Как се скалпира филм или защо „Гадни копилета“ е един от най-добрите филми на Тарантино

Куентин Тарантино е един от най-видните съвременни режисьори на 21 век с развита и идентична режисьорска постановка на текстовете и филмите си. Неговото име се свързва с конструкция на филмовото изкуство, изградено чрез хиперболизиране на насилието, фарсово обиграване на ситуации и естетически усет за цветове, костюми и музика. Всичко това звучи чудесно за някой буржоазен кино критик, който иска да поупражнява графоманската си страст, но не успява да усети емоционалния сблъсък на идеалите във филмите на Тарантино.

Ще започна, като отхвърля очевидния упрек, който още от заглавието ще е „точка на кипене“ за някои любители на киното – защо пък точно „Гадни копилета“? Очевидно за всеки един критик филмът „Криминале“ е много по-достоен претендент за титлата „най-добър филм“ в партидата на Тарантино. Да, ама не. „Криминале“ е епохален филм за киното на 21 век без съмнение, но показва наивитета на Тарантино като млад режисьор. Филмът блести с безупречен диалог, също дело на Тарантино, метатекст, който прескача всяко теологическо статукво и използва библейски препратки, които работят изключително добре за сюжета на филма. Като добавим и страхотната кадровка, визионерския подход на заснемане и неподправената игра на актьорския състав, имаме продукт, който стои като паметник за съвременното кино.

Но в очите на зрителя, любителя и злободневния потребител на киното няма как да не нарека този филм наивен. Наивен заради стегнатото и леко сухо възприемане на действителността, на „живия живот“, особено представен като трилър с нотки на черна комедия. Няма я лекотата, няма я силната, мощна ирония, с която да закопаеш публиката. Тази ирония, която трябва да бъде създадена като текст, след което да бъде изиграна от артиста и накрая да бъде заснета по начин, по който Тарантино може, но все още не успява да улови. Не ме разбирайте погрешно, филмът е изключително постижение, в това няма никакво съмнение, но не узрява достатъчно, за да стигне до фазата на „Гадни копилета“.

Какво е един съвременен, модерен филм, ако ли не закачка с историята. Реално цялото съвременно изкуство се опитва да достигне успеха на движенията в изкуството на 20, 19, 18 век по начина, по който и онова изкуство го е направило – чрез употребата на историята. Малко са случаите, в които хора на изкуството не са се облегнали на историческа колона, от чийто връх да погледнат света на миналото и на бъдещето – изключително трудно и гениално постижение, но няма да говорим за това сега, защото не можем всички да сме Годар.

И така, „Гадни копилета“. Филмът е изумителен кинематографичен паметник. Защо? Гледайки филми, любувайки се на тях, зрителят започва да изгражда представа за ситуации и пространственото виждане за сюжета. Но това достатъчно ли е, за да каже един зрител, че започва да разбира от филми, достатъчно ли е, за да навлезе в мистиката на сюжета – всеки гледа отстрани, отсъжда, отрязва, разбира на малки парченца постижението на еди-кой си режисьор или артист и си тръгна невинен. За щастие, точно този филм не позволява на това да се случи. Още от самото начало виждаме типичния за Тарантино начин на представяне на една история. След малко навлизаме в самата история и преди да се усетим, ние сме повече част от сюжета, отколкото някои от персонажите – симпатизираме им, смеем се с тях, усещаме болката им. Тук би трябвало някой да попита: „Не е ли това целта на всеки един филм? С какво този е по-различен?“ Абсолютно е така, това е целта на всеки един филм, с тази разлика, че не помня последно кога съм се чувствал така относно трилър с черен хумор – може би трябва да се обърна към братята Коен, но отново това е друг въпрос – и не само трилър, но и исторически при това.

Фарсов поглед върху опит да бъдат убити редица фашистки генерали и полковници с цел прекратяване съществуването на Третия Райх. Звучи добре, много добре, но с Тарантино зад камерата и с артисти като Кристоф Валц и Майкъл Фасбендър имаме магия, която ни държи запечатани като мухи на лепкава лента, безпомощни и гладни за още обрати, за още изненади, за още по-натурална среда за персонажите и Тарантино, който стои отсреща на столчето си, само кима и ни дава всичко, за което му се молим. Нямам намерение да фетишизирам Куентин Тарантино, но това което прави с този филм, е много повече от постижение в киното – той се връща в корените и издърпва шапката с номера на Хичкок, за да ни даде напрежение, което дори Линч не може да сътвори. Динамиката между артистите и режисьорското виждане заковава сетивата и ги изстрелва отвъд обозримото. Създава се напрежение, заснето и измерено по начин, който напомня на Бертолучи в дадени моменти, и на Леоне в други. Гама от съвършенство, изпълващо съзнанието на зрителя с наслада и неистова жажда за още.


Автор: Иля Александров

Под Моста

е независима медия, създадена от млади хора, занимаващи се с писане и журналистика. В сайта можете да намерите новини и изцяло авторска публицистика за култура и лайфстайл.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to