С надежда за настоящето срещу затворите на миналото – интервю с Ирена Иванова

Снимка: Георги Вангелов

Последният път, когато ви разказвахме за Ирена Иванова, беше преди близо година, а случаят – предстоящото откриване на нейната Творческа академия „Заешка дупка“. След успешния първи випуск тя има намерение да посрещне нови курсисти тази есен. Освен че с едни от най-големите имена на съвременната българска култура помага на няколко групи да придобият опит в писането на поезия, проза, сценарий и реклама, оттогава досега Ирена завършва и първия си роман като Рене Карабаш. Съдейки по отзивите, „Остайница“ е не само дебют, а литература събитие, която се превърна в повод да се срещнем с писателката.

Под Моста: Написването на „Остайница“ ти е отнело две години, как протече самият процес по навлизане в темата и законите на Кануна?

Ирена Иванова: Случайно попаднах на една фотография и оттам реших да потърся повече информация за тях, така започнах да чета. Книгата съм писала предимно две лета на спокойствие в Созопол. Антисоциален живот – само море и писане и малко потискащ аскетизъм, но няма как. Писала съм и през последния месец преди да излезе – това ми е третият месец на писане. Така че може да се каже, че писането е било три месеца, но самото проучване ми отне доста повече време.

ПМ: Още преди да започнеш романа ли имаше идеята за изграждането му като „поток на съзнанието“, или реши това в хода на работата?

ИИ: Не, още преди това. Този стил ми е доста близък и много ми харесва. Има малко такива книги и те са предимно на чуждестранни автори. Всъщност, исках да направя книга, която на мен много да ми хареса – тоест, нещо, което не съм чела, което да има много силен емоционален заряд. Освен самият разказ, този стил създава допълнително усещане за напрежение, което те води.

ПМ: В темперамента на всеки от героите има много светлина, но и много сенки. Сякаш няма изцяло позитивен и изцяло негавитивен.

ИИ: Опитала съм да създам точно тази дуалност в човека. И злото, и доброто да бъдат видими, защото всеки носи тъмна и светла част. Мен ме дразни да чета за само положителни или само отрицателни герои. Във всеки зъл човек има нещо добро и обратното. Все пак Бог се проявява не само чрез доброто, но и чрез злото.

Аз самата и всички мои близки, хората, които срещам, извършват престъпления, но и добри дела. Не мога да ги разделя на добри и на лоши. Зависи просто от ситуацията, в която са били в този момент, когато са действали по определен начин. Изборът е как да действаш и да носиш последствията от този избор. Стремежът, естествено, е за просветление на душата, да можем да различваме доброто и злото и да се владеем, когато правим избори. Защото последствията са пагубни не само за нас, но и за хората около нас.

Снимка: Силви Леви

ПМ: В интервюта казваш, че в книгата си вложила част от своите собствени травми. До момента „Остайница“ ли е най-катарзисното преживяване за теб като автор?

ИИ: Да, със сигурност може да се каже, че е първият роман на живота ми – в пряк и преносен смисъл. Много от нещата съм ги преживяла по един или друг начин и съм вложила емоцията, която съм изпитала и изпитвам към отношенията родител-дъщеря. Исках да облека това в една по-радикална тема като тази за Албания, за да има по-силен резонанс и да бръкне повече в човека.

Такива неща обаче се случват и при нас, в България, нищо, че нямаме тези закони. Затворът на душата го има и тук – ние сме принудени да живеем като такива, каквито обществото е наложило. Аз се чувствам абсолютно съпричастна на тази жена, защото съм намирала същите терзания в себе си по някакви въпроси. Просто това беше най-подходящата дреха, която можех да ѝ сложа.

ПМ: До каква степен мислиш, че са засегнати тези патриархални ценности тук, в България?

ИИ: Има го още това „Защо не се роди момче?“ – роднините от страна на баща ми са по-патриархално настроени. В книгата с клетвата на една жена да бъде мъж само се променя социалното ѝ положение, но тя всъщност може да се грижи за семейство и да бъде глава на семейството.

И може би по някакъв начин се опитвам да направя своя бунт за жената, не феминизиран бунт, но такъв, който да покаже, че една жена може да бъде мъж и че всъщност един мъж може да бъде жена. Това са някакви енергии. Самото възприемане на анатомията е много повърхностно и няма нищо общо с Бога. Аз често използвам думата Бог, защото се старая да живея по някакви правила, не защото го пише в Библията, а защото просто си дадох сметка, че божествените правила и разчитането на божествените знаци може само да ти улесни живота. Всичко извън това е някаква материя, която те скапва.

ПМ: Спомена за феминизма, разграничаваш ли се от него, или?

ИИ: Аз не обичам да влизам в някакви конкретики и етикети – феминизъм или пък хомосексуализъм, спрямо героинята в книгата. Изобщо не трябва да се говори за това. Тук става въпрос за нещо много по-дълбоко, много по-навътре в душата, много по-съществено от тези разделения. И това съм се опитала да го покажа именно чрез това колко всъщност безсмислени са разделенията, за да може читателят да стане съпричастен на тази жена. И утре, ако я види тук някъде да се разхожда, да не каже: „Виж я тази колко прилича на мъж“, а да знае историята ѝ.

Снимка: Георги Вангелов

ПМ: В едно  интервю казваш, че в „Остайница“ всичко опира до „робството на свободата“. Чувстваше ли се окована, докато пишеш?

ИИ: Не, всъщност по един начин се чувствам най-свободна, докато пиша, защото изразявам мисли, чувства и това е всъщност свободата на писането. Но пък по друг начин, пишейки за травмите, които самият ти и близките ти имате, ги осъзнаваш. И това е нещо, което натежава, и е емоционален затвор, от който аз искам да изляза, написвайки и стигайки до някакъв край на книгата.

Не мисля, че съм успяла напълно да се изчистя. Човек се чисти цял живот. В началото имах идея книгата да свърши, както и се движи през цялото време, в една пропаст. Обаче се запитах каква е моята мисия, защо го правя. Целта ми беше да изведа Бог нависоко – тоест, да се стигне до този момент, в който се достига смирението и по някакъв начин всичко остава зад теб и има надежда за нов живот.

ПМ: В книгата пишеш, че свободата е едновременно нещо опасно, но и „най-ценният метал“. Като артист сигурно се сблъскваш с трудностите, които носи независимостта в творческо отношение?

ИИ: О, да, това ме убива. В този аспект изобщо не се чувствам свободна, защото системата ни е доста сбъркана по всички параграфи. Като почнем от ДДС-то на книгите, до печеленето на проекти за култура. Но всеки се спасява по някакъв начин. Прави, каквото може, и се надявам скоро да не се изморя.

ПМ: Но все пак си избрала да останеш тук?

ИИ: Да, защото съм била в чужбина – учила съм и имах възможност да остана, но исках да се прибера. Чувствах се прекалено свързана с родното  си място, с България, изобщо с бита, с хората, с близките ми. Аз не съм от тези хора, които зарязват всичко и тръгват нанякъде, без да им пука какво ще се случи след това.

По някакъв начин като човек, който се занимава с изкуства, се чувствам отговорна към моето поколение и поколенията преди мен, защото очевидно нещата вървят на все по-зле. Простотията стига до много голяма крайност и всъщност само хората на изкуството могат да променят това – да се опитат да въздигнат човека над неговия бит, в който се намира, над кич и простотия. Аз просто правя опити.

ПМ: В този ред на мисли, не смяташ ли, че в чужбина ще имаш по-голяма свобода и няма да бъдеш ограничавана от това тесногръдие?

ИИ: Всъщност, за да можеш да извикаш и отскочиш от нещо, трябва да си пристегнат по някакъв начин – тоест, да има нещо, което те ограничава. Големите революция са се случвали по времето на най-големите робства и критични ситуации. Така че за мен е някаква добра предпоставка да мога да се изявя. Радвам се, че съм изчакала 89-а, за да се родя, защото сигурно сега щях да съм разстреляна.

Но в чужбина не е толкова лесно. Ако не си с близките си хора и нямаш с кого да споделяш успеха, за мен той е абсолютно нищо.

ПМ: Какво би искала да остане у хората след „Остайница“?

ИИ: Може би някаква надежда, че каквото и да ти се случи, винаги следващият ден е причина за ново начало и то начало в настоящето, защото само това може да е началото. И да се опитваме да живеем повече в сегашния момент. Не да бъдем безразсъдни и да не мислим за утре, става въпрос за намирането на това състояние на съзнанието, което съществуваш истински, без никакви граници и затвори.

Дария Митушева в кадър от премиерата на “Остайница” в Драматичен театър – Пловдив. Снимка: Георги Вангелов.

ПМ: Премиерата на „Остайница“ включва откъси от книгата, представени под формата на театрален спектакъл. Имайки предвид опита ти зад сцената, имаш ли намерение самата ти да адаптираш романа за цялостна пиеса и да я режисираш?

ИИ: Да, това е една от идеите ми, да я екранизирам някой ден, живот и здраве, много се надявам това да се случи, както и да направя спектакъл.

Софийската премиера предстои на 11 май в „Сфумато“. Тя съдържа фрагменти от това, което бих искала да направя като цял спектакъл – аудиовизуална среда, четене – няма някаква конкретна форма, но със сигурност ще бъде доста различна премиера. Вече се състоя в Драматичния театър в Пловдив и много добре се получи.

ПМ: След успехът на книгата остана ли място и думи за поезия?

ИИ: Имам поезия за една книга следваща. (смее се) Тя ще бъде доста различна, за щастие от първата ми. Щом се развиваш и променяш, значи всичко е окей. Ако е същата – много лошо за автора. Просто той трябва постоянно да се надгражда и да се опитва да дава нови неща на публиката и на себе си.

ПМ: Преди да дадеш книгата на издателя към кого се обръщаш за критика, или ти си достатъчно самокритична?

ИИ: Не, имам някакви моменти, в които си казвам: „Нищо не става от това нещо“. Давала съм някои от главите на мои близки хора. Те, естествено са пристрастни, но се стараят да са максимално критични към мен.

Всъщност си правя и други експерименти. Давам глави на мои познати, които четат книги, и на хора, които изобщо не четат книги, за да видя как се възприема и дали работи наистина. И всъщност работи на всички нива, защото действа емоционално. Някои казват, че това е книга за някакъв малък кръг, защото стилът бил такъв. Глупости. Просто ти трябва малко повече време да влезеш в него, за да те понесе, и оттам-нататък действа само подсъзнанието ти и емоцията те води. И това се вижда при хора, които не четат.

Даже едно момиче, на моята възраст някъде – двайсет и няколко години, ми писа, че това е първата книга, която изобщо е чела. Каза: „То било много хубаво“, и да съм ѝ кажела още книги, за да си купи. Това, от една страна, ме натъжи за миналото ѝ, но пък от друга – много се изкефих, защото аз съм човекът, който ще ѝ отвори вратата към литературата, надявам се, и наистина ще започне да чете книги.  И точно това е една от отговорностите на писателя.

Снимка: Силви Леви

ПМ: Можеш ли да препоръчаш книга на читателите на Под Моста – първото, което ти идва наум?

ИИ: Тъкмо си купих „Места за загубване“ на Иванка Могилска, тя е по-стара, от 2007 г., но сега излезе новата ѝ книга „Тая земя, оная земя“. Яна Букова също ми харесва като стил на писане – „Пътуване по посока на сянката“. Много чета, в момента си представям купчините край леглото ми и не знам коя да избера.

От последните книги, които са ми харесали и които по някакъв начин носят от атмосферата на „Остайница“, е „На тоя свят човек е голям фазан“ на Херта Мюлер. Иначе чета доста Кортасар.

Много се чете чуждестранна поезия и трябва да се обръща повече внимание на българска проза и поезия. Хубаво е да се говори за нея повече, защото тя наистина е качествена. Мислим просто, че когато нещо е с друг етикет, е по-добро, а не е така.

 

 

Интервю: Емилия Илиева и Деница Димитрова

Под Моста

е независима медия, създадена от млади хора, занимаващи се с писане и журналистика. В сайта можете да намерите новини и изцяло авторска публицистика за култура и лайфстайл.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to