Беше есенна вечер. Знаем, че обикновено интригуващите истории започват на “по бира” през знойното лято, или на “свинско с винско” в студените зимни вечери. Кой изобщо пише за есента?! И какво може да прави човек есенно време? Отпуските са изчерпани, за парите да не говорим, а времето е почти толкова непостоянно, колкото и настроенията ни. С две думи – шизофреничен сезон, но както и да е.

Беше есенна вечер. Листата на дърветата танцуваха плахо под нежните ласки на галещия ги вятър, създавайки ефирна мелодия. Тя извираше и мигновено се сливаше с една друга песен – тази на уличния музикант, свирещ трогателен френски шансон.

Осветени витрини, мирис на стари книги и кафе, кокетно магазинче за цветя, топъл, вълнен шал и приятел – почти като дефиниция за идилия. Чак не ти се вярва, че родната София имала и добра страна. И изведнъж: “Грррр”. Иззад ъгъла грациозно се зададе титанът на столичния градски транспорт – трамваят. Стържещият, пронизващ ушните миди, грохот на префучаващия железен терминатор, неусетно прерасна в какoфонично-кънтящ опит за спиране. Изненадващо, въпреки това, тази грешка в пейзажа не успя да помрачи благоденствието ми. За това се погрижи графитът, изрисуван по цялото протежение на трамвая, гласящ нещо близо по смисъл с: “Мир не означава свобода.”.

И тогава се замислих. А мисленето не предполага нищо добро, дори според Декарт, който просто съществува – не живее!

Замислих се за свободата и мира. Ама не онази свобода, която тържествено честваме на всеки Трети март, нито за свободата на словото, даже не за световния мир и свободата на бежанците, а по-скоро за личностната свобода и вътрешния мир. Парадоксално, живеем в 21 век и то в демократична държава (колкото демократична, толкова и държава, ама…), независими сме, имаме права и въпреки това сме роби. Роби със свободен избор, още от деца.

Имаме право да поискаме от Дядо Коледа мечтаната играчка, но дори да я получим, винаги се оказва, че чуждата е по-хубава. Егати несправедливата съдба. Долу Дядо Коледа!

Порастваме и неизбежно се сблъскваме с друг съществен избор, който да направим: “Къде да кандидатстваме?”. Приемат ни и въпреки това сме недоволни – я от “зубърите”, които са любимци на “смотани даскали” или генерално от “тъпото училище”.

Нека не забравяме и любовните трепети, съпроводени с дълги среднощни смс-и, незабравими, сърцераздирателни обещания, нежни погледи и…в един момент отново се оказва, че чуждата “играчка” е по-привлекателна от нашата. Май не винаги порастваме?

Намираме си работа. Не струва. Колегите са подлизурковци. Шефът е олигофрен. Абе, като в училище, ама поне ти плащат. То пък една заплата, ще кажете…

И оттам божественото в нас се събужда и се превръщаме в творци. Творци на цяла древногръцка тирада с неща, които ни вбесяват. Започваме от натоварения трафик, минаваме през нацупената магазинерка, която упорито не ни поздравява и съседът, който дупчи в събота. Е, на него не можем да се сърдим. Легендата разказва, че между 14:00 и 16:00, стените са най-меки! Да не забравяме и: “провинциалистът”, който ни заема паркомястото, гадните понеделници, махмурлукът, фейсбук статусите, бившият/бившата, продавачите на царевица по плажа и петното от кафе на любимата ни риза. Списъкът, разбира се, може да продължи до безкрайност, почти като часовете по физика, които така сладко проспивахме. За съжаление, тези драматични и епохални по характер злочестини бележат психиката ни с травмираща болезненост. Естествено стават причина за прекратяване на установения ни вътрешен мир, а малкото дзен-будистче в нас започва безмилостно да си скубе несъществуващата коса. И защо?

Защо ни е предоставен необятен избор, а все сме нещастни и недоволни? Защо въпреки свободата ни робуваме на настроенията? Защо предпочитаме да се нервираме на незначителни неща, а не оценяваме дори съществените такива? Защо, защо, защо ? В момента или и вие се питате същото, или свързвате въпроса “защо” с малките нетърпими дечица, които така ви гъделичкат нервната система. Ако сте от вторите, отговорът на въпроса “защо” е, защото умишлено или несъзнателно сте убили именно това дете във вас. Банално ли е? За “убийците” всичко е банално, тъй като го няма любопитството към заобикалящото ни, няма го и очарованието от неизвестното. Има само предпазливост, рутина, графици, задължения и липса на свобода. Свободата да избереш да си щастлив!

A ако сте от първите, позволете на есента да ви очарова с палитрата си от цветове, уют и наслада. Не мразете дъжда, а джапайте в локвите, изпийте един топъл шоколад с приятел, разлистете любима книга на спирката и изчакайте изрисувания терминатор да дойде. Може би ще ви заведе на обичайното място, но ще ви помогне да го видите с други очи – тези на детето.

Автор: Емилия Илиева