Срещам Маргарита Петкова и Добромир Банев в Българския културен институт в Берлин, където след около час ще се проведе литературна среща с читатели. Двамата са поетичен тандем от цяло десетилетие, а запознанството им става случайно. Възхитен от творчеството на именитата поетеса, Добромир решава да ѝ изпрати кратко стихотворение предизвикателство във Фейсбук. Така поетичната ръкавица е хвърлена, а отговорът на Маргарита не закъснява.

Двамата започват да си изпращат стихове всеки ден, а след тринадесет дни вече имат материал за цяла стихосбирка, без дори да се познават. Първата им поетична рожба „Абсурдни времена“ се ражда през 2013 г. и в нея поетите изследват различни проявления на любовта. Творбата се превръща в бестселър и по нея се създава спектакъл с участието на Нона Йотова и Петър Антонов. През 2022 г. по случай Свети Валентин излиза нецензурираната версия на стихосбирката, включваща и съвсем нови стихотворения.

В реалния живот Маргарита и Добромир са като героите от „Абсурдни времена“ – те постоянно размишляват, спорят, сдобряват се, смеят се. Между тях има спойка. Но не се чудете, в този поетичен дуел победител няма, защото и той като любовта, за щастие, няма край. Ето какво двамата разказаха, докато се бяха спрели „Под моста“.

Карина: Вече сте гостували на „Под моста“ поотделно, но днес сте тук и като поетичен тандем. Добре дошли!

Маргарита: Като сме тръгнали от двете страни на моста, няма да пеем: „аз те чакам ти да минеш по другия бряг“… /смеят се/

Карина: …а ще се срещнем по средата!

Маргарита: Да!

Карина: Продължавате ли или по-скоро продължаваме ли да живеем в „абсурдни времена“?

Маргарита: Във все по-абсурдни!

Добромир: И все по-абсурдни ще стават! В България, но и по цял свят в момента се случват абсурдни неща, така че ще видим докъде и как.

Карина: Поетите много често са като ясновидци, като искам да избягам от конотацията, която тази дума има в България. Какво е вашето виждане за бъдещето?

Маргарита: Не сме ясновидци, по-скоро поетът проектира нещата и те се случват. Умният човек мисли и проектира. За съжаление, понякога се сбъдват недобрите проекти.

Добромир: Понякога на умните хора се случва да проправят път, по който нещата да се случат. Докато летяхме насам вчера, си говорихме точно за това. Аз се удивлявах как човекът е измислил самолета, такава летателна машина, която да лети толкова нависоко. Маргарита ми припомни, че идеята е била описана още от Жул Верн. Когато той е писал по темата, никой не е имал представа за тази възможност.

Маргарита: Той я е написал, а преди това Леонардо да Винчи я е нарисувал.

Има някаква приемственост в тази лудост, да предвиждаш или да проектираш. Да проектираш своите собствени желания като това, човекът да лети.

Това желание откриваме още в митологията.

Добромир: Дедал и Икар!

Маргарита: Човекът винаги се е стремял към небето, може би защото, когато маймуната се е изправила, е видяла звездите над себе си.

Карина: Вие пък в книгата „Абсурдни времена“ проектирате темата за любовта, т.е. посявате семенцата на любовта у читателя. Как публиката приема това?

Добромир: Ние по-скоро разглеждаме любовта като вече пораснало цвете.

Маргарита: Жънем!

Добромир: Жънем я във всички възможни трансформации, които тя придобива. В тази книга има много страст, много скандали, бесове, както и красиви, интимни моменти, без които любовта е немислима. Любовта е разнолика. За нея няма определение в тълковния речник. С Маргарита сме щастливи, че хората не само се припознават в книгата, но гледат на нея като на вид…

Маргарита: Библия.

Добромир: /смее се/ Щях да кажа „справочник“. Ами да, защо не „любовна Библия“?!

Маргарита: Не е вярно, че няма определения за думата “любов“ в тълковния речник. За любовта има може би най-много изказани определения.

Добромир:  Да, но не и в тълковния речник. Там няма нищо за това, какво е любов.

Маргарита: Там не се задават въпроси, какво е любов. Там пише само определения за думата “любов“ – първо, второ, трето.

Добромир: Е, но това е друго!

Маргарита:

Като тръгнеш да търсиш сред тези определения, си казваш: “ех, значи моята любов не е точно такава!“. И слава Богу, защото любовта е занимание самотно вътре в теб. Като се срещнат две такива занимания, понякога се получават “абсурдни времена“.

Това е Божа работа.

Карина: Като заговорихме за срещи, си припомням, че двамата всъщност се запознавате в онлайн пространството, а там се раждат нови форми на поезия. Как гледате на тях?

Добромир: Как дипломатично се изразяваш! /смее се/

Маргарита: Има епигони. Едни започнаха да пишат по двойки. Те не знаят, че така са творили Рембо и Верлен. Аз самата още на времето си правех такива експерименти майтапи с Виктор Пасков.

Много е лесно да се направи книга като „Абсурдни времена“, ако го можеш. Беше голямо забавление, защото ние нямаме творчески мъки. Що се отнася до поети всякакви, нека да има. На някои нашата поезия се струва овехтяла, защото е римувана, но поезия се пише, когато имаш какво да кажеш. А как ще го кажеш, всеки определя сам. Даже дори не сам, то само се определя.

Карина: Тоест и в поезията като в любовта няма правила?

Добромир: Е, има си някакви правила, но те са достатъчно голям набор, за да може човек да се изразява по различен начин.

Маргарита: Там има само едно правило – поезия ли е, или не.

Карина: Тандем сте от повече от десет години, а времето препуска. Забелязвате ли някаква разлика в публиката през годините?

И двамата едновременно: Не!

Маргарита: Публиката е една и съща като начин на възприемане на това, което сме написали.

Добромир: Младите хора стават все повече и повече. Видимо е както от нашите съвместни гостувания из страната и чужбина, така и когато представяме самостоятелно новите си книги. Много млади хора харесват нашата поезия, което е страхотно.

Маргарита: И обяснимо! Всичко препуска край нас, а любовта става все по-малко и младите хора няма къде да я открият. Изкуственият интелект не им я дава – ти да видиш!

Добромир: Младите хора имат нужда от такъв тип поезия. Тя запалва любовта в тях и отношението към любовта, защото те не се срещат истински помежду си. Те сядат на една маса, тагват се от мястото, правят си по една снимка за Инстаграм, след това си казват „довиждане“ и продължават да общуват чрез съобщения по телефона. Това е. Няма любов.

Маргарита: Няма такава любов, каквото те искат.

Добромир: Защото те искат любов!

Маргарита: Искат да се държат за ръка, да се разхождат в парка, но не могат да си го позволят. Не са научени и затова го четат. Вместо да хвърлят книгата и да се прегърнат, те продължават да четат и да въздишат.

Карина: Благодаря за тази препратка. Тя съвпада с един мой въпрос, свързан с едно съвременно проучване, което показва, че всеки четвърти човек по света се чувства самотен. Какво се случва?

Добромир: Това се случва и хората ще стават все по-самотни.

Карина: През последните години говорим много за агресията в българското общество, а на Балканите като че ли се притесняваме да говорим за любов или да я изразяваме. Понякога е по-лесно да я скрием зад агресия. Какво е вашето виждане като поети, пишещи за любовта?

Маргарита: Като народопсихология българинът се страхува да изрази нещо хубаво. Като го попиташ как е, той ти казва: “е, как да съм?!“. Той не споделя, че има някаква придобивка, че е щастлив или че е влюбен, защото го е страх. Това е атавизъм, че като кажеш, че ти е хубаво, да не пък някой да ти завиди, да не да чуе дяволът. Много е хубаво да кажа: „виж какво, много те обичам, но да не чуе дяволът!“. /иронично/

Всички сме чували приказките, че любовта в един момент може да свърши и че тогава ще ти се подиграят и ще кажат: “абе, вие двамата уж много се обичахте, а пък сега се разделихте и всичко отиде по дяволите!“.

Добромир: Видя ли! А, видя ли?! /иронично/

Маргарита: Пример е.

Карина: Но е в десетката. Всички сме чували подобни съвети, да не се споделя твърде много. Как да се сподели, ами ако всичко свърши?!

Маргарита: Ще дойде нещо ново!

Карина: Страх ли ни е да споделяме, или ни е срам?

Маргарита: И страх, и срам, и неувереност в самите себе си. Оттам идва всичко. Ние не сме уверени в собствените си чувства и мисли, в собствените си качества, ако щеш.

Карина: Можем ли да си обясним с това агресията, която наблюдаваме през последните години?

Добромир: Българинът или българката могат да понесат много, водени от чувство за срам и страх. Те не споделят. Нещата могат да се променят само ако жертвите признаят първо пред себе си какво се случва, а след това предприемат и необходимите мерки.

Маргарита: Насилието обаче е много повече от това, само да те пребият. Много по-страшно е психологическото насилие. Думата удря по-силно от ръката.

България обаче не е центърът на насилието на жени. Мога да се сетя за толкова много чуждестранни филми с жертви на домашно насилие. Ситуациите трябва да се разглеждат в контекст.

Добромир: Така е. Като малък отнасях пердах от родителите си, но съм благодарен за това. Това възпита у мен полезни навици. Насочи вниманието ми към училището, което в последствие ми даде посоката в живота. В днешно време не можеш да докоснеш детето си. Дори и ако леко го заплашиш, това може да се счете за домашно насилие. От това възпитание обаче често порастват деца, които нямат никакви интереси и които живеят в пълно безвремие. Това им пречи и в общуването. Когато не те вълнува нищо, не можеш да се стремиш към нещо значимо.

Карина: “Абсурдните времена“ далеч не засягат само България, а царят на световно ниво. В тези години на конфликти и промени има ли място за поезия?

Маргарита: Естествено! Вапцаров го е казал:

“Не, сега не отива поезия, и да искаш, не мож я изпя.“

А как го е казал? В стихотворение!

Карина: Каква според вас е основната роля на поезията?

Маргарита: Тя е изкуство. Ролята ѝ е като тази на изкуството.

Добромир: Аз пиша за себе си. Ако написаното достига до другите хора и те се припознават в него, толкова по-добре. Но аз пиша, защото имам потребност от това.

Маргарита: Всички сме така.

Добромир: Ние не пишем с идеята, да се получи нещо гениално или защото предполагаме, че хората именно това ще искат да прочетат. Напротив, дори е хубаво, когато те харесват, без да полагаш усилие за това.

Карина: Вече споменахме изкуствения интелект, но според специалисти в бъдеще той ще може да замени много професии. Да не говорим, че може да пише и римувани стихове. Дали един ден ще замени и поетите?

Добромир: Не и поетите! В кантората, в която работя, един мой колега зададе задачата на изкуствен интелект, да напише стихотворение в стил Добромир Банев. Появи се нещо, което никога не би излязло от мен.

Маргарита: Изкуственият интелект е един плагиат, но страшното е, че той се учи. Проектирайки това, което съм чела в книжно тяло като нова фантастика, в един момент той ще се научи на неща, които ние не искаме той да знае. Това не е мрачна прогноза, а съвсем нормално развиетие, и ние трябва да сме готови. Нищо не може да се направи. Пилците са изпуснати.

Карина: Добре, връщаме се отново на темата за проектирането и поетите. Какво се задава?

Маргарита: Винаги се случва по-страшното от това, което си проектирал.

Добромир: Аз пък бих отговорил със заглавието на книгата на Джоузеф Хелър – „Нещо ще се случи“. Сигурно е, но какво точно, не знам.

Маргарита: „Параграф 22“!

Добромир: Скептичен съм обаче, че ще е за добро.

Карина: Значи прогнозите са по-скоро лоши, а така ми се искаше да завършим с оптимизъм и любов!

Маргарита: Нека има любов!

Добромир: Любовта няма да умре. Любовта ще я има.

Маргарита: Дори между изкуствените интелекти! Любовта просто ще се видоизмени.

Карина: Какво научихте един за друг през последните десет години?

Добромир: Че можем да разчитаме за всичко един на друг и че нашето приятелство е искрено и проверено. Сигурен съм, че тя никога не би ме предала.

Маргарита: Най-важното е, че често не сме на едно мнение и обичаме да спорим. Само с любезности не се живее.

Добромир: В спора се ражда истината. Това е приятелството – да говориш с някого, да общуваш. Този социален контакт липсва при младите. На тях им е трудно да изграждат такива приятелства, камо ли такива любови.

Маргарита: Семейството и възпитанието на деца са неща, които се учат в движение в обществения поток, който липсва.

Добромир: Но за да завършим с усмивка, ще цитирам финала на нашата книга “Абсурдни времена“:

“Да вдигнем тост за нашето легло – единствено то може да ни съди!“