Боян Тончев: Литературата е вечният огън, подхранващ мечтите за по-добър свят

13.02.2018

Как ще коментираш идеята си за меритокрацията и полическото устройство в романа?

Напоследък много хора, че и цели държави, полагат неимоверни усилия да ни убедят, че демокрацията, като най-справедливата обществена подредба, е изчерпана и едва ли не мъртва. Факт е, че модерното общество няма нищо общо с онова от миналия век, налага се сериозна пренастройка на светогледа, ако не дори скок към една нова парадигма, която да успее да впише в системата всички нови явления – икономически, политически и социални. Аз лично смятам, че фините настройки на демокрацията са в състояние да понесат и по-големи промени в световните процеси, от тези, които се случиха през последните 10-15 години, но все пак се опитвам да си представя и какво би могло да замени успешно това понатрупало вече доста векове държавно устройство. И от всички най-логична ми се струва меритокрацията – тоест управлението на най-достойните, най-способните, образно казано най-адекватните личности в социума.

Блянът към меритокрация негласно винаги е съществувал, много пъти дори чисти тоталитаризми са тръгвали от една привидна меритокрация, когато хората са си мислели, че едни или други групи от хора са най-заслужили да управляват държавата или света. Като се опитах да си представя кой е най-логично да поддържа реда и закона в един вечен свят, лишен от материалност, единствената възможност, до която стигнах, беше именно тази. Най-достойните, най-моралните и най-способните, при това не условно, а доказали се на базата на цял един вече изживян живот, са онези, които би трябвало да са начело на останалите след смъртта си. Без това да създава някаква особена политическа йерархия, без да има една определена клика, която да може да се облагодетелства от върховенството си, защото това автоматично би ги направило недостойни и би ги изхвърлило от числото на заслужилите. Всеки достоен дух би бил част от такова управление – според собствените си способности и желание да помогне и останалите да се чувстват добре в общия за всички свят. Дай Боже човечеството някой ден да съумее да достигне до подобна социално-политическа система и приживе. 

Помага ли ти работата като сценарист и доволен ли си, че си един от малкото писатели в България, който със сигурност може да каже, че от няколко години е професионално свързан с писаното слово?

Предполагам, че далеч не съм единствен. На мен конкретно ми помага страшно много. Всяка една книга със съвети на големи писатели към начинаещи задължително съдържа съвета – пишете много и редовно. В този смисъл откакто съм сценарист, аз пиша текстове ежедневно. Имам честта и привилегията да работя за едно от най-добрите и утвърдени предавания в българския ефир – „Господари на ефира”. Това означава, че ние, като негови сценаристи, не можем да си позволяваме посредствени текстове с неясни послания. В предаването си изчистих стила на писане. Отървах се от протяжните описания, дългото изреждане на епитети и пренасищане на текста с метафори, характерни за по-начинаещите автори. Но най-важното е, че поддържам едно постоянно ниво на готовност да извадя от клавиатурата си смислен текст, независимо по какъв повод. Нещо като атлет, който постоянно тренира за състезание и във всеки един момент е готов да се яви на такова, дори без да знае предварително за него. Разбира се, това в никакъв случай не означава, че във всеки един момент мога да седна и да напиша добър разказ или новела, например. За това се изисква специфична настройка и задължително много добре издържана идея. В момента, в който тя дойде обаче, съм готов да седна и да я напиша.

Какво мислиш, че е от най-голяма важност за един писател?

Увереността, че това, което се е захванал да пише в даден момент, има смисъл и си заслужава усилията. Че ще го доведе до разрешаване на проблема, който се е появил с хрумването на първоначалната му идея. Тоест да разполага с една стабилна вътрешна логика, която да крепи историята му, дори когато на самия него му изглежда, че в нея цари пълен хаос. Писането на роман е като прекарването на тежка болест. Често има усложнения, понякога изглежда, че води към летален изход, но в крайна сметка излекуването от нея носи невероятно облекчение и ти вдъхва надежда, че можеш да се справиш и с по-сериозни предизвикателства.

Иначе винаги съм смятал, че да си писател не е професия или хоби, то е същност и вътрешна нужда. Писателството не бива да бъде поза, а само и единствено невъзможност да бъдеш друг. Дарбата на писателя е нещо като генетична мутация, която кара носещият я да не се задоволява с дадената му реалност, а да изпитва нуждата постоянно да създава друга или да донаглася съществуващата. Затова най-важна за един писател е свободата да разполага със собствените си мисли по всяко едно време. Да не му се налага по една или друга причина да бъде някой, който той сам не иска да бъде. Да не слугува на чужди принципи и намерения.

За теб с какво е важна литературата?

Литературата развива усещането ни за това, че реалността не е строго фиксирана. Че винаги има и други възможности за случването й. Литературата е естественото продължение на свободната човешка воля. Затова първата работа на диктаторите е да направят преоценка на литературните произведения спрямо тяхната идеология и да унищожат онези, които не се вписват в нея. Литературата е вечният огън, подхранващ мечтите за по-добър свят.

Очакваше ли толкова много хора да дойдат на премиерата на „Прагът” в София? Кажи няколко думи и за представянето на книгата в Стара Загора.

Очаквах да дойдат много хора, защото имам широк приятелски кръг. Това, което не очаквах обаче, беше огромната подкрепа, която получих и след премиерата. Дни наред близки и далечни познати ми писаха и звъняха с молба да им запазя книга. В това число и хора, с които не съм контактувал от повече от 20 години. Това определено стопли душата ми и ме накара да мисля, че правя нещо хубаво. Установих колко много хора всъщност се интересуват от литература и за тях това, че човек, когото познават, е издал книга, е истинско събитие. В Стара Загора публиката беше по-малобройна, оказа се, че в една вечер в уж доста по-малкия град има четири други литературни събития, което изключително много ме зарадва. Въпреки по-малката бройка, отколкото в София, публиката в Стара Загора беше на изключително високо интелектуално ниво и се получи много смислен разговор. Тепърва предстои  да се срещам и с публиката на други български градове и съм обнадежден, че издаването на един чисто литературен роман все още е събитие, което привлича достатъчно много хора в България.

Очаквайте съвсем скоро ревю на „Прагът”. Книгата може да бъде намерена в повечето големи вериги книжарници в страната!

1|2Next page sign

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Илияна МаринковаКакво чете един испански писател под пълна карантина?17.03.2020

Още от Под Моста

Калоян ГуглевИзкуството в дигиталната епоха. Как артистът живее от него?LIFE