Със Здравка Евтимова за литературата като галактика

04.12.2017

ПМ: А вие как научихте английски? Все пак сте от едно поколение, по време на което не е било модерно да се изучава този език.

ЗЕ: От Перник приемаха две момичета в Първа английска гимназия, и приеха мен и Виолета, която беше страхотен математик. Завърших езиковата гимназия и средният успех на класа беше 5,89. Университетът след това ми беше пей сърце. С една четвърт от усилията там да уча се справях отлично. Много беше добро това скъсване от учене и оттам свикнах да не чакам някой да ми помага, да се обажда за мен – ненавиждам това. Обаждането за тебе означава – ти си некадърен, може би не е правилно и старомодно, но аз продължавам да мисля така и при мен работи.

Ако някъде закъсам и се проваля, знам, че аз съм си виновна, не мога да обвинявам никого. Това ми помага и съм се стремила така да възпитам и децата си.

ПМ: Но вие и днес се стремите към растеж, към непрекъснато подобряване на себе си.

ЗЕ: Аз не го наричам стремеж, наричам го нещо естествено като храненето, като съня. То ми е толкова приятно. Като някой, който търси злато, не може да го намери това злато или намира едно малко късче, но това е страхотно удоволствие. Златото на думите, това е най-ценното – то е страхотна енергия!

ЗЕ: Писането въобще не е свързано със стремежа да се проявя, или провалям, нито да се вписвам в конфигурации – светът е толкова широк! Светът е свободен, интернет е тази огромна врата.

ПМ: Кои са вечните теми, за които винаги ще намирате думи?

ЗЕ: Аз с цялото си същество, с всичко в мен най-много ненавиждам насилието над по-слабия, било то физически, било то социално по-слабия, било човек в неравностойно положение. Например, умирам от мъка, когато някоя мутра засече някоя малка количка. Смятам, че единствено писането ми помага да не скоча да се бия. Просто думите са едно убежище. Човек се заблуждава, разбира се, но аз си мисля, че ако пиша, ще ги бутна мутрите. Но поне ги описвам или описвам хората, които са по-бедни, но не заслужават презрение, потисничество или мачкане. Ако не беше това писане, не знам. Добре, че беше.

ПМ: Като ви слушам си мисля отново за това, че преди да бъде човек добър в каквото и да е, трябва да е добър човек.

ЗЕ: Не, това не е необходимо. Има хора, които имат изключително непоносими характери, което не пречи да са блестящи писатели. Характерът изобщо не е свързан с писането.

ПМ: Но може ли да достигаш до читателите, ако си лош човек?

ЗЕ: Не знам, може би злобата също е голямо гориво. Аз още нямам достъп до такова нещо. Характерът не е свързан с таланта, за жалост. Познавам такива изключителни хора, които две думи не могат да кажат, които ще разтворят гърдите си, за да ти дадат сърцето и душата си, но ако го накараш да напише нещо, той ще каже – я ме гръмни по-добре.

ПМ: Какво ви харесва днес в българската литература и какво ви липсва?

ЗЕ: Аз винаги съм отричала да бъда съдник на това какво липсва и какво не липсва. Това е едно море, в което всеки си намира своя пристан или ако е по-буен отива в по-дълбокото и се стреми да го преплува. Аз обичам да чета поезия, въпреки че пиша проза. Чета много поезия, нося си поетически книжки с мен. И в телефона си нося аудио книги, които слушам във влака. Един ден едно ми харесва, а на другия ден друго. Така че е много трудно да сме съдници. Всеки човек е море, което отива при друго море.

Не мога да кажа, че съм прочела всичко, дори не съм прочела малка част. Когато съм била жури, съм чела повече и оценявам по много критерий, въобще не искам дори да знам на кого е текста, не искам да познавам автора, за да е само текста. И когато някой текст ме разтърси, отивам и си купувам книги, търся го.

ПМ: Кои са книгите, които препрочитате?

ЗЕ: Маркес, Сто години самота – това за мен е една прекрасна, прекрасна книга! Йовков, Флонъри О’Конър – доста неща съм превела от нея; има една американка – Ани Пру, която днес е много възрастна, и съм превела доста неща от нея; и много преди Алис Мънро да вземе Нобеловата награда, аз толкова я бях харесала и си я превеждах.

И това някой да ти каже – вземи я тази книга или погледни този автор – на такива хора съм много благодарна! Защото ти не можеш в това ежедневие – да си на работа 8 часа, и да търсиш книги.

ПМ: Има ли нещо, което никога не се сещат да ви питат, а искате да кажете?

ЗЕ: Не, аз го казвам. Аз съм много търпелив човек и благодаря на преводите за това. Докато превеждаш се покланяш на всяка дума, бавно, бавно. Спомням си, когато превеждах „Червеният Марс“ – такова удоволствие! Спираш да превеждаш и плачеш на това, което си превел. Рядко ми се е случвало, но никога няма да го забравя. Тогава превеждах, само за да ядем. Превеждах фантастика, защото плащаха най-много. Но тази книга показва, че няма ниски и високи жанрове, има майсторство или липсва на майсторство. Но на един едно му харесва, на друг друго и не можеш да съдиш.

Но съм приятел не с хората, с които четем едни и същи книги, а с които слушаме една и съща музика – тогава знам, че този човек е страшен приятел.

ПМ: Какво слушате, докато пишете?

ЗЕ: За мен тишината е най-голямата музика, много обичам да е тихо. Може би защото пишех, когато спяха децата. Но да работя нещо и да слушам музика, това е престъпление и за музиката, и за работата.

Когато пишеш, това ти е щастлив момент. Разказът си се пише сам, ако го натискаш ти да го пишеш, не става. Моля се да имам свободно време да пише и като имам се получава.

Аз не го правя за коментарите или за одобрението – то е като да ядеш малини. Ядеш ги, защото ги обичаш, а не защото имат много витамин C или някой ти е казал, че са полезни.

ПМ: Какво си пожелавате за новата година?

ЗЕ: Най-вече здраве! Да сме здрави всички.

Знам, че сега като се прибера, двете ми внучки ме чакат. Като се прибера сега, да им купя нещо и като ме очакват, да ми бъркат по джобовете какво им нося – това ми е щастието. А писането е като детето – щастливо.

ПМ: А на читателите?

ЗЕ: Също, това е най-важното, всичко друго бледнее. Когато нещо щастливо мине покрай тях, да се отбие и при тях и да ги направи щастливи. Аз обичам да срещам усмихнати хора и някак си припирните, скандалите не са за мен. Под небето е широко.

 

1|2Next page sign

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Димитър ПанайотовАлександър Александров: Конкурсът „Развитие“ е моят поклон към книгите – заради това, че са ме създали21.02.2018

Още от Под Моста

Деница Димитрова„О, ти, която и да си…“: спускане в сърцето на ВазовТеатър