“Във всичко може да се открие поезия, освен в лошото стихотворение” – интервю с Иван Ланджев

Когато човешкото сърце бие в ямб и писането трябва да е неизбежност

Иван Ланджев е роден през 1986 г., а за трите си десетилетия е събрал богат опит, в чиято основа стои обичта към литуратурата и писането. Завършва философия и културология в СУ “Св. Климент Охридски”, където по-късно започва да преподава като доктор по руска литература. Като сценарист е част от екипите, отговорни за успеха на български сериали като “Стъклен дом”, “Под прикритие” и др.

През 2010 г. излиза първата стихосбирка на Иван Ланджев – “По вина на Боби Фишер”, последвана четири години по-късно от “Ние според мансардата”. Поетът и драматург Иван Теофилов определя поезията на съименника си като “странна симбиоза от вглъбен и в същото време интензивен езиков порив” и такава със “сериозно и достойно бъдеще”. Стихове и литературоведски статии от Ланджев са преведени на английски, немски, италиански, японски, словенски, арабски, маратхи и др.

За поезията си той получава няколко национални награди – „Веселин Ханчев“ (2009), „Южна пролет“ (2011), „Памет“ (на името на Георги Рупчев, 2014). През пролетта на 2017 г. Иван Ланджев издаде новата си книга “Поетика на себенадмогването. Наративни стратегии у късния Лев Толстой”. Чрез нея поетът, публицист и есеист се проявява и като изследовател, а по-късно тази година той ще влезе и в ролята на лектор.

Ланджев е част от Творческа академия “Заешка дупка”, където ще предаде своите теоретични знания и опит на курсистите в групата по “Поезия”. По този повод го потърсихме, за да ни разкаже за своите търсения, вкусове и бъдещи планове.


Кой е Иван Ланджев „според мансардата“?

Иван Ланджев: Мъж, който се опитва да постъпва правилно. Би желал да разбира повече. Благодарен е за пораженията си.

Имаш ли си фаворит сред българските сериали, по които си работил? Кой от тях би искал да продължиш?

И.Л.: Това е работа. Човек не може да фаворизира работата си, това ще му пречи да я върши както трябва. Отношението към работата би следвало да е дистанцирано и професионално. Освен това в нея не си сам, не си единственият автор – голям екип сте и правите нещо, което хората да харесат. Отговорността ви е обща, успехът също е общ. Ако хората наистина харесват направеното, значи сте си свършили работата.

Има разбира се, сериали, които са ми повече на сърце от други – чисто зрителски. Някои теми просто ми харесват повече. Хуморът и кримката например са ми много по-интересни от любовните драми.

Снимането на телевизионни поредици у нас поотшумя след вълната отпреди няколко години. Липсва ли ти това и какъв сценарий за сериал би искал да напишеш?

И.Л.: Големият бум дойде с трите най-успешни и гледани проекта: „Стъклен дом“, „Столичани в повече“ и „Под прикритие“. Имал съм шанса да бъда сценарист и в трите, което бе изключително полезен опит. След тези три сериала имаше още няколко успешни, но гледаемостта постепенно спадна, а до голяма степен и нивото също, което е нормално – просто в един момент всички започнаха да правят сериали, и то бързо. Така няма как да се удържа постоянно добро равнище. А и телевизиите по-често предпочитат да купят нещо за по-малко пари, което гарантирано ще се гледа – примерно турска мелодрама – вместо да инвестират в нов български проект, където нищо друго не е гарантирано, освен това, че ще е скъпо. В действителност този риск си струва и е единственият начин тук да се развива нещо.

А какъв сценарий за сериал ми се пише на мен? Хуморът е това, към което ме тегли неизменно, това, което ценя най-много. И мисля, че има нужда от него. Здравословно е в нашата действителност. Пише ми се хумор.

Освен това… нещо за подземния свят отново. Може би от друг ъгъл, не ъгъла на „Под прикритие“. Но е пълно с интересни истории.

Кое те накара да посегнеш към Лев Толстой за последната си книга?

И.Л.: Произведенията от късния период, с който се занимавам. В тях има извънмерен, безпрецедентен залог. Това вече е залог едновременно за спасението на света и за спасението на Лев Толстой. Всяко съчинение провъзгласява последна истина.

И изобщо – мащабът на тази личност и дълбочината на вътрешната борба в него. Непримиримият, безкомпромисен антагонизъм между художника и проповедника.

Снимка: Иван Ланджев

От какво се нуждае най-много литературата у нас в момента?

И.Л.: Литературата винаги се нуждае от повече хубави книги. Обикновено вместо повече хубави книги, се случват повече странични, периферни неща и дреболии. Сигурно това е нормално, но на мен не ми е интересно. Благодарен съм за хубавите книги, които излизат от време на време, това е.

Ще бъдеш лектор в групата по “Поезия” в Творческа академия „Заешка дупка“. Преди от кого си се учил и вдъхновявал и какво ти е помагало в първите творчески стъпки?

И.Л.: Първо си помагаш сам – като четеш и работиш съвестно по това, с което си се захванал. По-късно ти помагат хора, които са повярвали, че носиш определена дарба. Прочели са те и са решили, че прочетеното си струва – това е тяхно решение, то няма общо с теб или с някакво познанство. И е честно и красиво, когато се случи. Подадоха ми ръка поети като Иван Теофилов, Иван Цанев, Екатерина Йосифова, Георги Господинов, Елин Рахнев, Петър Чухов…

Учил съм се и от тях, и от тези, които не са сред нас, но в живота ми играят изключително важна, решаваща роля. Това не е преувеличение. Любимите автори стават част от биографията ти, стават роднини, семейство, особено ако не си имал голямо семейство. Ти им се доверяваш, знаеш, че са прави, търсиш думите и мъдростта им, знаеш, че няма да те предадат. За мен това са Иван Методиев, Георги Рупчев, Константин Павлов, Биньо Иванов, Далчев, Вапцаров, Ботев, У. Х. Одън, Т. С. Елиът, Йосиф Бродски, Манделщам, Ахматова, Цветаева, Кавафис, Дилън Томас… И още куп други. Тук говорим само за поезия, иначе списъкът може да продължи още дълго.

Вдъхновявам се от любимите си занимания извън литературата – от музиката, спорта, пътуванията. Вдъхновявам се, естествено, от любовта, защото никога не отпада. Дълго търпи и е милостива. И тъй нататък.

Всъщност във всичко може да се открие поезия, освен в лошото стихотворение.

Кой е най-добрият съвет за писане, който си получавал?

И.Л.: Че написаното трябва да изглежда като неизбежност.

Какво друго е необходимо, за да се наложи един поет в България?

И.Л.: Не съм сигурен, че разбирам добре въпроса. Какво значи да се „наложи“? Пред кого? Нищо от това, което се случва сега, не е особено мерило за стойността на написаното от нас – успехите са нещо прекрасно и добре дошло, разбира се, но по-полека с възприемането и тълкуването им. Времето ще се разправи справедливо с всичко. След години ще се разбере чии думи са останали и кой се е наложил.

На какво най-много ти се иска да научиш своите курсисти в групата по „Поезия“?

И.Л.: Никой не може да научи никого да стане поет. Всъщност в основата на цялата тази работа с преподаването стои нещо друго – влечението да споделиш на околните онези интересни неща, които са впечатлили теб. Не стремеж да поучаваш някой друг, а нужда да споделиш хубавото. Толкова много те впечатляват нещата, които си харесал, че изпитваш необходимостта да ги кажеш на други хора със сродни интереси. Хора, които обичат литературата, разговарят за литература. Шлифовате критериите си, възпитавате вкуса си. Учите се да не се хващате лесно на евтините трикове и пошлостта. Това от една страна.

От друга… не ще и дума, трябва да се научат и разни фундаментални работи, които няма как уважаващият себе си пишещ човек да не знае. Просто не е сериозно да не ги знае. Не може да искаш да пишеш поезия и да не знаеш какво е прозодия.  Или пък да не знаеш какво е ямб. Човешкото сърце бие в ямб, в края на краищата.

Кой е най-важният професионален урок, който си научил досега по пътя си?

И.Л.: Не знам защо, в момента се сещам за нещо от едно есе на Одън: „Някои книги са незаслужено забравени. Няма такива, които да са незаслужено запомнени“.

Освен часовете в Творческата академия, какво друго да очакваме от теб занапред?

И.Л.: Нова стихосбирка и една книга с есета, публицистични текстове. Не зная кое кога ще се появи. Инак, есента ще представяме немския превод на „Ние според мансардата“ в няколко града в Германия.

Ако можеш да препоръчаш само една стихосбирка, която трябва да прочетем, коя ще е тя?

„Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова“. Не ме карайте да обяснявам защо, отговорът ще е много дълъг и пълен с уточнения. 🙂

Деница Димитрова

е на 23 г., завършила е „Социален мениджмънт“ в родната си Варна, а по настоящем изучава електронни медии в Софийския университет. Отразява онова, което я впечатлява, вдъхновява и кара да се наслаждава на бъркотията живот в блога си Wondermess. Не може да живее без повсевместно търсене на красота, изкуство, пътувания… и кафе, даващо енергия за всичко останало.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to