Кино

Топ 5 нетъпи клиширани музикални филма

17.07.2019
Varna Buddies 2019 Summer Edition

Вече съм ви говорила за любимите си пет нетъпи сълзливи романтични филма, днес отново съм на същата вълна (да приемам стереотипите си) и ще ви говоря за други пет любими филма от подобна категория. Можем да я наречем с краткото и ясно „музикално-танцови филми за типични млади дами (да, това е генерализация), които понякога пият бутилка вино на вечеря“, но ако предпочитате малко повече детайли около жанра, „музикални филми, които се срамуваме да признаем, че сме гледали и харесали“ също върши работа.

Уточнявам, че няма да споменаваме биографии, документални филми, а също и музикални филми, които действително са добри – няма да си говорим за „Бохемска рапсодия„, „Роди се звезда„, „Пианистът„, „Ла Ла Ленд„, „Камшичен удар“ и така нататък, а за онези музикални филми.

Сред лентите, които се определят като „музикални“, можем да намерим истинско изкуство, крайна плява или пък лента, която просто ни харесва без логично обяснение. В следващите редове ще си говорим за последните – за музикалните филми, които ни печелят просто защото сме млади типични хора, приели стереотипите си и способни да изпият бутилка вино на вечеря. Ще си говорим за музика, танц и песен, ще бъдем повърхностни и щастливи от това, ще задълбаем в нищо повече от чистото удоволствие да изплачем няколко сълзи на нещо изтъркано, но въздействащо. Представям ви крайно типична, крайно нелогична, крайно неизчерпателна и крайно незаинтересована от невежеството си класация:

„Запази последния танц“ (‘Save the Last Dance’, 2001)

„Запази последният танц“ е класиката на музикалните филми, които могат да бъдат адски клиширани, но съдържат нещо, което всъщност ги прави добри. Мисля, че съм го гледала около 34 пъти и половина и на финала винаги се връщам, за да изгледам някоя сцена отново.

Има от всичко – публични излияния на емоции, трагична смърт и нелогично самообвинение, главен персонаж, който попада в тотално различно общество, където е абсолютен аутсайдер, наличие на тръпките на първата любов, печелене и загуба на доверие, дори има и конфликт, който започва от липса на адекватна комуникация (говорете си бе, хора!). И въпреки че се изгражда в рамките на клишето, лентата просто е интересна, защото създава персонажите си интелигентно, пише диалозите им с мисъл и подплатява действията им с причина. Друго особено приятно нещо в лентата е, че танцът не е превърнат във фанатична цел, а е представен като изразно и опознавателно средство.

‘Begin Again’ (2013)

Още от 2015, когато гледах “Begin Again“, си мечтая не да разкарам кофти гаджето си, което отгоре на всичко е и кофти музикант, не да започна да работя с гениален музикален продуцент, не да натрия носа на музикалния си лейбъл, не дори да се чувствам толкова свободна и щастлива колкото главния женски персонаж, а да успея да открия това велико устройство, което свързва два чифта слушалки и сбъдва мечтата двама души да слушат от едно устройство с двете си уши едновременно. Красота!

‘Begin Again’ не е шедьовър, но е много приятен филм. Предлага един вид лек, но не глупав хумор, който особено харесвам, не акцентира върху нещастията, а отправя погледа си към вдъхновението. Но не възвишено и преекспонирано вдъхновение, а онова, което се крие в градския шумов пейзаж, в микрофона, който има чорапогащи вместо попфилтър, в скътаните улички и никому неизвестните барове. Филмът създава лек, но не лековат, а въздушен разказ за вдъхновението от типичността, за музиката, която сякаш сама се създава от това вдъхновение и за самото вдъхновение, което винаги е хубаво да се гарнира с щипки любов от няколко разновидности, но най-вече към себе си.

‘Beyond the Lights’ (2014)

На пръв поглед, а също и при диагонално гледане, филмът изглежда твърде целенасочено драматичен и сякаш прекалено фокусиран върху прераждащата сила на любовта. Когато внимаваме обаче, картината добива нюанси, а това, което може да се нарече неоправдан драматизъм, всъщност започваме да виждаме като поредица от малките стъпки на тихата борба.

Лентата разказва за отнемането на правото на избор на жените в музикалната индустрия и превръщането им в продукт, за психическия товар от неразбирането на най-близките, за загубата в отчаяние и да, за катарзисната сила на любовта, което може да звучи изключително клиширано, но важи напълно. Макар филмът да е музикален, всъщност малкото наистина добра и красива музика ще намерите в кавъра на песента ‘Blackbird’ на Нина Симон, който сам по себе си е достатъчна причина дори и за диагонално гледане на ‘Beyond The Lights’.

„Полина“ (‘Polina, danser sa vie’, 2016)

С ръка на сърцето заявявам, че „Полина“ наистина е добър филм и дори ми се струва, че би намерил по-добро място в друга статия, но поне използвах писането за него като добра предпоставка да го гледам още веднъж. Лентата е френска, но немалка част от действието се развива в Русия. Развива се по правилния начин обаче, защото диалозите са на руски, а персонажите на учители, родители и познати не са нереални и глазирани, а такива каквито биха били в реалността.

На първо време ще си кажем, че не се и търси тази глазура върху руското общество, защото продукцията е все пак френска. „Полина“ обаче не идеализира и френското общество също, а го представя реално. Точно това е хубавото в тази лента – разказва историята на едно момиче, което иска да танцува, което се опитва и в крайна сметка получава някакъв желан резултат, макар и силно различен от първоначалната цел, но без да изопачава заобикалящите обстоятелства, без да се опитва да ги тълкува пряко. Пък и финалният танц на този филм е чисто и просто красив.

‘Battle’ (2018)

Това е филмът, който ме подтикна да напиша този невероятен труд. Преди няколко дни, носейки се из ставащите все по-обятни, но оставащи така прекрасни пространства на Netflix, попаднах на този филм. Повярвайте ми – истинско клише. Има от всичко – любовна драма, даже две любовни драми, съперничество между приятели, парични премеждия и семейни проблеми, показване на резултати вместо натрупване, логика и действие.

Въпреки клишираната формула на ‘Battle’ обаче, онова „нещо“, което наричаме „нещо вдъхновено“, а не защото не можем да измислим по-добра дума, е налице. Филмът ни приковава, задържа ни, дори се връщаме да погледнем в детайла на движенията, на жестовете, на начина на дишане. „Нещото“ определено не е играта и режисурата, нещото може би са танците. Голям плюс е, че един от тях се случва и на песента на Daughter ‘Youth‘, която определено не се появява постоянно из плейлистите ми след като гледах филма, защото определено изкуственият интелект не ме познава по-добре, отколкото се познавам самата аз.

След този текст така бленуваната кариера на професионален циник никога няма да долети в ръцете ми. Когато започнах да го пиша имах нуждата да се оправдая как осъзнавам, че тези филми не са велики. Да си призная, вече ми е все тая. Филмите са добри, когато ни дават история, която да вълнува умовете ни – без значение дали за продължителността на филма, час след това или половин живот още. Пък и да си призная – за доста прилични филми си говорихме!

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Илияна МаринковаПетте филма на "Под моста" от предстоящата седмица на "Киномания"18.11.2018

Още от Под Моста

Калоян ГуглевНа кого е нужен руският сериал „Чернобил“?Кино