Кино

Топ 5 нетъпи клиширани музикални филма

17.07.2019

Вече съм ви говорила за любимите си пет нетъпи сълзливи романтични филма, днес отново съм на същата вълна (да приемам стереотипите си) и ще ви говоря за други пет любими филма от подобна категория. Можем да я наречем с краткото и ясно „музикално-танцови филми за типични млади дами (да, това е генерализация), които понякога пият бутилка вино на вечеря“, но ако предпочитате малко повече детайли около жанра, „музикални филми, които се срамуваме да признаем, че сме гледали и харесали“ също върши работа.

Уточнявам, че няма да споменаваме биографии, документални филми, а също и музикални филми, които действително са добри – няма да си говорим за „Бохемска рапсодия„, „Роди се звезда„, „Пианистът„, „Ла Ла Ленд„, „Камшичен удар“ и така нататък, а за онези музикални филми.

Сред лентите, които се определят като „музикални“, можем да намерим истинско изкуство, крайна плява или пък лента, която просто ни харесва без логично обяснение. В следващите редове ще си говорим за последните – за музикалните филми, които ни печелят просто защото сме млади типични хора, приели стереотипите си и способни да изпият бутилка вино на вечеря. Ще си говорим за музика, танц и песен, ще бъдем повърхностни и щастливи от това, ще задълбаем в нищо повече от чистото удоволствие да изплачем няколко сълзи на нещо изтъркано, но въздействащо. Представям ви крайно типична, крайно нелогична, крайно неизчерпателна и крайно незаинтересована от невежеството си класация:

„Запази последния танц“ (‘Save the Last Dance’, 2001)

„Запази последният танц“ е класиката на музикалните филми, които могат да бъдат адски клиширани, но съдържат нещо, което всъщност ги прави добри. Мисля, че съм го гледала около 34 пъти и половина и на финала винаги се връщам, за да изгледам някоя сцена отново.

Има от всичко – публични излияния на емоции, трагична смърт и нелогично самообвинение, главен персонаж, който попада в тотално различно общество, където е абсолютен аутсайдер, наличие на тръпките на първата любов, печелене и загуба на доверие, дори има и конфликт, който започва от липса на адекватна комуникация (говорете си бе, хора!). И въпреки че се изгражда в рамките на клишето, лентата просто е интересна, защото създава персонажите си интелигентно, пише диалозите им с мисъл и подплатява действията им с причина. Друго особено приятно нещо в лентата е, че танцът не е превърнат във фанатична цел, а е представен като изразно и опознавателно средство.

‘Begin Again’ (2013)

Още от 2015, когато гледах “Begin Again“, си мечтая не да разкарам кофти гаджето си, което отгоре на всичко е и кофти музикант, не да започна да работя с гениален музикален продуцент, не да натрия носа на музикалния си лейбъл, не дори да се чувствам толкова свободна и щастлива колкото главния женски персонаж, а да успея да открия това велико устройство, което свързва два чифта слушалки и сбъдва мечтата двама души да слушат от едно устройство с двете си уши едновременно. Красота!

‘Begin Again’ не е шедьовър, но е много приятен филм. Предлага един вид лек, но не глупав хумор, който особено харесвам, не акцентира върху нещастията, а отправя погледа си към вдъхновението. Но не възвишено и преекспонирано вдъхновение, а онова, което се крие в градския шумов пейзаж, в микрофона, който има чорапогащи вместо попфилтър, в скътаните улички и никому неизвестните барове. Филмът създава лек, но не лековат, а въздушен разказ за вдъхновението от типичността, за музиката, която сякаш сама се създава от това вдъхновение и за самото вдъхновение, което винаги е хубаво да се гарнира с щипки любов от няколко разновидности, но най-вече към себе си.

‘Beyond the Lights’ (2014)

На пръв поглед, а също и при диагонално гледане, филмът изглежда твърде целенасочено драматичен и сякаш прекалено фокусиран върху прераждащата сила на любовта. Когато внимаваме обаче, картината добива нюанси, а това, което може да се нарече неоправдан драматизъм, всъщност започваме да виждаме като поредица от малките стъпки на тихата борба.

Лентата разказва за отнемането на правото на избор на жените в музикалната индустрия и превръщането им в продукт, за психическия товар от неразбирането на най-близките, за загубата в отчаяние и да, за катарзисната сила на любовта, което може да звучи изключително клиширано, но важи напълно. Макар филмът да е музикален, всъщност малкото наистина добра и красива музика ще намерите в кавъра на песента ‘Blackbird’ на Нина Симон, който сам по себе си е достатъчна причина дори и за диагонално гледане на ‘Beyond The Lights’.

„Полина“ (‘Polina, danser sa vie’, 2016)

С ръка на сърцето заявявам, че „Полина“ наистина е добър филм и дори ми се струва, че би намерил по-добро място в друга статия, но поне използвах писането за него като добра предпоставка да го гледам още веднъж. Лентата е френска, но немалка част от действието се развива в Русия. Развива се по правилния начин обаче, защото диалозите са на руски, а персонажите на учители, родители и познати не са нереални и глазирани, а такива каквито биха били в реалността.

На първо време ще си кажем, че не се и търси тази глазура върху руското общество, защото продукцията е все пак френска. „Полина“ обаче не идеализира и френското общество също, а го представя реално. Точно това е хубавото в тази лента – разказва историята на едно момиче, което иска да танцува, което се опитва и в крайна сметка получава някакъв желан резултат, макар и силно различен от първоначалната цел, но без да изопачава заобикалящите обстоятелства, без да се опитва да ги тълкува пряко. Пък и финалният танц на този филм е чисто и просто красив.

‘Battle’ (2018)

Това е филмът, който ме подтикна да напиша този невероятен труд. Преди няколко дни, носейки се из ставащите все по-обятни, но оставащи така прекрасни пространства на Netflix, попаднах на този филм. Повярвайте ми – истинско клише. Има от всичко – любовна драма, даже две любовни драми, съперничество между приятели, парични премеждия и семейни проблеми, показване на резултати вместо натрупване, логика и действие.

Въпреки клишираната формула на ‘Battle’ обаче, онова „нещо“, което наричаме „нещо вдъхновено“, а не защото не можем да измислим по-добра дума, е налице. Филмът ни приковава, задържа ни, дори се връщаме да погледнем в детайла на движенията, на жестовете, на начина на дишане. „Нещото“ определено не е играта и режисурата, нещото може би са танците. Голям плюс е, че един от тях се случва и на песента на Daughter ‘Youth‘, която определено не се появява постоянно из плейлистите ми след като гледах филма, защото определено изкуственият интелект не ме познава по-добре, отколкото се познавам самата аз.

След този текст така бленуваната кариера на професионален циник никога няма да долети в ръцете ми. Когато започнах да го пиша имах нуждата да се оправдая как осъзнавам, че тези филми не са велики. Да си призная, вече ми е все тая. Филмите са добри, когато ни дават история, която да вълнува умовете ни – без значение дали за продължителността на филма, час след това или половин живот още. Пък и да си призная – за доста прилични филми си говорихме!

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Илияна МаринковаКиномания 2018: "Рудолф Нуреев: Бялата врана" на Ралф Файнс25.11.2018

Още от Под Моста

Калоян ГуглевВечните театрални постановки, които не омръзват на публикатаТеатър