Литература

Мартин Касабов – „Първата книга е като писмо в бутилка“

22.11.2019

Мартин Касабов работи като книжар, а името му е познато на читателите покрай ревютата му за кино в „Операция кино“ и текстовете му за книги, публикувани в „Списание Култура“. Списва блога „Изумен“, а дебютният му сборник с разкази „Когато великани ходеха по земята“ вече се разпространява по книжните вериги, благодарение на ИК „Жанет 45“. Книгата е реализирана с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по програма “Дебюти”.


Защо реши да издаваш книга? Вече имам усещането, че всеки втори го прави…

Никога не съм го чувствал като решение, няма момент, в който съм си казал… „трябва да напиша книга“, било е по-скоро нещо неизбежно. Пиша от съвсем малък, измислянето на истории е била основна, непрекъсната, може би единствената значима нишка в живота ми, без която не бих понесъл заобикалящите беди и тревоги. А това, че всеки втори го прави, си е негова работа да понася радостите и страданието на споделянето. 

Разкажи ми малко повече за дебютната ти книга – за кого е предназначена и какво да очакват читателите при първия досег с нея?

Тази книга е като писмо в бутилка. Тя е проба, стрела във въздуха, нямам представа дали и до кого ще стигне. Предполагам повечето първи книги са такива – нещо като зов за помощ, нещо като протегната ръка.

Книгата е сборник с 42 разказа, разюздани, с въображение и категоричен отказ за следване на социалния реализъм или коментар на политическата ситуация. Абсурдни са повечето, има някои кретенски, улични, има и по-поетични и романтични. Харесва ми, оказа се, да съчетавам битовизъм и приказност. Предполагам това е ежедневието ми, отразено на хартия. Не съм го направлявал или анализирал чак толкова. Всичко е доста чисто.

Защо при „Жанет-45“?

„Жанет-45“ са може би най-смисленото издателство за български автори. Поне времето, ресурсите и енергията, които отделят, наистина не могат да се сравнят с никоя друга издателска къща. Моят път беше доста необичаен, не исках да попадна в потока ръкописи, които се изпращат ежедневно, не исках и да изпращам полуготова, спънато написана книга, затова избрах друга стратегия – да изкова с помощта на човек, когото уважавам, добри текстове, в които съм уверен, след което чак да потърся издател.

Затова се свързах с Борис Минков, който наистина много сърдечно се интересува и подкрепя млади хора с усет към думите. Освен това има изумително богат опит и е изключително прецизен в писането и говоренето си. След това кандидатствах по програма „Дебюти“ към НФК – забележителна възможност, от която ми се струва, че твърде малко автори у нас се възползват. Препоръчвам този път на всеки артист, защото финансовата свобода е в крайна сметка свобода. Това ми позволи да имам по-голям контрол върху крайния продукт, да имаме десетте илюстрации на Теодора Николова, която също е дебютант, да имаме корица от Кирил Златков. Всичко това не знам как щеше да се случи, без помощта от Фонд Култура. За което им благодаря.

Колко време ти отне написването на книгата?

Трудно е да се каже колко време ми отне, може би пет години, като трябва да уточня, че в четири от тях съм написал около 30% от книгата, а останалите 70% съм довършил за по-малко от десет месеца.

По някое време през 2018 успях да си изградя чудесен ритъм, благодарение на който довършвах по един разказ всеки четвъртък. Това наистина помогна да съществува тази книга и беше един от най-доволните периоди от живота ми. Надявам се отново да се върна там.

Каква беше ролята на редактора при теб?

Борис не промени много неща. Мисля, че два или три разказа отпаднаха от всичките 45, които бях предложил, с което решение съм напълно съгласен (сега след година бих махнал още два-три). Останалите му редакции бяха към конкретни изречения и фрази, на които им липсваше чистота на мисълта, объркваха смисъла на параграфа по някакъв начин. Не си е позволявал да променя стила или настроението на книгата, за което съм благодарен.

Аз уважавам редакцията, бих искал да получавам повече градивна критика, бих спорил за определени решения, според мен така се расте. Поне в началото, когато все още изпробваш гласа си, опознаваш на какво си способен и с какво може би не е особено добра идея да се занимаваш. Имал съм няколко човека в миналото, които са ми давали структуриран отзив, което в началото не беше особено приятно, но не мога да се сетя за друго, което да ме е изстреляло толкова нагоре в разбирането ми за собствените ми възможности и интереси.

Неизбежният въпрос – от кого си се вдъхновявал? Български и чуждестранни автори.

Тук е суровото и срамно признание – от нито един български автор не съм се вдъхновявал. В началото (преди няколко години) това ме тормозеше. Върнах се към разкази, писани от големите имена, но не усетих силна, ярка, вълнуваща връзка. Единствено може би от Радослав Парушев съм взел усета и подхода към градската пряка реч, която съм използвал на няколко места. От Милен Русков съм добавил иронията, отново типа хумор и игрите. Това мое непонасяне на нашата разказвателна традиция го отдадох на травмите от училище и положих усилия да го изгладя, но състоянието не само, че не се подобри с повече четене, напротив – то се задълбочи. В един момент, както става с повечето неща, просто приех себе си такъв, какъвто съм, и обърнах внимание на любимите си чуждоезични автори.

Имената, които оставиха траен отпечатък в сърцето и съзнанието ми, който в някои случаи присъства в книгата, а в други не се открива толкова очевидно, са: Дино Будзати, Итало Калвино, Джани Родари, Ханс Кристиан Андерсен, Етгар Керет, Оскар Уайлд, Габриел Гарсия Маркес, Хулио Кортасар, литературните есета на Хорхе Луис Борхес и Милан Кундера,  Хуан Рулфо, Франц Кафка, Роберт Валзер, Гайто Газданов, Сервантес, Дж.Р.Р. Толкин, К.С. Луис, Джон Ъпдайк, Реймънд Карвър, Рей Бредбъри, Джеръм Селинджър, Кормак Маккарти, Карл Уве Кнаусгор, едно конкретно старо издание на френски приказки и Библията, разбира се. 

Възможно ли е през 2019-та да станеш успешен български писател? Както знаем само двама-трима души у нас могат да се издържат само с писане на художествена литература…

Нямам представа, никога не съм се надявал, нито съм си представял, че в България ще мога да се издържам с писане на художествени текстове. Това от една страна е голямата спънка, а от друга – голямото освобождаване.

Малко на шега го казвам, но тук наистина не можеш да се продадеш за пари, поне на мен ми се струва смешно. Което ти дава възможност да се обсебиш истински от занаята си и да не се притесняваш за финансовото възнаграждение. Аз работя като книжар, издържам се и с писане на публицистика. Останалото е от сърце и по желание.

Ти си проактивно занимаващ с българска култура – книжар, публицист, журналист, а сега и писател. Какво те мотивира да го правиш, на фона на всичко негативно?

Защото друго не остава. Не съм политически ангажиран, за което някой (предполагам справедливо) може да ме критикува. Бих искал да се интересувам по-активно, но съм твърде несъстоятелен и неподготвен, а и ситуацията ми се струва толкова абсурдна, че бързо губя търпение. Затова моят бунт е този – да пиша възможно най-добре, да се отдавам на интересите си. Личният пример, поне за мен е било така, от хората, които съм наблюдавал, има потенциала да измества животи от железопътната линия на трагедията. Това съм видял, това ми е помогнало, това правя.

Като отворихме тази тема – какви са наблюденията и мислите ти за българската култура като цяло, най-вече от аспекта на литературата и киното, където имаш засилен интерес. Все повече хора около мен се оттеглят изцяло от тази сфера. Факт е, че често средата е кошмарна…

Еха, ти май сам си отговори (смее се). Аз нямам толкова крайно мнение, може би защото не живея в София, може би защото съм си го причинил нарочно да стоя малко отстрани, а и ми харесва.

Не знам дали си прав, не е хубаво да се гледа негативно, поне аз се старая, понеже съм доста невротичен и винаги виждам първо лошото. Издават се смислени книги – има стойностна публицистика, поезия, изложби, театрални представления, киното е най-изостанало, вероятно поради колективния труд на много професионалисти, който се изисква, за да се получи добре. Повечето неща и на мен не ми допадат, трябва да се постарая, за да кажа кое ми е харесало през изминалата година. Започнах напоследък да презирам отчаянието. Струва ми като да е грешка на ума. Надеждата се намира винаги от другата страна, нужни са усилия и най-вече желание. Другото се нарежда.

Ти си от Пловдив и живееш в Пловдив. Този град за всекиго е различен, уникален. Какъв е твоят Пловдив?

Моят Пловдив е по-различен от това, което се отразява по новините и от това, което софиянци виждат. Имаше няколко много хубави събития, които се случиха, благодарение на фондация „Пловдив 2019“, както и, разбира се, други доста глупави. Моят Пловдив е спокойствието, което ми дава, това го отличава от София.

Харесва ми, че тук хората могат да си позволят паузи в разговорите, има място и време за дишане. Никой не бърза толкова, всички закъсняват и това е в реда на нещата. Моят Пловдив е кино клубът, който основахме със Стефан и хората, които идват, за да си говорим за заглавия, които можеш да обсъждаш във всеки голям европейски град, като дори там ще ти е трудно да откриеш такава общност.

Моят Пловдив са книгите, пейките, киното, дърветата и дори тихото отчаяние, което понякога се спуска. Но всичко е наред, всичко си идва в крайна сметка на мястото. И да, мисля, че сега е по-добре, въпреки че сме по-големи, а с годините всичко става по-страшно. Бих работил в София, но бих обичал в Пловдив. Да не казвам голяма дума обаче, все пак всичко се мени. И ние с времето.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Карина НиколоваЗахари Карабашлиев и Симеон Лютаков – за „хаврата“ с любов24.03.2019

Още от Под Моста

Анна-Мария ПоповаДа избереш книга по корицата и да си струваЛитература