„Аз съм пратеникът“ – Маркъс Зюсак

30.05.2013

az_coverЗа тези, които са забравили, ще напомня, че Маркъс Зюсак е авторът на шедьовърa „Крадецът на книги”. Харесвам начинa на писане на този човек. А още повече започнах да го харесвам, когато разбрах, че е написал спиращата дъха „Крадецът на книги” на малко над 30-годишна възраст, а „Аз съм пратеникът” когато е бил на 27 години. Какво да ви кажа? Не съм експерт, но не мога да си представя какво ще стане ако този човек продължи да пише на 60 години. Защото с „Аз съм пратеникът”, една леко наивна, но прекрасна книжка, той за втори път ми доказа, че е страхотен автор. И сигурно ще стане още по-страхотен.

Виж още: „Крадецът на книги“ 

Ед Кенеди е млад шофьор на такси, израснал в бедняшки квартал и влюбен от години, несподелено, разбира се, в най-добрата си приятелка. Ежедневието му се изчерпва с каране, четене на книги и игране на карти с тайфата му приятели. Без амбиции, без перспективи  за бъдещето и без мечти, Ед е върхът на посредствеността. Не. Той е олицетворението на посредствеността. Но всичко се променя когато един ден той предотвратява банков обир и става медийна звезда за три дни. И тогава в пощата му се появява първото асо, изпратено от тайнствен поръчител. Картата, която го прави пратеникът. От сега нататък Ед Кенеди е задължен да ходи на адресите написани на всяка следваща получена карта и да оправя живота на хората. Да купува сладолед, да чете „Брулени хълмове”, дори да убива, ако трябва. Няма значение дали е необходимо да свърши най-обикновеното и елементарно нещо или да замисли сложен и трудно изпълним план – той трябва да предизвика усмивка, да дари надежда. Превръща се в супер герой без супер сили.

През цялото време книгата е положителна и приятна, а краят е толкова захаросан, че почти е способен да ти докара диабет. Нещо, което доста рядко се намира в съвременната литература. Това в случая е както най-големият плюс, така и най-големият минус на романа. От една страна от доста време не ми се беше случвало една книга да ме кара да се чувствам спокоен и ухилен, докато я чета. От друга обаче „Аз съм пратеникът” е страшно наивна. Дори не знам дали е „наивна” е точната дума. По-скоро идеалистична. Посланията, които носи са ясни, лесно възприемчиви и доста клиширани – бъде добър, прави добро, ала бала. Нещо като класическата религия, която на теория учи да обичаш и помагаш на ближния си, но в реалния живот нещата винаги стоят другояче.

„Аз съм пратеникът” е малка книжка, но с много идеи. Чете се бързо, лесно, ангажира съзнанието и те кара да се усмихнеш. Но въпреки това няма кой знае какво да се каже за този роман. Не защото е тъп или глупав, а защото е една от онези книги, която нямат толкова интелектуален, колкото емоционален заряд. А това не подлежи на описание.

Едно обаче става пределно ясно – Маркъс Зюсак е автор с огромен потенциал. Лесно се оправдава наивността на книгата като се вземе предвид, че писателят е бил на 27 години, когато я е издал. Най-вече след като сме запознати със следващото му произведение – “Крадецът на книги” – роман в пъти по-зрял и дълбок от “Аз съм пратеникът”. И макар да не изтъкнах много от плюсовете на книгата, която разглеждаме сега – те никак не липсват. За запознатите с творчеството на Зюсък няма нужда да се споменава адски четивния и влизащ под кожата стил, пълнокръвните герои, които те карат да бъдеш съпричастен със съдбата им и онази тръпка и мистерия, която те държи на нокти до последната страница. Всички онези неща, които правиха “Крадецът на книги” такъв шедьовър отново са тук, но малко по-нерезвати и чакащи да бъдат разгърнати в целия си потенциал в следващите произведения на автора.

Продължава на следващата страница

1|2Next page sign

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon

Калоян ГуглевЯник Енел: „Литературата е място за експерименти“21.03.2019

Още от Под Моста

българската музика през септември
Момчил РусевКакво се случи в българската музика през септември?Музика