“Лигата на справедливостта” – 120 минути приятна каша

Има нещо нередно в “Лигата на справедливостта”. Филмът е създаден с изяществото на филмите по DC комикси в бойните си сцени, със същите актьори, които вече познаваме и обичаме. Има няколко свежи актьорски попълнения и съответно нови герои. Ефектите, разбира се, са на ниво, но нещо не е наред и не мога да проумея какво.

“Лигата на справедливостта” е част от Разширената вселена на DC. Свикнали сме да възприемаме филмите от нея като прекомерно мрачни. Атмосферата, която създават, е потискаща – от взаимоотношенията между героите през преобладаващо тъмните цветове в лентите до всеобхватната тъга от случващото се. “Батман срещу Супермен: Зората на справедливостта” беше точно такъв филм – тъмен в цветовете си и в емоциите, които оставя у зрителя, тежък в онези моменти, когато арогантната непреклонност на главните му герои задушава.

Всичко това липсва в “Лигата на справедливостта”. Героите тук съзнават много по-ясно истината и реалността, рационални са. Липсва задушливия елемент на тъмните тонове – целта на въздействието с цветове се премества от потиснатост към съпричастност с образите, защото сцените във филма предимно отразяват действителната цветова гама. Това можеше да бъде нещото, което не е наред във филма, ако по-рано тази година не бяхме гледали “Жената чудо”. В тази лента също липсваше потискащото чувство и тъмнината, а цветовият контраст между светлото и тъмното беше създаден като такъв между мира и войната. Рационалността на героинята също беше много отвъд ината на Батман или липсата на мозък у Харли Куин. Въпреки всичко това “Жената чудо” е блестящ представител на супергеройските филми във всяко едно отношение.

Другата голяма разлика на “Лигата на справедливостта” с досегашните филми от Разширената вселена на DC е хуморът в големи количества. Той присъства при всеки един герой – дори вечно начумерения Батман, който подхвърля шеги за “вилицата” на Аквамен в разгара на битка. Хуморът обаче идва предимно от героя на Езра МилърСветкавицата, който не пропуска шанс да подхвърли шегичка освен ако някой изрично не го е заплашил с физическа саморазправа.

Това изглежда като една добра причина “Лигата на справедливостта” да се е загубил по пътя. Всъщност обаче точно този хумор създава лекотата, която е така нужда на филма. Първо, защото лента с шестима беснеещи и потънали в скръб главни герои е негледаем. Второ, защото в историите дотук познатите ни герои надраснаха себе си. И трето, заради образите на Светкавицата и Киборг – те са значително по-млади от останалите, преминали през далеч по-малко битки и трудности и е особено приятно, че лентата не секва ентусиазма им, за да ги приобщи към тягостна обстановка.

Единствената причина нещо в “Лигата на справедливостта” да не е наред остава дължината му от 120 минути и темите, които засяга в тях. Тези 120 минути обикновено са предостатъчни да се развие действието. Тук обаче това действие съдържа елементи от митология, извънземна намеса и супергеройски екшън. Досега филмите на DC са се изграждали върху две от тези съставки във времетраене с между 21 и 31 минути повече. През целия филм ни съпровожда чувство, че липсват парчета от действието и историята. Дори главният враг на Лигата на справедливостта – Степенулф, не успява да се превърне в мащабна заплаха за героите, а сякаш служи само за предпоставка те да се обединят.

Темите, които филмът засяга, не са прекалено много – особено след като „Жената чудо“ вече направи връзката между супергеройския филм и митологията. Проблемът на трите теми е, че не могат да бъдат разгледани в 120 минути пълноценно, а само да бъдат загатнати неделикатно. Това в комбинация с представянето на цели три непознати главни фигури и времето от 120 минути превръща “Лигата на справедливостта” в приятна каша. Приятна, но все пак каша.

Впечатляващ в лентата е актьорският й състав. Познатите Бен Афлек, Гал Гадот и Хенри Кавил са блестящи както винаги. Това, разбира се, не е изненада, защото неведнъж сме виждали колко прекрасно всеки един от тях размята хора, а в следващия кадър потъва в душевния си свят (колкото и да не му харесва на Батман – да, и той има душа). Батман с годините е омекнал в сърцето си и, както вече става ясно, дори се шегува. В определени моменти в лентата започва да се заражда романс между Батман и Жената чудо, но за радост на 120-те минути нищо не се случва.

Изборът на Джейсън Момоа за Аквамен граничи с гениалност. Актьорът превръща Аквамен в умерено арогантен тип с добра натура и лошо поведение. Историята на героя е много плахо загатната с няколко нелепи диалога с Мера – героиня от дълбините на океана. В нейната роля влиза Амбър Хърд, а двамата с Момоа ще видим във филма “Аквамен” през декември догодина.

Неведнъж стана въпрос за Езра Милър, който поема ролята на Светкавицата и дава жизнерадост на лентата. Киборг, изигран от Рей Фишър, е пълната му противоположност – умислен и затворен в себе си, но тайно щастлив да бъде част от Лигата. Въпреки кратките 120 минути на филма, успяваме да се запознаем с тях – да разберем как двамата са се сдобили със силите си, кои са те, когато не са супергерои, защо си струва да им симпатизираме.

Визуалното зрелище на “Лигата на справедливостта” е гарантирано. Лентата ни поднася качествени битки, в които виждаме къде попада всеки удар. Кадрите, в които Светкавицата развива скоростта си, всичко около него замръзва, а електричеството пращи във въздуха, наистина си заслужава да се видят. Островът на амазонките е по-красив от всякога, когато безкраен поток от амазонки на коне се втурва в битка, а видът на Степенулф е точно толкова отвращаващ, колкото и достолепен. Не можем да кажем същото за неговите парадемони, които се хранят със страх и оставят след себе си отвращаваща зелена лепкава течност.

Въпреки че не успява да разкаже пълноценно историята си за своите 120 минути, “Лигата на справеливостта” заслужава да бъде гледан заради подбрания актьорски състав, добрата игра, визуалното пиршество, своята хумористична нотка и лекота. Препоръчвам Ви да видите какво е забъркал Зак Снайдър и от все сърце ви пожелавам да не попаднете на малки изродчета в киното, които се търкалят в пространството между екрана и първия ред, както стана при мен.

Илияна Маринкова

изучава журналистика в Софийския университет. Интересува се от всички добри проявления на киното, театъра и музиката. Обича кучетата и морето.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to