„Пасажери“ с Дженифър Лоурънс и Крис Прат – spoiler-free ревю

07.01.2017

„Пасажери“ идва по киносалоните в цял свят в момент, в който очакванията към научнофантастичните филми са доста високи. Основната причина за това е масовото критическо одобрение спрямо блокбъстъри като „Гравитация“ на Алфонсо Куарон, „Интерстелар“ на Кристофър Нолан и „Марсианецът“ на сър Ридли Скот, както и не по-малкият успех на по-нискобюджетни проекти като „Ex_Machina: Бог от машината“ на Алекс Гарланд и „Първи контакт“ на Денис Вилньов. Всички тези филми доказаха, че доколкото холивудското комерсиално кино продуцира оригинални идеи, преобладаващата част от тях идват именно от научнофантастичния жанр, и по този начин вдигнаха летвата доста високо за проекти като „Пасажери“.

Точно затова е толкова голямо учудването ми от пълната липса на художествена смелост в новия филм с Крис Прат и Дженифър Лоурънс. Лентата има силно идейно ядро и огромен потенциал, но не се възползва от тях по почти никакъв начин. Предвид присъствието на толкова много примери сред горепосочените филми за артистична оригиналност, поощрена с критическо одобрение и комерсиален успех, недоумявам защо хората зад „Пасажери“ видимо са се изплашили от перспективата да създадат нещо дръзко и интригуващо и са решили да се осланят на предвидими клишета през 2/3 от сюжетното действие.

Въпросните две трети са последните и „Пасажери“ успява да заинтригува най-много именно в началото си. Героят на Крис Прат се събужда от хибернация на борда на луксозен космически кораб, който превозва няколко хиляди души към друга планета. Проблемът пред него е, че се събужда сам, а до края на пътуването остават 90 години, и това автоматично го поставя пред интригуваща, а и доста оригинално сътворена морална дилема. Той трябва да реши дали да изживее остатъка от живота си сам, единствено в компанията на остроумния барман андроид, изигран с огромна доза чар от Майкъл Шийн, или да обрече още някого на незавидната си съдба. Прат пресъздава екзистенциалното колебание на своя персонаж с нужната доза драматична тежест, но и не тушира изцяло характерното си симпатично излъчване, за да застане все пак зрителя зад него.

Предвид факта, че името на Дженифър Лоурънс е изписано на всички постери и във всички трейлъри дори пред това на колегата й, не смятам, че е особено голям спойлер да съобщя на уважаемия читател, че главният герой не устоява на изкушението. Той събужда героинята на Лоурънс и оттам насетне нещата потъват в клишета. През следващата 1/3 от действието те са извадени от романтичния жанр. И тъкмо когато зрителят си мисли, че лентата навлиза в заключителната си част и ще изведе дефинитивно послание от любовната история в ядрото си, на кораба се случват редица неща, които вкарват филма в стандартния шаблон за безидеен научнофантастичен екшън. Художественият фокус е тотално изместен, изведнъж настават експлозии и гонитби, а следената до този момент история е завършена в нелогичен и определено сексистки (спрямо дамата) стил.

Неназован критик от радио „ABC News“ в Щатите заявява, че Прат, Лоурънс и повърхностните аспекти на историята, наред с визуалната естетика, са достатъчни, за да заслужат на „Пасажери“ два часа от времето ви. Същият джентълмен е заявил, че „Assassin’s Creed“ е най-лошият филм в кариерите на Майкъл Фасбендър и Марион Котияр. Цитирам го, тъй като намирам за любопитно и забавно, че според мен нещата стоят точно по обратния начин. „Assassin’s Creed” заслужава два часа от времето ви именно с превъзходните си водещи изпълнители (и Джереми Айрънс), далеч по-оригиналната си история и страхотната си визуална естетика. „Пасажери“, на свой ред, е рязка стъпка надолу за мъжа, който направи един от най-странните, находчиви и успешни филми за супергерои в „Пазителите на галактиката“, и за жената, която изгради модерна икона на феминизма в комерсиалното кино в лицето на Катнис Евърдийн в „Игрите на глада“. Нито една реплика и нито една постъпка във филма не е непредвидима. През първата част от лентата това е факт, защото сюжетът и диалогът следват елементарна логика и първични човешки инстинкти, а през останалото време – защото се базират на болезнено познати клишета. И това за мен е достатъчно красноречив аргумент, за да заявя, че „Пасажери“ не струва два часа от вашето време, нито цената на билета за 3D филм в киносалона.

„Пасажери“ излиза по кината в България от 6 януари 2017 година. Разпространява „Александра Филмс“.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Георги Петров'Arrival'/„Първи контакт“ с Ейми Адамс - spoiler-free ревю13.11.2016

Още от Под Моста

Калоян ГуглевВечните театрални постановки, които не омръзват на публикатаТеатър