Дълбоко в Европа, лейтетант Стоукс (Джордж Клуни) е по следите на огромно количество откраднати съкровища. Тази сюжетна линия минава през патоса на драмата. Останалите, начело с Бени Гудман, минават през редица комични приключения, някои от които, уви, с трагичен завършек.
И тук идва един от проблемите на филма. Сюжетът страда от жанрова неопределеност. От неуспешен опит за романтика, прескачаме в приключение в духа на уестърните, после в комедия, а след това сме принудени да слушаме патетичните речи на Клуни за Холокоста и зверските нацистки изстъпления. Всичко е ошлайфано по холивудски – колко кофти е войната, колко зли са нацистите, какво голямо зло е Холокостът – това, общо взето, е структурата на сценария. Лентата обаче има качествата на телевизионна продукция от Халмарк. По-лошо, всъщност прилича на разширена документална драма. Или дори още по-лошо – прилича на български филм…
И няма как да е другояче. Типично по български, Джордж Клуни е сценарист, режисьор, главен актьор и навярно и продуцент. Дори си имаме и българска следа. Захари Бахаров е в ролята на руския еквавилент на „Пазителите“, който се нарича „Трофейната Бригада“. За общо петте си сцени и още толкова реплики, плюс дебилни физиономии на полу-пиян руски фронтовак, нашето момче успява да постигне много повече от звездния каст на Клуни. Бени Гудман си е Бени Гудман, но там няма нищо ново под слънцето. Кейт Бланшет играе някак си рутинно и с нулев емоционален заряд.
Мат Деймън изглежда адски не на място в цялата лента и си личи, че му се искало час по-скоро да приключат със снимките на този филм, с приключенски дух на нафталин. Останалото са един-два драматични момента, в които някой от групата умира след поредния неспокосан опит за комедия.
Накратко, почти нищо не оправдава бюджет 70 милиона за филм, който сякаш е сниман от сватбарски оператор. Най-запомнящ се, разбира се, си остава Джордж Клуни, който доста се е постарал да влезе в кожата на пропотипния персонаж споменат по-горе – Джордж Лесли Стоут. Това балансиране на актьорска игра и режисура едновременно обаче като че ли му пречи да се съсредоточи на сто процента върху който и да е било компонент от филма, и затова накрая получаваме муден и зле монтиран буламач.
Това, разбира се, не са задължително недъзи на лентата. Всичко това по-скоро спомага за едно доста добре пресметнато таргетиране – а именно аудитория на над 50-годишна възраст. Публика, която все още си спомня старите американски ленти с Кари Грант, в които сюжетът е по-важен от безсмисления екшън. И точно тук, въпреки мудните моменти, лентата блести най-много. Въпреки патетичните намеквания за конц лагерите, лентата на Клуни е лишена от безсмисленето насилие, което изобилства в холивудските филми. Режисьорът по-скоро е наблегнал на сценографията – филмът успява в едно; да обрисува резултата от военни действия: всеобщата паника, движенията на войските, разрушенията и т.н.
Като цяло, „Пазители на наследството“ е история за необикновеното приключение на едни обикновени хора, повечето от които не са носили оръжие през живота си. Чудесен филм, които може да ви разтовари за час-два и от който да не си спомняте нищо няколко дни по-късно. Напълно заслужено ще остане под сянката на по-големи и сериозни заглавия като „Нимфоманка“, „Хотел Будапеща“ и блокбъстъра „Ной“.
1|2
Подкрепи ни!