Един различен абитуриентски бал

“Човекът е човек тогава, когато е на път!” Този цитат от Пеньо Пенев сподели класната ми, дни преди по-голямата част от класа да се отправим на път, за да отпразнуваме абитуриентския си бал. В микробус за малко повече от 20 човека, вероятно по-евтин от последен модел GL, в семейни хотелчета в Родопите и Пирин, а не в луксозни замъци на Златни пясъци.

Лясково Снимка: Личен архив

Лясково
Снимка: Личен архив

На 16 септември, тъкмо започнали учебната година, научихме, че след близо 9 месеца няма да празнуваме абитуриентската си в петзвездния хотел „Интернационал“ на Златни пясъци. От разни техникуми вече бяха резервирали хотела за датите, на които ръководството на гимназията ни планираше бала. Това веднага се превърна в новина номер едно, в апокалипсис. Животът на много хора от моя випуск загуби смисъла си… Те бяха съкрушени. Изпаднаха в депресия и тъга, подобна на дебеляновата по родната му Копривщица. Сигурен съм, че можеха да съчинят от сълзите си, напоени с пудра и фон-дьо-тен, стихотворение като „Пловдив“, но кръстено „Астера“, защото именно хотел „Астера“ се превърна в техния нов дом. Нямаше го вече прочутия басейн „Скайфол“ на „Интернационал“, където можеха да топнат болящите си от вечерта глави и да изпият една бира като цяр за махмурлука.

В онзи паметен момент, без да съм приемал халюцигени, съчинявах в главата си сцени на мятащи се от последния етаж на гимназията ми кифли. По коридорите беше пълно с групички от статични фигури, размахващи само ръцете си като пипала и отварящи устите си, така че на лицата им зейваха огромни дупки, от които приплъзваха навън усойни езици и хвърчаха слюнки, които лесно биха били сбъркани с отрова. Те създаваха атмосфера, която лесно ме караше да си ги представям да бягат истерично все едно в другия край на коридора беше пламнал пожар, а те се бореха за живота си. Всички за отрицателно време забравиха, че започва учебната година. Което означаваше още мъка и безмислени часове с преподаватели, които за 12-та поредна година щяха да се опитат да ме накарат да спра да мисля и само да зубря – проблем на образованието, което вече и запаметяващи хора спря да създава. Но за хора, на които животът се осмисля от края на 12-ти клас, едва ли би било проблем да повторят празненството и догодина. Даже ще се радват.

Изведнъж класната ми предложи да си направим пътуване. Да се отделим от основната група, която в онзи момент изпитваше тежка екзистенциална криза и ѝ предстоеше най-важното примирение в живота. За някой то беше като да си на ръба на пропаст и да направиш унизителна, но належаща крачка напред. Екзистенциалният им проблем беше представен на директорката ни от една група ученици, а тя от своя страна поиска решението на проблема да се потърси от учителите. Това обясняваше нажежената обстановка в учителската стая.

Все още се планираше пътуването ни, когато една група от мoмичета се отказа, защото все пак искат денят на живота им да е изискан и стилен, с рокля, прическа и нискокачествен алкохол, варен в мазето на панелка в краен варненски квартал. Точно такова е съдържанието на шишетата с етикети на „Джак Даниелс“, „Джони уокър“, „Смирноф“ и т.н. в курорт като Златни пясъци. Ясно е, че каквото за пияните туристи, такова и за абитуриентите. Техните липси бързо бяха запълнени от хора от други класове, които само това чакаха, нежелаещи да празнуват бала си потънали в салфетки.

Хиляди проблеми се струпаха върху класната ни и учителите, които щяха да дойдат с нас. Тъй като имаше група от класа, оставаща във Варна, директорката често съдеше класната ни, че оставя свои ученици сами в „деня на живота им“. Разбирането на „ден на живота“ е твърде изкривено. От една страна това е денят, в който напускаш комфортната зона на мама и тати и влизаш в сериозната част от живота си, скъсваш с безгрижието и си скъсваш седалищните части, за да се докажеш, но от друга (твърде разпространена) това е денят в който се напиваш, защото си приключил даскалото и то вече няма да те тормози.

След втората матура грабнахме багажите си и с един микробус, с който се потопихме в красотите на България.Така започна нашият бал. Целта беше до вечерта да стигнем в село Лясково. То се намира след Асеновата крепост. След селото следва съседното Яворово, където е роден великият родопски писател и родолюбец Николай Хайтов.

След като прекосихме Стара планина, спряхме в Карнобат за малка почивка. След като излязохме от Карнобат спряхме, защото колата на учителя по физкултура, който беше с нас, се развали. Проблемите продължиха и през останалото време от екскурзията за него и спътниците му – учителките ни по география и история. Определено това им попречи да се насладят на красотите, които посетихме. Малка част от тях те изпуснаха. А наслади колкото щеш! Седяхме край пътя около час, рахождахме се из полето по утъпканите пътеки от всякаква селскостопанска техника.

В крайна сметка извикаха пътна помощ и пренощуваха в Карнобат, а ние си хванахме пътя по магистралата. След дълго пътуване стигнахме до Лясково в девет вечерта. Настанихме се в чисто нов семеен хотел, който беше в абсолютен контраст със селото, в което почти нямаше къщичка със светещи прозорци.

Обхват почти нямаше и едва-едва написах на брат ми, че сме пристигнали. Настанихме се по стаите, слязохме в ресторанта и зачакахме поръчките си, а първите бири вече бяха отворени. Няма да сме българи, ако някой от нас не носят от домашната си ракия, за да защитят семейната чест. Вече пълнолетен и независим от учителски решения, предложих на класната да пробва домашната ми ракия. Тя недоверчиво взе бутилчицата от минерална вода, отпи и ми я върна с отговора, че пие само „Бургас-63“. На другата вечер дойде с една празна чашка на моята маса, докато аз се канех да нападна шопската си салата с онова, което беше останало от ракията предната вечер, и ме попита дали има още. Тъкмо да си я поделим. Въпреки че не получих какъвто и да било сомелиерски отзвук, мога да твърдя, че ѝ е харесала.

Пихме до късно, опиянени освен от алкохола, но и от кристално чистия въздух. А един съученик, пълен въздържател през всичките пет години, пробва най-сетне няколко високоградосови домашарки. Разбира се, като за първи път не му понесе чак толкова добре. Но с всяка вечер задобряваше все повече… Природен талант!

Имахме възможност с един приятел да си поговорим със собствениците на хотела и да вкусим от прословутото родопско гостоприемство. Преминавайки през всевъзможни теми, неусетно стана четири сутринта и се сбогувахме, защото трябваше рано да ставаме, за да се отправим към Пловдив. Интересна е философията на тези хора, предвид днешното общество – да не ламтим за пари, а да работим с отдаденост и желание да свършим задълженията си качествено, а парите ще дойдат като резултат от всичко положено като труд.

Лясково Снимка: Личен архив

Лясково
Снимка: Личен архив

През нощта всичко беше потънало в непрогледен мрак и едва се различаваха очертанията на планината. Но на сутрината слънцето огря планинските красоти, скрити по-рано от погледа ни. От терасата ни, която беше на последния етаж, се разкри смайваща гледка. Това впечатление беше допълнено на закуска от топли домашни мекици със сладко от горски ягоди и чай от билки, набрани от планината.

След закуска направихме бърза разходка из селото преди да потеглим за Пловдив. Сред красотата се беше възцарила тъгата, която не сдава властта си. Полурушащи се къщи, някога дом за големи семейства и изпълнени с живот, пустееха. Отдавна липсата на поминък беше изпъдила хората от тях. Една баба, чистеща бурените, израстнали под напора на първата топла вълна за годината, ни поздрави. В началото ни изгледа странно, но бързо промени изражението си и полюбопитсва откъде сме. Оказа се, че живее в Пловдив. От нея разбрахме, че за пловдивчани селата в полите на Родопите са възможност да се избяга от жегата покрай река Марица. Хората с възможности си купуват къщи по селата с идеята за вила, в която да си почиват сред природата. В селото почти няма постоянни жители. Разправя за едно време. За селото, за поминъка, за големите стада, които са давали прехрана. Дошла да види бащината къща, защото дочула, че са влизали в нея апаши. Възползва се от случая и да почисти малко, доколкото и позволяват силите.

Сбогувахме се с нея и се отправихме към хотела, за да потеглим с буса за Пловдив. Като слязохме в равнината  жегата стана по-силна. В този ден температурата надвишаваше 30 градуса. Бързо стигнахме в Пловдив и веднаха намерихме къде да спрем в центъра.

Пловдив Снимка: Личен архив

Пловдив
Снимка: Личен архив

Първо посетихме археологическия музей в Стария град (в Пловдив има два), където са събрани основно материали от годините мехду 1870 – 1878 и предоставят информация за революционните комитети и Априлското въстание. Общо взето всичко от пловдивско. Посетихме и музея на Златю Бояджиев и всички места, които ни е втръснало да гледаме по гидовете. Трябва да им се признае на пловдивчани, че са създали една уникална за българските стандарти туристическа среда. Не бях виждал в български град, въпреки че и преди съм посещавал Пловдив, чужди туристи с интелигентни лица, които са дошли да разгледат, научат, опознаят. С изключение на единици в Созопол или Търново. Тук те преобладаваха. Такова нещо бях виждал в Брюж и Антверпен. Не вярвах, че ще го видя в България и останах приятно изненадан.

В Пловдив на всяка крачка може да откриеш история. Не просто да стърчат римски руини и да се чудиш „ко е туй, дет‘ мяза на онуй“. Не като стърчащите камънаци на Сердика или софийският колизеум, чиито основи са във фоайето на хотел. Във Варна например има много такива руини, за които общината не се е погрижила… „Важно е пияндетата да идват на Златните, друго не ни трябва!“ Има и история, която чака да влезе в музейте, да се представи атрактивно на туриста.

Археологияеския музей в Стария Пловдив Снимка: Личен архив

Археологияеския музей в Стария Пловдив
Снимка: Личен архив

В Пловдив голяма част от това е свършено. Да ти е кеф да изследваш всяко едно кътче, да се издигнеш над тепетата и да обгърнеш града с поглед, а после да слезеш долу и по улиците да продължиш своя ход. В Капана и Стария град е пълно с галерии и местенца, в които те чака нещо непознато и интересно. Открий ги!

За жалост, бяхме за по-малко от ден в Пловдив. Но, за щастие, това не беше последното ми посещение в този град. Продължихме през Пазарджик и Родопите. Спряхме за кратка почивка край пътя, преди язовир Доспат. Крайпътната чешма наля в нас нови сили със студената си вода, която дойде като дългоочаквано ободряване в този горещ ден. Да спреш насред природата, да напълниш дробовете си с чист въздух, да пиеш от свежата планинска вода и да си окъпеш с нея лицето. Да, да окъпеш! Просто да се намокриш не е достатъчно. Кеф! В такива моменти стигаш до мисълта, че друго просто не ти е необходимо.

Слязохме в долината на Места за малко, колкото да прекосим Гоце Делчев и да изкачим Пирин, за да нощуваме в Делчево. Още при първите къщи в селото, накацали по стръмните пирински склонове, ни посреща неповторимия дух на китните възрожденски села. За разлика от Лясково тук има повече жители, туризмът е добре развит. Стари възрожденски къщи са преустроени в симпатични хотелчета. Хотелчето, в което бяхме, е в триетажна къща на 120 години. При реставрацията е запазен гредореда, вместо да се излее бетонна плоча, както често се наблюдава при въстановяването на възрожденските къщи. В стаите е създаден автентичен облик, типичен за възрожденската архитектура. Единствено банята и наличието на електричество напомнят в кой век се намираме.

Бързо се стъмни след като пристигнахме и не можахме да се насладим достатъчно на красотата на селото, но планинската вечер също има какво да ни предложи със своята прохлада и спокойствието си.

Сутрешна гледка от хотела Снимка: Личен архив

Сутрешна гледка от хотела
Снимка: Личен архив

На сутринта през прозореца на стаята ми се разкри смайваща гледка. Селските къщи се разтилаха по полегатия в тази част на селото склон. Най-стръмно е в началото на Делчево, откъм Гоце Делчев. Местните са направили невероятно красиви тераси по склоновете преди селото, по които отглеждат продукция. Когато слънцето се извиси достатъчно високо, вече можеше да се насладим на гледката към долината на Гоце Делчев, която рано сутринта беше окъпана в бяла пелена.

Посетихме и селската църква – една обикновена църква с постен откъм орнаменти дървен олтар, без стенописи, вехт дъсчен под и две баби тихо шептящи на входа. Далеч от градската суета и без типичното за православните ни църкви богато окрашение, това е храмът, в който усетих божественото най-силно в живота си. Бил съм в едни от най-големите храмове в България, влизал съм в огромни европейски готически катедрали. Но те за мен са повече произведение на изкуството, отколкото истински духовен храм. Тук смирението е най-силно. И най-силно усещаш близостта с господ. За нея не ти трябват богати стенописи, икони, златни свещници и полилеи. Тук можеш да останеш сам с Бог или сам със себе си и мислите си. Тази магия не може повече да се описва, защото чувството от нея всеки трябва да го изживее за себе си.

Гледка към Гоце Делчев от село Делчево Снимка: Личен архив

Гледка към Гоце Делчев от село Делчево
Снимка: Личен архив

Напуснахме Делчево, за да продължим нататък по начертания си път. Беше 24-ти май. Преминавайки през Гоце Делчев, станахме свидетели на подготовката на парада по случай празника. Но тъй като не беше планирано да спираме, можахме да зърнем само бегли щрихи.

Продължихме на юг. На 20 км от Гоце Делчев се намира комплекс Омая, скътан в южните склонове на планината Славянка. Няма да казвам колко струва сумата за една нощувка там, че на някой да не му причернее. Но поне срещу 12 лв за вход влязохме вътре, за да се разходим из това приказно място, което наподобява рая. Твърде вероятно е тук да почиват само финансово праведните. Благородно им завиждам. Тук Господ е бил проектант!

Омая Снимка: Личен архив

Омая
Снимка: Личен архив

Комплексът е разположен на огромна площ с няколко езера, басейн и над десет малки къщички, пръснати из него. Омая реално е гора, която се поддържа, има екопътеки, а почти всяка къщичка е със свой собствен дизайн. Който може да си го позволи, си струва да отиде на почивка там.

След Омая хванахме пътя през Пирин за Мелник. Преди най-малкия град у нас първо спряхме в една винарна до село Хърсово. То се намира на около 12 км от Мелник. Тя е семейна и разчита предимно на собствените си лозя. Собственикът, един много добродушен мъж, с мустак, елегантно облечен и добри маниери, ни разведе из винарната и ни запозна с целия процес на производство. Завършихме с дегустация на вино. Всеки от нас, който желаеше, накупи по една или две бутилки вино на цена, по-ниска от пазарната. За неговото качество, нямаше как да се пропусне тази възможност.

Мелник Снимка: Личен архив

Мелник
Снимка: Личен архив

След тези приятни места, които посетихме, следваше Мелник. Един град с красиви и големи къщи, някога дом за големи фамилии, с огромни богатсва. Днес той е населен от хора, за които туристът е ходещ портфеил, който ако може да си остави парите, без да му дават нещо особено в замяна, ще бъде чудесно. Това ми направи жестоко впечатление сред частните кръчми и единствения магазин за хранителни стоки тук, в който на всичкото отгоре е беден на избор. Добре, че бяхме в най-големия хотел в града, където има някакъв етикет, който се спазва към туриста и това е добре. Затова и там си изкарахме приятно. Иначе малките семейни хотелчета и ресторантчета  в Мелник нямат нищо общо с онези, които досега бяхме посетили – с вежливи, озарени от усмивка и готини хора. Тук имаш чувството, че откъдето и да минеш, биваш грозно анализиран от местните, които не вярвам да са истински местни, какво имаш по себе си и с колко разполагаш. Този анализ става чрез неприкритите им погледи, които продължават да те гледат, дори след като си установил, че го правят. Един ресторантьор и хотелиер без проблем ни сподели, че веднъж, като спрял тока в града, негови гости от Израел искали да ходят в Банско. За да ги задържи ги излъгал, че ще извика проститутки. Те му повярвали и останали. Съответно не се учудвайте, че в Мелник цените са безбожно надути, без да има покритие откъм качество на услугата и продукта.

Кордопуловата къща и разрушената църква "Св. Варвара" Снимка: Личен архив

Кордопуловата къща и разрушената църква “Св. Варвара”
Снимка: Личен архив

Ще отделя специално внимание на Кордопуловата къща. Ако не заради хората, то заради архитектурата и природата Мелник си заслужава. Тя е най-голямата възрожденска къща на Балканите. Построена е през 1754 г. В детайлите ѝ се забелязва влиянието не само на българската и османската архитектура, но и на европейската. Къщата е на три нива и има зимна градина, която за жалост днес не напомня, че някога е била такава. Била е собственост на богатия род Кордопулови, които са търгували с вино из цяла Европа. Съответно под къщата са прокопани дълги тунели за съхранение на вино. Дори на едно празненство е била поканена част от Виенската филхармония. И за щастие тази къща е оцеляла през Балканската война, когато по-голямата част от града е опожарена и унищожена. От над 2000 къщи, са останали около 200. Турската махала е изцяло унищожена. А Мелник е бил третият по големина град във възрожденска България.

В рамките на времето, когато нощувахме в Мелник, посетихме Рупите. Това бе отърсващо от лошото ни впечатление за малкия град. Денят беше хладен, за разлика от горещините предните дни, и от време на време от небето се посипваше лек дъждец. Тук започвам да изпитвам трудности да обясня какво ми е впечатлението, защото не изпитах онази загадъчна енергия, за която всички говорят. По-скоро се почувствах странно, че влязох в дома на Ванга, построен от Строителни войски.  Тясно място, където много хора са получавали отговор на въпросите си от човек, който определено е използвал дарбата си с чиста умисъл. За разлика от онези, които трупат пари и дори е спорно дали изобщо имат някаква дарба.

Рупите Снимка: Личен архив

Рупите
Снимка: Личен архив

От събраните през годините на гадателство пари и чрез дарения се построява църквата до дома. Без да навлизаме в някакъв религозен контекст или да възхваляваме личността на известната пророчица, това е един добър пример, че у нас можем да се обединим и да направим нещо хубаво, вместо да се плюем по примера на народните ни избранници. А дали Българската православна църква ще признае този храм, за мен няма значение, предвид липсата на всякаква религиозност у мен.

В музея са изложени цитати от Ванга. Тук вече човек се замисля. Тя проповядва мир, разбирателство, доброта и все висши за съществуването ни ценности, ако съдим по думите ѝ. Там, освен цитатите, могат да се видят снимки, предмети и истории в допълнение към изложеното. Разбира се, неща от типа „България ке се оправи когато… дойде жена президент, журналист от сутрешен блок основе партия, се върне царя, пожарникар стане премиер“ логично няма.

Ванга посочва това място – някогашен кратер на вулган, защото към него я насочили силите. Притежавало силна енергия, има горещи минерални извори и т.н. Впрочем спокойно е и е готино! Енергията, както казах, не я усетих, ама поне ми беше приятно. И за да има привкус на профанност, ще добавя за минералната баня, залепена за оградата на комплекса. Разбира се, че все ще се намери някой, който да впрегне тези минерални води в бизнес. Малко старичка и нуждаеща се от ремонт, ама успокояваща и готина. С горещи басейни и един с хладна вода, където спокойно може човек да поплува. Кеф с бира, басейн и осигурена кърпа само за 5 лв! Тук нямаше продуктово позициониране. Просто изгодна харабия!

И с тази харабия приключи абитуриентската ни. Не съвсем, де! В същия ден в Мелник си направихме разходка и ходихме на сауна, ама това няма значение. Преди да се приберем във Варна спряхме в София за няколко часа, ама какво да разказвам за град, за който трябва да се пише отделно, а и всички го знаят. Някои софиянци ми се чудят как е възможно да намирам нещо хубаво в него. Когато минавахме от там, някои желаехме да останем и там поне за ден, ама нямаше как.

На една бензиностаниция преди Варна спряхме да снимаме залеза. През облаците, облети от лилаво до оранжево, се процеждаше прекрасната жълта светлина на слънцето, която изпращаше отминалия ден. Ден, който посрещнахме с порой в Мелник и премина със слънце в София и по пътищата на страната. Пътища, които символично ни напомниха, че след гимназията животът е едно пътешествие.

Автор: Калоян Гуглев

Калоян Гуглев
е на 21 години. Роден във Варна и изучава журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Интересеува се основно от театър, история и футбол. От време на време се задълбава и в други временни интереси.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to