхме готови да си помагаме безрезервно. Сигурно щеше да е хубаво.

След следобедна закуска на върха се спускаме надолу. Слънцето напича, вятър не съществува и всичко е спокойно. Вървим по билото, струва ми се часове, а все не напредваме. Ей сега ще стигнем Голям Купен, още малко, а той все не идва. Така и с ходенето до хижата, която сякаш прогресивно се отдалечава от нас. Но ето го – острият зъб на върха надвисва над нас и вече сме в подножието му. Всички оставят раниците си и взимат бутилки с вода, само аз не разбирам защо. Ей го къде е, мисля си, след пет минути сме горе.

Не бяха пет минути, но не бяха и три часа. В началото пътят към върха е достатъчно полегат, че да използваш само краката си, но с изкачването става все по-стръмен и неусетно ръцете се включват в усилията по пътя нагоре. После трудността на изкачването се вдига достатъчно, че да трябва да използваш стоманеното въже, което върви успоредно с пътеката към върха. В последните метри от изкачването вече увисвам на въжето и с крака върху скалите се избутвам напред и нагоре към върха.

Краката ми стъпват най-отгоре, но нарочно не поглеждам около себе си, докато не стигам до самия център на върха. После гледката ме удря в стомаха с юмрук, отпускам се на тревата, подпирам се на ръце и оставам загледан в зеления, виещ се безкрай на Стара планина пред себе си. После идват и останалите, нареждат се около мен и неусетно оставаме там почти час. Горе е знамето и книгата, в която са писали всички преди нас. И ние оставяме нещо за идните поколения, правим си задължителната снимка със знамето и после тръгваме надолу.

По пътя към хижа Амбарица час преди залез се оказваме неподготвени – треви и склонове придобиват златистия отблясък на залязващото слънце и губим толкова време да гледаме и снимаме всичко пред себе си, че замръкваме. Продължаваме по пътеката и след час сме в хижата – там е и белият кон Борко, който помага на хижарите, там са и котките Люк и Лея, символи и стожери на хижата. И отново леща и боб и чай, приказки и истории с хората в столовата. А после излизаме пред хижата и се взираме в нощното небе – повече звезди, отколкото можеш да проумееш. Млечният път. Някакво момиче ни показва съзвездията едно по едно, а ние допиваме златистата хижарска ракия и не спираме да гледаме нагоре.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Йоанна АнтоваУикенд бягство: Родопите01.11.2018

Още от Под Моста

Калоян ГуглевВечните театрални постановки, които не омръзват на публикатаТеатър