Гениално. Емоционално. Специално. Няма думи, които могат да опишат представеното от Queen + Adam Lambert на стадион „Георги Аспарухов“, но тези се доближават най-много до истината.

Ако трябва да бъда честен, не тръпнех в очакване на концерта. С билети се сдобих буквално ден по-рано и то не по своя инициатива. Отстрани изглеждаше сякаш остатъците от още една изчезнала отдавна банда са се събрали за турне, за да ни представят бледо подобие на предишното си лице. Queen без Фреди… Кой изобщо може да го замести? Концерт на групата с друг вокалист звучи по-скоро като светотатство. Само че Фреди беше там. Всяка една секунда. Всичко това се случваше заради него и за него.

Сядам да пиша този репортаж леко натъжен, но и безкрайно благодарен, че бях част от случилото се. България е приютявала някои от най-големите имена на световната музика, но това беше просто специално. Може би само концерта ‘The Wall’ на Роджър Уотърс е съизмерим с чутото, видяното и почувстваното в четвъртък.

Дори след купуването на билетите тръпка първоначално почти нямаше. За първи път я усетих, когато в седем и половина сутринта в деня на концерта попаднах на един страхотен документален филм за Queen – ‘Days Of Our Lives 2011’. Бързо ме разбуди и двата часа редки кадри и разговори с Фреди и компания минаха неусетно. Държа ме известно време, но очакванията, които имах към предстоящото събитие не се бяха променили особено. По-скоро се засили съжалението, че такава гениалност е трябвало да види своя край по такъв трагичен начин.

Към 19:20 се насочихме към Герена и бяхме неприятно изненадани, когато в 20:00  първите две подгряващи групи вече бяха минали през сцената, а българските Jeremy? – преполовили своя репертоар. Допихме си бирите отвън и влязохме точно навреме за последното парче на родната банда. Страхотен успех за тях – да подгряваш такова име на три концерта, да имаш възможността да се докоснеш до едни от най-големите световни музиканти… Да се надяваме, че това е само началото. За жалост, стадионът все още беше полупразен. Над сцената се спусна завеса с емблемата на Queen, а ние взехме по още една бира и зачакахме.

Час по-късно барабаните затрещяха зад завесата. Настръхващо интро от ‘Flash’. Всички погледи се вкопчиха в сцената и зачакаха с нетърпение групата да се появи иззад емблемата. Първи пристъпи на еуфория. Момент по-късно пред нас се откриха побелелите коси на Роджър Тейлър и Брайън Мей, както и екстравагантният Адам Ламбърт. Непосилно е да заместиш Фреди. Не само като глас, но и като държание. В началото опитите на Адам да имитира сценичното му поведение ми се сториха по-скоро досадни, но имаше и препратки към Меркюри, които те караха да се усмихнеш – запазената марка с разпяването заедно с публиката беше първият такъв момент. Брайън и Роджър излъчваха класа. Започна ‘Another One Bites The Dist’, публиката избухна, а Ламбърт остави всички очаровани – изпя песента идентично с оригинала.

Попяхме малко за ‘Fat Bottomed Girls’, след което станахме свидетели на страхотно изпълнение на ‘Killer Queen’. На сцената беше изнесен трон, видяхме и още от триковете на Фреди – Адам пиеше от чаша вода, след което с уста пръскаше публиката, която полудя. Така стигнахме до един от най-ключовите моменти за концерта. Адам Ламбърт заговори: „Дами и господа, добре дошли на шоуто. Първо искам да кажа „Благодаря ти, София.“ Благодаря, че вярвате в мен, защото познайте какво трябва да правя аз днес? Имам честта и превилегията да съм на една сцена с легенди на рокендрола.“

„Ще кажа това, което всички си мислите: „Той не е Фреди Меркюри“. Знам. Обичате ли Фреди колкото и аз? Винаги ще има само един Фреди Меркюри. Само един, за всички времена. Благодаря, че ми дадохте шанса да пея страхотна музика за вас. Музиката на Queen.“

Много важни думи. Сравненията приключиха, един голям товар от съзнанието на публиката беше свален и оттук нататък тя можеше пълноценно да се наслади на случващото се. Последва ‘Don’t Stop Me Now’, което нажежи допълнително атмосферата.

„Кой тук е влюбен? Can somebody out there find me… Somebody to love?”

Специалните моменти се трупаха един след друг. Брайън Мей излезе напред, седна на стол в края на сцената и заговори на български: „Много обичам София! Добре ли сте?“. Върна се отново на английски, добавяйки, че е чакал 45 години, за да ни срещне. Каза кратко:

„Let’s do this for Freddy.”

Последва зашеметяващо, изключително емоционално изпълнение на ‘Love Of My Life’. Вокалите след него пое Роджър Тейлър с ‘A Kind Of Magic’. Докато той пееше, синът му Руфъс го замести на барабаните. Малко преди края на песента на видео стената зад сцената се появи и самият Фреди, като неговият запис довърши. Специално. Както за публиката, така и за групата.

Тази наситена с емоции част на концерта не стихна, като само песен по-късно ликът на Дейвид Боуи също се появи на видео стената. Адам и Роджър изпълниха ‘Under Pressure’ в негова чест.

https://www.youtube.com/watch?v=rUIenGsHwVU

Хитовете зазвучаха един след друг, като така и не свършваха – чухме ‘Crazy Little Thing Called Love’, ‘I Want To Break Free’, ‘I Want It All’ и ‘Who Wants To Live Forever’. Последва още един от акцентите на вечерта – Брайън Мей се извиси над всички. Повдигнат от платформа, сам, обгърнат от светлините на безброй прожектори и с космоса на кръглия екран зад себе си, Мей накара всички да настръхнат с брилянтно изпълнение на „Хубава си, моя горо“, което премина в дълго, красиво соло и в крайна сметка се преля в ‘Tie Your Mother Down’.

На ‘Bohemian Rhapsody’ публиката беше хвърлена в абсолютен екстаз, но гледката, която се откри пред мен по време на ‘Radio Gaga’, беше още по-впечатляваща. Бях се качил за кратко на трибуната и можех да гледам голямата тълпа отстрани. Винаги съм предпочитал по-скоро да съм част от тази тълпа, но дистанцирането ти дава възможността да осмислиш и оцениш още повече случващото се. Гледката, която се откри пред мен, се запечата в съзнанието ми и скоро няма да го напусне. 20-25 хиляди души ръкопляскаха в абсолютен синхрон с ритъма на песента. Усещането е страхотно, когато си вътре, но носи също толкова наслада, когато просто наблюдаваш.

https://www.youtube.com/watch?v=gvGbs-oeh3E

‘We Will Rock You’ не разочарова, като Мей излезе с тениска с българския трикольор и надпис „София“. ‘We Are The Champions’ даде магическия край на вечерта.

Неповторимо. Истинско. Вдъхновяващо. Хора плачеха, други сияеха, трети бяха просто стъписани. Ясно е, че Queen умеят да правят шоу, но това беше нещо повече. Беше емоция.

Автор: Момчил Русев