Кино

5 филма, посветени на художници, които си струва да гледаш

25.09.2019

В десетките си опити да разбера има ли нещо, в което съм поне прилично добра, някога в миналото съм се опитвала и да рисувам. Историята помни плачевните ми опити за пейзажи, в които слънцето винаги кацваше в горния ляв ъгъл на листа. Историята помни и едно толкова съсипано от творческия ми устрем платно, че повече не бях добре дошла в дома на притежателя на въпросното платно от периода преди да бъде осквернено.

Колкото и да се утешавам, че добрият художник рядко е признат приживе и по-често сред смъртта му, не се заблуждавам, че това е моят случай. Наскоро си говорихме за пет филм за писатели, които си струва да гледаме. Дойде ред на филмите за художници, които по някаква причина са грабнали вниманието ни. Представям ви пет филма с мирис на боя, които ни разказват за художници и заслужават да запълнят свободен прозорец от времето ви.

„Момичето с перлената обица“ („Girl with a Pearl Earring“, 2003)

Има една сцена в „Момичето с перлената обица“, която ще помня завинаги в съзнанието си. В нея персонажа на Скарлет Йохансон – Грийт, трябва да изчисти прозореца в ателието на Вермеер. Момичето обаче се колебае. Защо? Защото знае, че това би променило светлината.

„Момичето с перлената обица“ ни представя холандския художник Йоханес Вермеер като човек, който силно би искал да прави това, което желае, но вместо това няма смелостта да се опълчи на факта, че трябва да се грижи за семейството си. Представя ни изкуството като странна смесица от дълг и бягство от факта, че дългът съществува като феномен. Разказва ни историята си тихо, дори премълчано, кара ни да допълваме сюжета сами. Точно това харесвам най-много в „Момичето с перлената обица“ – филмът остава в умовете ни, там преминава през машината на въображението и се превръща в лично преживяване, в наша история.

„Остатъчни образи“ („Powidoki“, 2016)

Във всеки тоталитарен режим, хората, които са мислели, са били преследвани. Същото важи и за артистите, защото за артист, който мисли, абсолютно никога няма да е достатъчно да рисува в покъртително безвкусния, скучен и шаблонен стил на социалистическия реализъм. „Остатъчни образи“ ни разказва за един такъв художник – Владислав Стржемински.

Не го идеализира, а го показва като добър учител и обичащ баща, който обаче трябва да бъде оставен без никакъв изход, за да избере да бъде баща пред това да бъде художник. Изкуството в „Остатъчни образи“ е кауза и неравна борба. Лентата следва класическата форма на линейния разказ и ни показва различни пластове на взаимоотношения и възприятия. Филмът прави и нещо много важно – разказва с уважение и предава посланията си ясно, но не чрез твърдения, а чрез доказателства.

 „Серафин“ („Seraphine“, 2008)

„Серафин“ може да бъде гледан само когато настроението ви е абсолютно скапано и искате да го подобрите чрез уверяване, че и по-лошо от вашето има. Серафин е самоука френска художничка, която случайно е открита. Някои ще кажат, че това променя живота ѝ драстично, според мен, поне от представеното във филма, само побутва живота ѝ в посока, която просто не може да бъде избегната.

Филмът е мрачен, а атмосферата – тежка, боите са направени от кръв, а изкуството е нещо, което е намерило мястото си в живота на главния персонаж сякаш без да иска. Изкуството не е представено като спасение обаче, а като някакъв вид странна отплата, извратен подарък. Макар историята безспорно да е тъжна, филмът не цели да ни разплаче или да ни накара да съжаляваме главната героиня, не го и постига. Той разказва почти безчувствено и по начин, който ни увлича точно както бавната, но сигурна лудост увлича Серафин от Сенил.

„Ван Гог: На портите на вечността“ („At Eternity’s Gate“, 2018)

Много филми са правени за Винсент ван Гог и всеки един го представя по различен начин. Само във „Ван Гог: На портите на вечността“ обаче го виждаме такъв какъвто картините ни говорят, че е бил – откъснат, самотен, но облян от светлина и красота. Тих и мислещ, прокарващ пръсти между гъстите треви и порива на вятъра, с поглед, пълен с нещо, което нито е реално, нито не е.

„Ван Гог: На портите на вечността“ дава своето тълкование на картините на Ван Гог и го представя точно толкова спокоен колкото картините му говорят, че е бил. Разказва ни не за пиянските скандали и за изблиците на лудостта му, а за философията на картините му, за начинът, по който е възприемал изкуството. Макар филмът да не е весел или радостен, той не е драматичен или бурен. Той разказва с цвят, с мисъл, с простор. Уилям Дефо пък играе, колкото и пресилено да звучи, ролята на живота си.

„Банкси покрива Ню Йорк“ (‚Banksy Does New York‘, 2014)

„Банкси покрива Ню Йорк“ е единственият документален филм в този списък. Реално, дори и да са го искали, създателите на филма трудно биха могли да ни разкажат много за живота на Банкси, защото за него не се знае почти нищо. Филмът разказва за 31 дни от октомври 2013 година, когато Банкси представя по една своя творба всеки ден из стените на нюйоркските улици.

Това, което харесвам в този филм, е, че не се фокусира върху Банкси, не се опитва да следи стъпките му и да разкрие самоличността му, не тълкува изкуството му, а ни показва различните възгледи и възприятия на това изкуство. Показва ни фанатичното преследване на творбите му, водено по-скоро от любов към сензационност, а не към изкуство. Показва ни как различни хора на различни нива не облагодетелстват финансово от нещо, което поне не изглежда да се прави заради печалба. Филмът не си поставя задачата да прави изводи, а да ни покаже сериозните препятствия пред това изкуството да бъде възприето като изкуство, а не като нещо модерно или печелившо.

Препоръчвам поглъщане на мерло за преглъщане на тези пет филма. Не защото намеквам, че са прекалено тежки (около килограм и половина), а защото защо не. Приятно гледане!

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Илияна МаринковаПетте филма на "Под моста" от предстоящата седмица на "Киномания"18.11.2018

Още от Под Моста

Деница Димитрова„Портретът на Дориан Грей“ – ефектно гмуркане в бездната на човешката душаТеатър