Боян Тончев: Литературата е вечният огън, подхранващ мечтите за по-добър свят

Интервю с Боян Тончев, автор на „Прагът“

Последните няколко години у нас отбелязаха сериозен бум не просто на издаващи родни автори, но и на множество тепърва публикуващи. Интересна тенденция при дебютиращите е, че темите, които засягат, са изключително сериозни, както от социален, така и от екзистенциален аспект. Един от тези автори е Боян Тончев, чийто първи роман „Прагът” излезе преди няколко месеца, благодарение на издателство „Скалино”, които непрестанно откриват нови литературни таланти.

За огромна част от читателите Боян Тончев сигурно все още е непознато име. Ето защо решихме, преди любопитството ви да надделее и да потърсите неговата творба, да публикуваме разговор с него, който определено би могъл да ви накара да се замислите над много и различни теми.

Какво те подтикна да напишеш този роман и как ти хрумнa идеята да разгърнеш действието в един живот след смъртта?

Недооформена идея за такъв роман прекара няколко години в състояние на хибернация в главата ми, преди да се хвана да я разбуждам. Поради ежедневни професионални ангажименти все отлагах започването му за някой по-свободен момент. Такъв, разбира се, никога не идва сам. Тогава попаднах на информация за конкурс на фондация „Развитие” за непубликуван роман. Той беше подтикът най-сетне да преформатирам дневния си график и да освободя ранните часове на деня, докато всички други спят, за да седна и да разгърна идеята си. Основният текст го написах в галоп за два-три месеца – точно колкото време ми оставаше до крайния срок за предаване. Успях да го спазя, но съвсем логично, конкурсът беше спечелен от къде-къде по утвърдени имена в българската литература от мен. И все пак рецензията, която получих от уважаваното жури, беше доста обнадеждаваща. Реших, че след като имам готов и явно не съвсем безсмислен ръкопис, е глупаво да го обричам на забрава. Последваха няколко редакции, за да изхвърля най-наивните му части, като в крайна сметка съдбата ме сблъска с издателство „Скалино”, което го превърна в реалност.

Иначе темата за това какво има след смъртта ме занимава от юноша. Да не кажа, че именно тя ме насочи към четенето на философска литература като ученик в последните класове и непоколебимото ми решение да следвам философия в Софийския университет. По убеждения определям себе си като „агностик” – смятам, че човечеството не разполага и никога няма да разполага с познавателния апарат да стигне до реално потвърждение на това дали Бог съществува или не. Прословутият облог за съществуването на Бога от средновековната схоластика от моя гледна точка звучи така – дори и да има Бог, той няма как да е толкова дребнав, че да ми се сърди заради незначителния от вселенска гледна точка факт, че не съм убеден в съществуването му.

За мен универсалният морален закон се крие вътре в човека. От тази гледна точка смъртта винаги ми е изглеждала като бягане от отговорност. Като обезсмисляне на всичко добро и всичко лошо, свършено от нас по време на житейския ни път. Затова си зададох въпроса – в каква ли ситуация бихме изпаднали, ако след като умрем, продължим да носим отговорност за делата си, дори и да няма Бог, който да ни съди заради тях? Така се роди основната линия в „Прагът”, около която конструирах историята.

Мислиш ли, че прочитът на „Прагът“ би могъл да бъде някакво утешение за онези читатели, наскоро загубили близък човек?

Зависи. От една страна идеята да видим близките си, след като прекрачим Прага е успокояваща. При това в условия, не чак толкова различни от тези, на които сме свикнали приживе, а не в казана на огнената геена, например. От друга, безкрайността на моралния ни ангажимент към една Вселена без Бог, малко или много плаши. Тя носи предусещане за непосилната умора, която един вечен живот би могъл да натрупа върху плещите ни. Защото смисълът на безкрайността в романа е в постоянното равновесие на отговорността ни към самите нас и към другите. Доколко обаче човешката психика е в състояние да понесе сама тази огромна отговорност? Религията ни дава по-лесно решение на този онтологичен проблем. Наличието на Бог ни спасява от тази гигантска отговорност, най-вече след като се пренесем в отвъдното. Там той решава вместо нас каква добавена стойност ще приеме духът ни. А какво би станало, ако след като умрем, на духа ни му се наложи да продължи да взима решенията си сам? И все така само от него да зависи спазването на битийните правила и норми? „Прагът”, ако мога така да се изразя, дава рамките на един „постмортален екзистенциализъм”. Тоест всички познати житейски въпроси за собственото ни съществуване отново идват на дневен ред, след като умрем. И отново нямат еднозначен категоричен отговор. Не знам това доколко звучи утешително, особено за хора, които избягват да размишляват по подобни стресиращи теми.

Определят романа ти като антиутопия, съгласен ли си с това определение и познаваш ли този жанр, който сякаш набира все по-голяма популярност? Според теб на какво се дължи интереса към утопиите и антиутопиите?

Антиутопията вече не е просто литературен жанр. Животът в модерния свят сам по себе си стои на ръба на антиутопията, в някои аспекти тази граница дори се прекрачва. Затова и в литературата стилът набира все по-голяма популярност. Фактически онова, което доскоро се класифицираше като реализъм, вече се примесва с елементи на антиутопия. Нещо подобно се случи и с фантастиката – реалните съвременни технологиии са художествената фантастика на миналия век. По същия начин цяла група народи от близкото минало преживяха половинвековен антиутопичен период в историята си. И в днешно време продължава да има такива. Така че антиутопията в литературата вече не е играе ролята на предупреждение, а по-скоро на различните възможни случвания на реалността. Затова и тя е толкова популярна като жанр и интересът към нея няма скоро да затихне – защото в днешно време сме на едно премигване разстояние от истинското случване на антиутопичното общество. В ерата на пост-истината, антиутопията не е лош сън, а неприятно пробуждане.

Продължава на следващата страница

Страници 1 2

Делиян Маринов

е на 25 години и е дипломиран политолог. Интересува се най-много от литература, музика, кино и пътувания. Има издадени три фентъзи романа.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to