Димана Йорданова: Поезията не е лозунг, а споделяне на тайни

Дръзка. Непримирима. Щура. Тя не взема себе си или живота на сериозно. Обича котките и децата. Част е от новото лице на българската литература. За себе си пише, че е кръстена на Димана от романа на Блага Димитрова „Пътуване към себе си“, която не е главна героиня, а сянка. На страховете, съмненията, невъзможната обич и възможното небе. Тя е поезия. Тя е Димана Йорданова.

Снимки: Димана Йорданова

Под Моста: Когато написах името ти в Google открих, че си родена във Велико Търново, завършила си гимназия с профил „Изобразително изкуство“, следвала си Балканистика в Търново. След това излизат резултати за дебютната ти стихосбирка „Жената и мъжете, които бях“, литературни четения и събития, спечелени награди. Как стигна от Търново до литературната ни сцена?

Димана Йорданова: С влака. Но най-смисленият начин да преминеш този маршрут е като пишеш. Ако може добре. Никога не съм мислила докъде ще ме доведе писането, до коя сцена, до коя публика. Когато спре движението в посока да си нещо различно от това, което си, нещата си идват на мястото. Макар че те никога не са го напускали.

П.М.: Спомняш ли си първото нещо, което написа?

Д.Й.: Не го помня наизуст, но знам кога го написах – в 5-и клас. Надрасках го в час по руски, госпожата взе листа, понеже реши, че е бележка до някой съученик. После мълчаливо зачете написаното. Накрая каза пред класа, че иска да им прочете нещо. Направи го. Аз бях засрамена, тя – доволна, останалите се смяха. Твърде много ме харесваха, за да допуснат, че мога да стана поетеса.

П.М.: Представи си сега следната ситуация. След х на брой години Димана Йорданова е в учебниците по литература, а учениците се мъчат над вечния въпрос: „Какво е искал да каже авторът?“ Та, какво иска да каже Димана чрез своята поезия?

Д.Й.: Поезията не е лозунг, а споделяне на тайни. Изкуството не бива да е самоцелно, то трябва да служи като огледало на света, на останалите хора, да говори с тях, вместо тях, чрез тях, да ги кара да мислят, да им подава пистолет и да им го взема от ръцете. Само тогава е силно. Само тогава има смисъл да съществува. Няма нищо срамно в това да си счупен. Може би това се опитвам да кажа.

П.М.: Ако беше министър на образованието, кое произведение би включила в програмата за задължително изучаване?

Д.Й.: Бих включила “Балада за Георг Хених” на Виктор Пасков. Тази книга няма възраст, тя е достъпна за всеки. Тя Е всеки. Учи на смелост. Учи те да си по-добър човек. И ако децата искат да бъдат различни, защото те трябва да бъдат такива, баладата на Пасков им казва: Бъдете добри. Да си добър е достатъчно различно.

П.М.: Какво мислиш за отношението социални мрежи- поезия?

Д.Й.: Времето, в което живеем, едва ли се интересува какво мисля за него. То, както всяко друго, има своите минуси и плюсове. При всички положения Facebook е платформа, където се случва най-бързата реклама – не само на книги, а въобще. Минусите са, че много хора бяха признати за поети и ги издадоха, само защото са получили хиляда лайка във Фейсбук. Това не е кой знае какъв проблем, но все пак влияе върху критерия на онези, при които той сега се формира. Искахме еволюция и я получихме.

П.М.: В свое интервю казваш, че човек е успял, когато е останал при сърцето си. В този ред на мисли- чувстваш ли се успяла?

Д.Й.: Достойнството е онова, с което се старая никога да не се разделям. Ако сърцето ми не желае да оставам някъде, се махам. Струва ми се доста лесно, защото винаги съм живяла така. Това е успехът ми. Той не е придружен от чужди аплодисменти. Може би затова и продължава толкова дълго.

П.М.: Кога на една жена й се налага да бъде мъж?

Д.Й.: Питай ме кога й остава време да бъде жена.

П.М.: За премиерата на дебютната ти стихосбирка споделяш разговор с майка ти:

„Аз: Нервно ми е за премиерата.

Мама: Спокойно, то сигурно никой няма да дойде“

Какво ти казва тя сега, малко преди премиерата на втората ти стихосбирка „По гръбнака“?

Д.Й.: Тя се шегува с неврозите ми, не приема насериозно всички тези премиери, книги, суетене. Радва ми се, разбира се, но за нея те са само събития, не нещо животопроменящо. Аз мисля по същия начин. Това е част от социалния ми живот. Подробност някаква. Лека суета, вид отговорност. Пък писането е нещо друго. То си е част от мен.

П.М.: Елин Рахнев споделя за теб: „Димана е равно на Ейми Уайнхаус.“ Какво ти би споделила за работата си с него?

Д.Й.: Обичам Елин. Любим мой поет от много години. Съгласи се да ми стане редактор, а с времето се превърна и в един от най-близките ми хора. Той има просторно сърце. Буквално е човек, който ще застане пред теб, ако се целят в челото ти. Като редактор бе също толкова “с мен”. Пренаписахме заедно малка част от текстовете в книгата, после пихме вино и си говорихме за Ейми Уайнхаус. Дори само заради приятелството с него съм доволна, че написах тези страници.

П.М.: Какво те очарова?

Д.Й.: Котките, децата. В големите хора ме очарова единствено и само талантът, комбиниран с чисто сърце. Тези две неща чертаят територия в нас, където все още се подвизава някакъв бог.

 П.М.: А какво те разочарова?

Д.Й.: Дадената, пък неспазена дума. После прощавам, ако ми се извинят искрено. Налага ли се обаче  да чувам често “извинявай” от един и същи човек, сменям човека. Не мисля, че е трудно да си пич. Затова хората, които не знаят, че онова, което даваш, си остава твое, не са ми приятели. Привързвам се трудно и когато го сторя и ме предадат, страдам силно, но пък кратко.  Господ ме е направил чуплива, но за компенсация ми е дал характер от желязо.

ПМ: Кое е първото нещо, което ти прави впечатление в човека отсреща?

Д.Й.: Чувството за хумор, дали ме гледа в очите, дали е непринуден, естествен. Не харесвам лигавите, театрални хора. Всички сме дрисльовци и като почне някой да ми го играе екваториално съзвездие, много се смея.

П.М.: Казват, че музикант къща не храни. А поет?

Д.Й.: Нямам идея. Както и къща. Тази поговорка със сигурност важи за България, но я ми кажете, че в световния шоубизнес музикант къща не храни! У нас сме чували да казват, че само с изкуство не се живее. Ами, то и само с боб не се живее. Всичко е избор. Да разбереш от каква материя си направен и да решиш как ще живееш в нея. “Намери това, което обичаш, и го остави да те убие”, е казал Буковски. Всяка смърт е самоубийство. Просто не всички го разбират.

ПМ: Как си се представяш след 10 години?

Д.Й.: Отвътре – все така остра, счупена и великолепна. Физически – променена. В крайна сметка, всичко в тялото остарява, само очите остават същите.

П.М.: За финал би ли поздравила нашите читатели с любимо твое стихотворение?

Д.Й.:

На тръгване

нарочно ли не взе
със себе си
вдлъбнатината
която главата ти беляза
върху възглавницата

а вярвах на
нашата любов
като на корабен скелет
или точността на часовника
в гарата

и майка ми ме напусна
като тебе
на пъпа ми стои
вдлъбнатината
която ми остана
от отсъствието й

Сунай Акън


Интервюто взе Цветелинка Цветанова

Стажанти на

За втора поредна година “Под Моста” организира стажантска програма във Факултета по журналистика към СУ. Принципът на програмата е по-големи колеги да дадат част от опита си на по-малките. През 2016 г. през програмата ще минат 17 студенти по журналистика първи курс от ФЖМК.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to