Преди няколко сутрини се събудих с мисълта, че днес непременно трябва да си облека лятна рокля преди топлото слънце да си отиде. Тъй като не съм любител на прогнозата за време, а и ме е налегнало настроение за бягане от реалността, чак след като отворих завесите, готова да вкуся свежия утринен въздух, който в представите ми е чист и планински, а не мръснософийски, осъзнах, че него го няма. Лятото си е отишло. Идва времето на мъглите, дъжда и меланхолията – или поне за мъничко преди мъката по лятото да се видоизмени в наслада с цвят на червено вино и канела.

Вече обаче съм ви говорила както за филми за плач и меланхолия, така и за филми, с които да превъзмогнем тъгата от края на лятото. Затова днес ще си говорим за едни други филми – за филми, посветени на писатели.

По логиката на една свръхлогическа мисъл (а и по следата на пресъхналата ми банкова сметка заради една платена семестриална такса) стигнах до извода, че с края на лятото идва началото на учебната година за ученици и студенти, а с началото на учебната година за ученици и студенти – много важното място, което литературата предстои да заема в ежедневието им (ни) – независимо художествена или научна. Тъй като обаче силно предпочитам художествената, а и силно им (ни) пожелавам да им (ни) остане време за много художествена литература, днес ще си говорим за филми, посветени на писатели.

„Анонимен“ (‘Anonymous’, 2011)

От всички филми, които ни разказват за Уилям Шекспир, най-много харесвам „Анонимен“. В конспирацията има нещо чудесно, каква по-хубава литературна конспирация от тази, че Шекспир всъщност получава гениалността си като злочест подарък, а самата гениалност разцъфва като продукт на интересите на британския двор.

Вероятно „Анонимен“ исторически е абсолютно неверен, вероятно истината за Шекспир никога няма да разберем. Филмът обаче представлява вълнуващ разказ, наситен с динамика, обрати, дълбочина на героите и интрига, която е поне толкова интелигентна, колкото заплетена.

„Мери Шели“ (‘Mary Shelley’, 2017)

Колкото и чудновата да ми се иска да си мисля, че е била Мери Шели, навярно това не е било съвсем така. Хубавото на филма „Мери Шели“ е, че не се увлича да ни покаже това. Трудно би ми било още да определя и дали нещо в живота ѝ би ми се сторило толкова вълнуващо колкото дъждовните дни и нощи, в които умът ѝ е раждал историята на „Франкенщайн“.

И тук идва това, което харесвам в тази лента – всичко в нея е много сиво, много тъжно, дори в радостните моменти радостта е някак сива и зряла. Това постоянство на сивотата ражда разказ, който адски приляга на представата ми са протяжните дъждовни и влажни дни на създаването на „Франкнщайн“ без филмът да е изцяло фокусиран върху тези събития, а дори напротив.

„Колет“ (‘Collete’, 2018)

Докато „Мери Шели“ не се опитва да ни докаже необикновеността на главната си героиня, за „Колет“ е трудно да избегне това, просто защото около Колет няма особено много обикновени неща (дори и в моите представи – главен източник на информация в тази статия).

Нещо, което особено харесвам във филма „Колет“ обаче е, че не се фокусира върху въздействието на написаното от Колет върху обществото и не го показва като цел, а единствено като страничен ефект от желанието за печалба и удовлетворяване на желанията на аудитория. Струва си да отбележим още, че лентата е поредното дете на жанра биографична драма, в което играе Кийра Найтли, но и тук това не успява да ни омръзне.

„Страх и омраза в Лас Вегас“ (‘Fear and Loathing in Las Vegas’, 1998)

„Страх и омраза в Лас Вегас“ определено не е най-невероятният филм на света, но попада тук, защото харесвам едно нещо в него – през това, което създателите на филма са си мислели, че е хумор, прозира голямо неуважение към всичко, което заобикаля героя на Томпсън и, докоснал се до него, той превръща в лепкава разруха.

От години го обмислям, но някак ми е трудно да приема Хънтър Томпсън като журналист. Доста по-лесно е да го приема като писател, защото макар и на практика да се предполага, че публикациите му в различни издания все пак са отражение на реални събития, са едно доста странно отражение.

Връщаме се към главният източник на информация в тази статия – моите представи, според които това е и отношението на Томпсън към журналистиката и писането – лепкава разруха, която си мисли, че е хумор, като това не е задължително лошо.

„Вой“ (‘Howl’, 2010)

Алън Гинсбърг е доста по-положителен пример от Хънтър Томпсън за това, че наркотиците влияят позитивно на писането, а в случая има много добър резултат – поемата „Вой“ и далеч не само.

Главната роля на Гинсбърг във филма „Вой“ от 2010 година играе Джеймс Франко – доста нелогичен визуално избор, което в случая обаче няма никакво значение, защото на екрана виждам Гинсбърг с поведението, маниерите и характера от представите ми за него.

Филмът разхожда поемата „Вой“ из спомените за създаването ѝ, за четенето ѝ през завеса от дим и смях, завежда я в съдебната зала, която желае екзекутирането ѝ. Лентата си помага още и с чернобели сцени и анимация, за да си запази особено място в съзнанието ни, но го прави най-вече с успеха да не преувеличава драматизма в случващото се.

Като заключение държа да кажа, че есента не е твърде неприятна, защото времето на плажа се заменя с време за филм или книга. Честита есен!