Който е чел „Историкът” и „Крадци на лебеди” със сигурност е очаквал с нетърпение и трето заглавие от Елизабет Костова. Преплитането на няколко сюжетни линии през погледите на няколко основни герои, напрягащата надпревара с времето, богатите исторически препратки и пътуването през различни градове и държави несъмнено е пленяваща комбинация, която те кара да поглъщаш неусетно страница след страница.

„Историкът” следваше кървавите следи на Дракула, а „Крадци на лебеди” – злочестата съдба на неизвестна художничка, като и двата романа впечатляват с детайлното проучване назад в миналото и наслагването на няколко времеви рамки. „Земя на сенки” не прави изключение от тази формула и ако в предходните две заглавия България е присъствала бегло в сюжетната линия, то тук страната ни е основната точка на развитие на действието. Влечението към „зелената страна” се заражда у Елизабет Костова още през 1989, когато за първи път посещава България, за да събира народни песни, и среща бъдещия си съпруг. Оттогава държавата присъства неизменно в творчеството й, а с част от събраните от „Историкът” средства писателката основава фондация за творческо писане „Елизабет Костова”, която подкрепя българската литература и поощрява превода и публикуването й в други страни.

Именно заради връзката на Костова с България и личната й история, третият й роман граничи с усещането за литературна мистификация. Срещаме се с американката Александра Бойд още в първите й минути в София (или на нашето „зелено петънце върху картата”), които й носят сблъсък (буквално) с напълно непознати и един неискан и неочакван дар. След непредвидената среща с Невен и Вера Лазарови тя установява, че сред собствения й багаж е попаднала и чужда чанта, в която открива урна с човешки прах. В опитите си да открие семейството и да им върне чантата, Александра се запознава с шофьора на такси Аспарух (или просто Боби, тъй като българското име е непосилно за запомняне и произнасяне), който също като нея обаче има доста тайни в миналото. Какво се е случило с нейния брат и с какво точно се занимава Боби – отговорите, разбира се, се разгръщат постепенно в хода на сюжета.

Хората като че ли вярват, че безнадеждността и терзанието са едно и също, но не са. Вярно е, че безнадеждността е обградена от страдание, но по своята същина безнадеждността е мълчание, празна страница.

Необичайната двойка започва пътешествието си от София през Велинския манастир, Пловдив, Родопите, като погледът на чужденец към страната (и на автора, и на героинята) несъмнено печели читателя и надгражда с допълнителни детайли и подробности сюжета и образите. От бездомните кучета по тротоарите и сивите панелни блокове до странните листи, разлепени по дърветата, за да обявят нечия смърт, читателят вижда България, която познава, но през призмата на външен човек.

Учудваше я това приемане на лошите неща: на глада, самотата, бесните кучета, които бродят на воля, опасното шофиране, разбитите тротоари. Защо хората бяха толкова примирени?

Отново чрез същия подход са представени и всеки един от основните герои – през скритите наблюдения на една чужденка, която говори на чужд език, често остава неразбрана и е представител на една чужда държава и култура. Не на последно място, разбира се, застава и природата на тази екзотична страна в очите американката. Величието на планините, необичайните родопски каменни къщи, вградени в земята, каменните плочи по покривите на стария Пловдив и хладният покой на манастирите докосват с неподправения възторг и възхищение, на които често забравяме да се отдадем, приемайки красотата им за даденост.

Александра погледна напред и видя къщи с издаден навън горен етаж, поддържан от дървени греди, някои украсени с изрисувани знамена, цветя и медальони. Последва балконче, от което висяха ярки черги с геометрични шарки, и няколко минути по-късно се пренесоха няколкостотин години назад. Тук горе не й беше трудно да си представи, че двайсети век просто не се е случвал. (бел.ред. Пловдив)

На този фон Александра и Боби поемат на приключението в търсене на Лазарови, само за да открият, че с всяка следваща следа, затъват все повече в една история, която надхвърля родовите предели, за да достигне до мрачните години на комунизма. Кой всъщност е човекът, чийто прах лежи в урната, каква е била съдбата му и какви страдания е преживял? Музиката е неизменна част от историята на Стоян Лазаров – съпруг на Вера и баща на Невен – който се завръща от Виена в началото на Втората световна война с най-ценните си притежания – цигулката и партитурите си на Вивалди. Почти болезнено се преживяват потискането на духа на този творчески човек с нежни ръце, който дори в най-трудните моменти не спира да репетира, макар и наум, любимите си концерти.

Често съм си мислел, че ужасното в комунизма не е само, че се настройвахме един срещу друг, а че отвръщахме лице един от друг.

За щастие на българските читатели темата за комунизма също стъпва върху тънкия предел между фикцията и действителната история, като по този начин избягва политическите оценки и спорове върху исторически факти. Идеологията на комунизма присъства единствено като фон, на който се разиграват драматичните събития, без да задълбава излишно в имена, дати, събития. Ако никъде не бе спомената България, спокойно бихме се заблудили, че действието се развива в друга постсоциалистическа държава, която все още се бори със сенките, останали й от минало.

През 1989 година свалиха от власт комунистическия ни диктатор. И на следващата година дойде демокрацията – или поне нов капитализъм – уточни той. – Най-напред имахме турците, после руснаците, а сега имаме кока-кола. – Александра остана с усещането, че по негово мнение нито едно от тези неща не е особено сполучливо. – Не решихме другите си проблеми обаче.

Ако „Историкът” и „Крадци на лебеди” оставят без дъх, то „Земя на сенки” не изобилства от подобна динамика, въпреки постоянното пътуване от град в град и непрестанното разкритие на различни факти от живота на покойника. Романът носи коренно различна атмосфера от предходните заглавия на Елизабет Костова, независимо че следва същата печеливша формула. Различната перспектива, историческият контекст и наслагването на няколко времена, лични истории и гледни точки превръщат „Земя на сенки” в още едно приключение, което ни кара да отмерваме времето до следващия роман на писателката.

„Земя на сенки” от Елизабет Костова се разпространява от Издателство „Колибри”.