4. St. Vincent – Masseduction

Как е възможно да надградиш албум, награден със статуетка Грами в категорията “Най-добър алтернативен албум”? Като поканиш талантливия продуцент и композитор Jack Antonoff (работил с Taylor Swift, Lorde и Sara Bareilles) и придадеш поп чувство на иначе чудатата музика, която създаваш. В “Masseduction” извънземният китарен звук, който се е превърнал в запазена марка за Annie Clark, все още държи фронта, но този път не звучи толкова рязко и чуждо, може би защото контрастира с най-личните текстове, които артистичната певица някога е писала. Модерните електроники и по-достъпните структури на песни като заглавната “Masseduction”, скоростната “Sugarboy” и извънземната “Los Ageless” ги правят радиофонични и дори танцувални, при все авангардния им привкус (типичен за творци като David Bowie и Kate Bush).

Когато обаче разсъблечем богатия колаж от звуци, това, което остава, е първичната баладичност, типична за ранното творчество на St. Vincent. Композиции като “New York”, “Smoking Section” и сълзливата “Happy Birthday, Johnny” (която е поредното продължение на серията от песни, посветени на мистериозния Johnny, който вероятно е приятел, брат или дори бивш любовник на певицата) биха се вписали дори във вдъхновения от Мишел Фуко дебют – “Marry Me” (2007). В сексуалната “Savior”, Annie довежда търсенето на лична и творческа свобода към изследването на различни фетиш игри, под съпровода на инструментал в духа на Prince, а във “Fear The Future” и “Young Lover” мрачните лирически теми достигат връхната си точка и най-накрая успяват да пробият и през инструменталните звуци, превръщайки ги в космическо изживяване. “Masseduction” е несъмнено най-достъпният албум на St. Vincent, която въпреки това е намерила начин да запази специфичния си почерк и по този начин да сътвори нещо уникално и оригинално.

3. Lana Del Rey – Lust for Life

Във времена, в които музикалната индустрия често налага нуждата от постоянна метаморфоза, Lana Del Rey остава вярна на любовта си към меланхолията, старата Америка, отровната страст и ретро естетиката вече почти десетилетие. Въпреки това в “Lust for Life” публичният й образ започва да преминава през бавни, но сигурни промени. Признанието, че предните четири албума са направени за самата нея, а този е посветен на феновете, потвърждава това. Освен това Lana за първи път си позволява да хвърли поглед върху световните проблеми и да ги анализира дистанцирано. Това се случва в парчетата “Coachella – Woodstock In My Mind”, в която певицата се тревожи за бъдещето на младото поколение (което тя окуражава в откриващата “Love”) в тежките политически времена, които са обгърнали родния й дом. По-късно в “When The World Was At War We Kept Dancing”, Del Rey предлага танцуването като начин за справяне с тежките периоди. Нима това е същата певица, която пишеше безнадеждните текстове в “Ultraviolence” и “Honeymoon”?

Еволюцията от тъжното момиче, което отказва да намери решения на проблемите, е изумителна. “Change” от своя страна призовава към опазване на околната среда и спасяване на майката Земя. Другата промяна при Lana Del Rey този път е отвореността й към колаборации с дуетни партньори – The Weeknd връща услугата след гостуването на певицата в неговите албуми с красиви партии в заглавната песен, ASAP Rocky спомага за модерното хип-хоп усещане във филмовите “Summer Bummer” и “Groupie Love”, легендата Stevie Nicks се оказва неочаквано подходящ човек за “Beautiful People, Beautiful Problems”, а Шон Ленън (синът на Джон Ленън) превръща “Tomorrow Never Came” във вечна балада, за която тепърва ще се говори. Ясно е, че “Born To Die” ще остане завинаги шедьовъра на Lana Del Rey, но тя никога досега не се е приближавала толкова много до класата му, колкото с “Lust for Life” и заради това заслужава овации.

2. Perfume Genius – No Shape

Mike Hadreas – мозъкът зад Perfume Genius е известен с радикалния и суров начин, с който представя депресията, злоупотребата с различни вещества и изтърпяването на безмозъчната хомофобия. В “Too Bright” емоциите прескачаха от призрачна уязвимост до отговаряне на конфронтацията с гняв – контраст, от който се родиха страхотни парчета като “Queen”, “No Good” и “Grid”. В четвъртия му албум “No Shape” еволюцията на изпълнителя продължава с някои от най-безгрижните и приказни парчета, които е композирал като бомбастичната “Slip Away”, която е своеобразен куиър химн, симфоничната “Just Like Love” и феерията от звуци и цветове – “Wreath”, която възпява желанието на лирическия герой да изгуби човешкия си облик и просто да се носи във въздуха без форма (чувство и желание познато на хората, които живеят с нелечими болести – като Mike, който страда от болест на Крон).

Както във всяка приказка обаче и тук се крият духове и мрачни емоции, които най-настоятелно напират в атмосферичните “Every Night” и “Choir”. Остатъкът от песните са болезнено красиви и романтични обяснения в любов под различна форма – от интимните посвещения на “Braid” и “Alan”, до страстните “Die 4 U” и “Run Me Through”, в които любовта придобива мазохистки характер. През 2017 най-голямата сила на Perfume Genius е да се изправи смело срещу вътрешния си мрак, срещу патриархалните глупости, които се изливат върху главата му и да ги преобрази в митичен фолклор, който да устои на времето и да документира перфектно вечно менящия се дух на твореца, а междувременно да създаде обединяващи химни за куиър малцинствата по целия свят.

1. Lorde – Melodrama

След обещаващия дебют “Pure Heroine”, много от нас очаквахме Lorde да направи много значими албуми, но едва ли някой е предполагал, че това ще се случи толкова скоро. “Melodrama” e обяснения в любов към изкуството и музиката в частност – младата певица от Нова Зенландия преживява болката от болезнена раздяла, като намира себе си отново, създавайки най-силния албум за 2017 година. Композирането на песните в шедьовъра й възвръща желанието да танцува отново и да изостави отчаянието в миналото. Това се усеща още в откриващата “Green Light”, в която странната певица оплаква отминалите невинни времена под звуците на танцувални бийтове и ударен аранжимент. Минимализмът от “Pure Heroine” тук е заменен от значително по-богат арсенал от звуци и инструменти, продуцирани и смесени по съвършен начин от Jack Antonoff, който сякаш в този албум достига пълния си потенциал с колаборатор като Ella. Като всеки млад човек, който преживява подобни изживявания за първи път, Lorde несигурно се опитва да се изгуби в центъра на шумното парти, което достига най-ключовите си точки в “Sober” и “Homemade Dynamite”, но рано или късно винаги се връща до мислите, че изгубената любов никога няма да се върне и именно тези съждения раждат помитащи балади като Kate Bush-ската “Writer In The Dark”, “Hard Feelings” и “Supercut”, в която отчаяните емоции постоянно прескачат към спомени от миналото, под съпровода на трескав ритъм.

“The Louvre” от своя страна представя романтичните и наивни дни, натрупвайки напрежение, което така и не изригва, а вместо това финалът й е изпълнен с емоционална китарна мелодия. David Bowie, който беше заложил бъдещето на музиката в Lorde, би се гордял с такъв момент! Несъмнено централните композиции в “Melodrama” са максимално опростената балада “Liability”, която в рамките на по-малко от три минути успява да изрази толкова истински болката и трудностите, които славата носи, и закриващата “Perfect Places”, в която лиричната героиня осъзнава, че трябва да продължи да живее живота си, търсейки нещо, което да даде смисъл на битието й. Финалът на албума оставя отворен край и не дава отговор дали Lorde е намерила това нещо, но самите ние знаем, че създаването на перфектно изкуство, като “Melodrama” осмисля както нейния живот, така и нашия.

Гост-автор: Христо Серафимов

1|2|3