Топ 10 албуми на 2017

alt-J – Relaxer

“Relaxer” се отдалечава от експерименталната натура на предните два записа в дискографията на английската инди рок банда alt-J, а от безбройните интерлюдии преди песните няма и следа. Третият албум на британците е по-кратък и стегнат, а звученето му наподобява на саундтрак на европейски артхаус филм – отклонение, което предизвика противоречиви реакции на феновете и критиците, но и показа, че за хубавата музика не трябва да има правила или рамки. Още от откриващата фолклорна приказка “3WW”, която е изключително акустична в същността си, ни става ясно, че този албум ще бъде различен и ще изисква специфично отношение.

Първият неочакван обрат идва още със смелата “In Cold Blood”, рисуваща в умовете ни кърваво убийство, което прекъсва младежки купон, под звуците на психеделични синтезатори, тромпети и хорови вокали. Преди да стигне до края си, албумът преминава през още много различни нива и настроения, но емоционалната кулминация идва в монументалната “Adeline”. Тя звучи като композирана от Hans Zimmer и разказва за любовта на тасманийски дявол към плуваща жена, която наблюдава от разстояние – история колкото абсурдна, толкова и безнадеждна и въздейтваща в комбинация с елегичната музика.

Loreen – Ride

През 2012 година, когато Loreen спечели Евровизия с блестящото си изпълнение на огромния хит “Euphoria”, бъдещето на шведската певица изглеждаше изключително светло. Развитието след това обаче далеч не беше такова. Дебютният й албум “Heal” се забави с няколко месеца и в момента, в който излезе, интересът вече беше замрял. През следващите години, чернокосата харизматична изпълнителка издаде множество страхотни сингли, около които не се вдигна никакъв шум, а провалът й да се класира за финала на Melodifestivalen през 2017 с епичната “Statements” сякаш беше пирона в ковчега. Междувременно връзката на Loreen с Warner – дългогодишния й лейбъл се влоши до степен, в която те отказваха да й издадат нов албум. Днес, когато “Ride” е пред нас, зад талантливата певица стои BMG – звукозаписна компания, която издава главно инди музика.

Съответно и музикалната промяна е налице – клубните взривове на “Heal” са заменени от психеделичен софт рок в духа на 70-те години – експеримент, който се оказва изключително плодороден. Общото настроение е мрачно и мистично, а драматичността, която гласът на Loreen носи, е все така завладяваща и често се превръща в отделен музикален инструмент в цялостния музикален пейзаж. Задимената “71 Charger”, апокалиптичната “Jupiter Drive”, напрегнатата “Heart on Hold” и филмовата “Love Me America” са само няколко от въздействащите парчета в един албум, в който няма пълнежи. Отнесената и замечтана продукция носи усещането за наближаваща опасност, от която обаче топлият и емоционален глас на певицата е готов да ни предпази. “Ride” вероятно няма да се окаже комерсиален успех, но и целта му едва ли е такава – преди всичко той е творческо заявление и то изключително силно такова.

Kesha – Rainbow

Много от днешните поп звезди започват кариерите си като марионетки на музикалния бизнес с предварително изфабрикуван имидж, който често няма общо с истинската им същност. Именно така звездното начало на Kesha ни я представи като купонждийка, която има страст към алкохола и наркотиците, а песните й са претъпкани с auto-tune. През годините стана ясно, че тя има какво друго да предложи – живите й изпълнения демонстрираха възможностите да пее и рок и кънтри музика. След драматичните обвинения и съдебни процеси срещу продуцента й Dr. Luke, мислехме, че с кариерата й е свършено, но днес пред нас стои “Rainbow” – запис, който не просто отбелязва триумфа й над всички трудности, но и се нарежда гордо сред най-добрите албуми на годината. Във буреносния водещ сингъл “Praying”, Kesha разказва историята си (показвайки, че е по-големия човек в конфликта), а междувременно гласът й най-накрая разбива оковите на насилствено налаганата й студийна обработка и показва истинските й възможности.

Целият албум е изпълнен с надеждни послания, които са способни да вдъхновяват и мотивират всеки, който преминава през трудни периоди в живота си. Откриващата “Bastards” ни учи да не позволяваме на жестокостта да ни сломява, а анархиската пънк рок бомба “Let Em’ Talk” насочва средния пръст директно в лицето на недоброжелателя. “Woman” се превръща в една от най-феминистките песни на века, а заглавната “Rainbow” ни помага да видим дъгата и в най-дълбокия мрак. В рамките на този толкова емоционален запис, на Kesha й остава време и за забавление – в танцувалната “Boogie Feet” (в духа на “Rocky Horror Picture Show”) и в кънтри парчетата “Hunt You Down” и “Boots”. “Rainbow” ще остане в историята не просто като един силен албум, а и като символична победа на истинския артистизъм над грозното лице на шоубизнеса.

Susanne Sundfor – Music for People In Trouble

Преди две години, шведската експериментаторка Susanne Sundfor издаде “Ten Love Songs” – албум, който разглоби идеите на електронната поп музика и създаде нещо свое и уникално. Ударението падна върху синтезаторите и мелодията, а скандинавската певица изгради за себе си един значително по-достъпен образ, с който успя да добие популярност и извън родната си страна. Първият й албум след международния пробив, озаглавен “Music for People in Trouble” прави изненадващ ляв завой и я отвежда в територия, която ще предизвика очакванията на публиката, но и ще отстои вълнуващата творческа позиция на Susanne. Музиката в актуалния запис е обезпокоително интимна, минималистична и прецизна. Композициите са построени върху няколко базисни музикални инструмента – акустична китара, пиано, често незабелязващи се перкусии и духови инструменти. Гласът на Sundfor намира естествено убежище под този съпровод и гали слуха с нежен изказ и красиво вибрато.

Настроението е изключително минорно, а текстове често преминават от интимно към глобално и задават екзистенциални въпроси, които всеки от нас много често си е задавал. Монологът в заглавното “Music for People in Trouble” преборва депресията със смислени думи, които много от нас често имат нужда да чуят. И всичко това се случва, след като скандинавската енигма е променила представите ни за музика с плашещата “The Sound of War” (вдъхновена от пътуванията й до Северна Корея), която започва с природни звуци, преминава през нежни мелодии и кулминира в звуци от унищожителни дронове, след което приключва с космически ембиънт синтове. “Bedtime Story” и “Undercover” са съответно най-лиричните моменти в албума, прескачайки от джазови отстъпления към еуфорични хорови атаки. “Mountaineers”, в която любимият ни исландец John Grant мистично ни въвежда, закрива със светлина в края на тунела и ни оставя с усещането, че сме чули нещо значително.