Какво се крие “Под камико”?

Говорих ви вече за мъката от края на лятото и за превантивните мерки на тази мъка. Тогава беше 30-и август, в първоначалното писане на този текст вече е 15 септември и въпреки топлото време може би трябва да приема, че вече официално лятото си отиде. Официално, защото онова последно лятно планинско преживяване за мен отмина. Следващото изкачване дори и на хълм е с единствена цел сериозна консумация на червено вино в хижи.

“Скок-подскок”, ни казва водата на река Бовска

Преди винота обаче “Под моста” отиде на експедиция “Под камико”, за да разбере какво се крие там. Отговорът е много водопади и скокове на река Бовска, стръмни пътеки, красиви неволни отклонения и няколко приказни герои.

Времето е още топло и може би имате шанс да изпратите лятото по екопътека “Под камико”. Пътеката започва от стадиона на гара Бов, на петдесетина километра от София и е чудесна за преборване на среднотежък махмурлук. Гара Бов вероятно сте чували покрай една друга доста посещавана пътека в района – Вазовата екопътека. За разлика от нея обаче, “Под комико” е значително по-малко поддържана и това лесно ще разберете по пътеките, плътно обсадени от къпини и други трънести храстчета, които ще оставят красиво съзвездие от драскотини по краката ви.

По най-плътно обраслите пътеки снимането е невъзможно. Немалка част от маршрута обаче е приятна и лека.

Лятото не е най-доброто време за разходка там, защото пътеката се вие покрай множеството водопади на река Бовска, чието пълноводие е през пролетта след разтапянето на зимния сняг. Въпреки това и сега вода в реката не липсва. Водопадите са красиви, но компания им правят пластмасови бутилки и тубички от паста за зъби, затова може би трябва да вървите и да гледате с едно затворено око. А иначе водата е хладна и приятна, а до немалко водопади има лесен достъп.

Пътеката стига в село Бов, което за мен изглеждаше обезлюдено въпреки поддържаните къщи. В село Бов явно времето точно тази събота беше решило да поспре, а единствените признаци на живот бяха няколко млечнокафяви коне в далечината. Придружаваше ги възрастен мъж, облечен в една от онези стари избелели сини работнически престилки. Господинът седеше на почтително разстояние от конете и ми харесва да допълня картинката с това, че пушеше свита цигара, но не от хипстърски тютюн и листчета, а от онези, които се пълнят с машинка и изглеждат като старите “Мелник”.

Някъде там са онези красиви коне и кутията свити цигари.

Конете в село Бов сигурно са изключително щастливи създания, а надявам се и хората там, защото имат щастието да пасат (конете, не хората) из зелени дори в края на лятото високи поляни, обградени от още по-зелени (дори в края на лятото) широколистни гори. Сред цялата тази зеленина пък се подава водопадът “Под камико”, на който е кръстена екопътеката, и красивите мръснобели скали, които можем да видим по цялото Искърско дефиле.

Водопадът “Под камико” в момента – за жалост, не е особено пълноводен

Тихото село Бов и препичащите се на слънце къщи.

За да стигнем до тях вървяхме по тясна скалиста пътека, често доста стръмна, почти непознаваща парапети и толкова неподдържана, че открихме известен чар точно в тази недокоснатост. Маркировка има, но на връщане определено я изгубихме, но и това имаше своя положителен ефект, защото се озовахме по горска пътека, която лесно можем да си представим като някогашен път на хайдути.

Три черти – две бели, пресечени от зелена, които в посока изкачване трябва да търсите винаги отляво. Това е маркировката на екопътеката.

По река Бовска има много от онези красиви тесни дървени мостчета и не се плашете, ако не са съвсем здрави – водата е плитка. Аз, разбира се, много бързо се оказах нагазила в калта около реката, която колкото и да е странно е доста малко предвид горския терен и съприкосновението му с вода (аз просто имам особен талант да се цапам). Ние вървяхме общо около 3 часа заедно с двайсетминутното ни отклонение.

Красивото ни отклонение от пътеката и една още по-красива хайдутка.

Носете си сандвич, защото едва ли ще намерите такъв в селото горе и го изяжте на някоя от поляните по пътеката. Носете си и приятна компания, защото много хора по пътя няма да срещнете. Носете си и въображение, за да видите и вие каруците по старите пътища, хайдушките дружини, които бързат по каменистата тясна пътека, самодивите, които надничат зад дърветата и дори онзи спящ змей, който се беше настанил с останките от средновековния манастир “Свети Панталеймон”.

Илияна Маринкова

изучава журналистика в Софийския университет. Интересува се от всички добри проявления на киното, театъра и музиката. Обича кучетата и морето.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to