Архиви: Movie Reviews

Ревюта на филми

„Баладата за Бъстър Скръгс“ – изкуството да разказваш

Тъжно е да го признаем, но истинските, добре разказани истории в киното са все по-голяма рядкост. Във века на франчайзите, супергероите и тъпите римейк версии на класики от 80-те и 90-те години, да разкажеш нещо оригинално става все по-трудно, амбициозно и рисковано. Истинското творчество обаче все още съществува и един блестящ пример, граничещ с перфекционизъм, е „Баладата за Бъстър Скръгс“ на Джоел и Итън Коен. Да, две години след „Hail, Caesar!“ братя Коен се завръщат с една вдъхновена антология от шест кратки истории, събрани в малко над два часа, и ситуирани в американския Див запад някъде в края на XIX век. Резултатът е чисто и просто красив.

Братя Коен във вихъра си

„Баладата за Бъстър Скръгс“ може и да понесе квалификацията уестърн, но това само би отнело от неизброимите достойнства на филма. В него са събрани шест истории, всяка с различна дължина, с безупречно изградени герои и сюжети, от които всеки майстор разказвач би могъл да се учи. Всеки сегмент носи дълбокия отпечатък на абсурда, характерен за творчеството на братята, но много от тях са наситени с тъга, с красиви прозрения, с обещание за приключение и по-добро бъдеще и с много, много смърт.

Още в първия разказ умират десетки, но това не дразни и не натежава, напротив – ала тарантиновското насилие с добро количество плискаща кръв, отрязани скалпове, стрели в гърлото и откъснати пръсти, е всъщност толкова абсурдно, че буди само интерес и възхита. Разбира се, насилието само по себе си не може да допринесе с нищо, но поставено в рамките на прекрасните истории, които допълва, то е само още един мотив, който се опитва да щрихира онази дива реалност.

Бъстър Скръгс

В първия къс разказ проследяваме героя, на когото е кръстен и целият филм – Бъстър Скръгс – крайно позитивен тип и отличен стрелец, който язди коня си в пустинята и пее най-абсурдната и неподходяща песен за човек в неговата ситуация – “Cool water” на Боб Нолан. Поредица от красиви, наситени кадри, с дълбоки и пищни цветове, ни отвеждат в един типичен каубойски бар, после втори, където задължително следва меле, и накрая всичко завършва с дуел на улицата пред бара след като Бъстър изтегля „ръката на мъртвеца“ – две черни аса и две черни осмици – станала известна след убийството на Уайълд Бил Хикок – един от най-бързите стрелци на Запада, застрелян в тила след като изтеглил фаталната ръка. Ще ми се да ви разкажа целия сюжет, но така само ще ви направя лоша услуга.

А историите съвсем не са това, което може да се очаква от един „уестърн“. Въпреки че стъпват върху най-често използваните стереотипи за Дивия запад – бързият стрелец, златотърсачът, пътуващият артист, заселниците и ловците на глави, в „Баладата за Бъстър Скръгс“ няма обикновени персонажи и скучни герои. Трудно и ще имате любима история – всяка една от шестте дърпа различна струна в душата и усещането, което всички заедно оставят, е за нещо вълнуващо – еднакво тъжно, приключенско, проникновено и горчиво смешно. Но всичките са красиви, истински и вдъхновени. И знаем, че истинското вдъхновение винаги личи.

Джеймс Франко и Лиъм Нийсън

Филмът ще ви срещне с Джеймс Франко – некадърен, но симпатичен банков обирджия, който е главен герой в “Near Algodones” – история преливаща от прекрасен черен хумор, налудничави герои и…тигани. В “All Gold Canyon” ще изживеете и няколко самотни дни с Том Уейтс (същият Том Уейтс), който прави прекрасно изпълнение в ролята си на златотърсач в една изключително цветна, поетична и кървава история на брега на малка рекичка в преливащ от зеленина каньон, в търсене на заветната златна жилка в земята. Това е един от най-красивите сегменти във филма и за двайсет минути човек преминава през всички възможни емоции и душевни състояния – от спокойствие и хармония до страх, напрежение, умиление и, накрая, облекчение.

Ще се срещнете и с Лиъм Нийсън във вероятно най-мрачния и тежък разказ от всички в антологията – “Meal ticket”. Историята е дълга не повече от 25 минути и се пада преди средата на филма, но наистина очаквах да видя надписите и всичко да свърши с нея. Това е една от онези истории, след които имаш нужда от почивка и просто няма как да продължиш напред с филма веднага. Не изпитваш омраза след нея, не е и тъга, а нещо по средата – дълбоко отчаяние, може би гняв, шок, скръб. Опитваш се да си обясниш света, но не стигаш до нищо.

Не исках да стигам до това да разказвам фрагментите във филма, но как бих могъл, след като именно разказът, майсторски изградената и предадена история, е в сърцето на преживяването? Братя Коен за пореден път се доказват като брилянтни сценаристи, вдъхновени писатели и едни от най-добрите режисьори на нашето време, способни да създадат цялостен шедьовър от начало до край. Не бих могъл да говоря достатъчно за красотата на разказа в този филм – сюжетите са предадени по някак съвсем класически начин, сякаш слушаме историите до запален в гората огън, но с присъщите за Коен абсурдност и бруталност, с рядкото качество да държат в неизвестност до самия край.

Mortal remains

За двайсет минути зрителят установява дълбока връзка с всеки един от героите, но филмът не разчита на черно и бяло, а на недостатъците, мечтите, странностите и тъгата на всеки един от тях. Както англичанинът в последната история казва: „защото хората се разпознават в героите, предполагам, и ние всички обичаме да слушаме за себе си, стига хората в историите да сме ние, но да не сме ние, не наистина. Особено накрая“. Защото накрая винаги някой умира и тогава е добре да бъдем някой друг.

„Баладата за Бъстър Скръгс“ блести особено ярко в диалозите си, както се очаква от филм на братята Коен, всъщност. Те са остроумни, на моменти наситени с поетични изблици, с прозрения и с толкова много емоция, че е чудно как изобщо може филми да се правят по различен начин от този. Петте истории, писани в рамките на двайсет и пет години, изпълнени с мрачен трагизъм, черен хумор и, в крайна сметка, с доза тъга и меланхолия, са обединени от последната шеста история, наречена подходящо „Mortal remains”.

В карета, маскирана под сините тонове на нощта, петима пътници се отправят към последната си дестинация. В тази история кръгът се затваря и смъртта, присъстваща във всеки един сюжет, обединява всичко. Именно тук диалозите са в своя абсолютен пик и е чисто удоволствие да следиш мисълта на пътниците и да се чудиш накъде ли ще поеме сега. Шестият разказ е достоен завършек на всичко и отеква в съзнанието дълго след края на надписите.

С този филм Netflix прави силна заявка за наистина независима платформа, която дава свобода на артиста и го освобождава от студията, и резултатът от този риск е нещо наистина прекрасно. Едно гледане не стига. Филмът напомня за себе си часове след края и сюжетите се разгръщат отново и отново в мислите. Това, и нищо друго, е знак за наистина добро кино.

„Баладата за Бъстър Скръгс“ може да гледате в сайта на Нетфликс или приложението.

 

 

„Зелената книга“ – в капана на собствената си тема

„Зелената книга на чернокожия моторист“ e малък наръчник с огромна и важна история, чиято цел е била да е карта на безопасните места, на които чернокожите могат да спират, да отсядат, да се хранят и т.н. В средата на 60-те години на ХХ век, десегрегацията все още бавно прави своите опити за промяна, но твърде силно залегналият расистки „навик“ на обществото и неговите чисто законови измерения все още третират чернокожите крайно дискриминативно. В „Зелената книга“ Питър Фарели ни отвежда по този път в преразказ на една истинска биографична история.

Поемаме на това пътуване в нетипична компания. Тони (Виго Мортенсен) е италианец в Ню Йорк, работещ като охрана, шофьор, както и други, по-съмнителни дейности – духовит, печен и заплашителен. Но също така и убеден расист. Поради известни недоразумения, Тони се оказва без работа и спешно има нужда от такава, с която да успее да се грижи голямото си италианско семейство. Тогава получава предложение да бъде шофьор и охрана на доктор в предстоящото му пътуване. Със зле прикрито раздразнение, Тони разбира, че „лекарят“ всъщност е доктор на музикалните науки, брилянтен пианист и композитор, който дори има собствен апартамент над емблематичната концертна зала „Карнеги“ в Ню Йорк. И че пътуването всъщност е турне – в най-дълбокия Американски юг, пословичен с тежката си расистка история. Гениалният музикант – Дон Шърли (Махершала Али, носител на миналогодишния Оскар за най-добра поддържаща мъжка роля в „Moonlight”) – разбира се, е чернокож. И решението му е напълно умишлена провокация. Тони пък осъзнава, че расовите му предразсъдъци няма да изхранят голямото му семейство. И така след известни взаимни компромиси, двамата тръгват по пътя на „Зелената книга“, рушейки убеждения и нагласи, които през онези години са били трудни дори за разклащане.

„Остроумен“ бе една от първите ми реакции, след като завърших „Зелената книга“. Не задължително дълбок, не провокативен или допринасящ с необичаен поглед към темата за расизма (за това по-надолу), а остроумен. И много топъл. Почти може да се нарече семеен роуд филм – уютен, добронамерен, приятелски, оптимистичен. И с дяволски добре написан и забавен сценарий. Режисурата е изненадващо успешна и умна, предвид, че Питър Фарели не е един от режисьорите, за които някога бих се сетил, освен ако не попадна случайно на „От глупав по-глупав“ или „Аз, моя милост и Айрин“ по кабеларките. Сблъсъкът на иронизирани стереотипи, които Фарели противопоставя е умело развит – италианец, сам чужденец и част от „малцинство“, живеещ в Ню Йорк, но заедно с това и убеден расист, става бодигард на чернокож. Персонажът на Махершала Али е не по-малко добре разгърнат – дистанцирал се от общността на чернокожите, със стремеж да бъде приет равноправно сред „белите“ хора, Дон Шърли не принадлежи на нито един от двата свята. Това е добре илюстрирано с различни ситуации и на много нива. Такъв е моментът, в който двамата пътуват по празните пътища на юга, а от радиото вървят песни на легендарни (и тогава, и сега) изпълнители като Литъл Ричърд, Арета Франклин и Сам Кук, които Дон признава, че не познава и не е слушал никога тяхната музика. „Как така, Док?! Та това са твоите хора!“ изстрелва стъписан срещу него Тони.

Виго Мортенсен и Махершала Али, в този ред на мисли, напълно заслужават наградите и номинациите, които ги затрупаха. Освен че си партнират страхотно, всеки от тях впечатлява с ярко индивидуално превъплъщение. Виго е блестящ в ролята си на италианец-телохранител – от произношение и жестове до цялостното му почти мафиотско излъчване, а Али продължава зашеметяващо да разгръща потенциала си в това да оживява автентично и с дълбочина образи, говорещи силно за проблемите на чернокожите. По-негативно настроените към филма твърдят, че именно изпълненията на двамата актьори спасяват лентата от посредственост и вдигат нивото й значително. Тук е и моментът да споменем за българското участие в „Зелената книга“ – това на актьорът Димитър Маринов – и то не само защото е българско, а защото е всъщност добро. Маринов е убедителен в дадената му роля (на руски музикант от бенда на Шърли) и се явява като важен балансьор в отношенията между Тони и Дон.

Далеч не бих могъл да нарека „Зелената книга“ посредствен, поне не и в неговия кино-език. Но проблем във филма има. И той е свързан основно с подхода му към деликатната тема за расизма, а не с кинематографичните му качества. Става въпрос за това, че не такъв поглед към разглеждане на дискриминацията към чернокожите и нейната история е актуален в момента (поради ред причини). Няма да е прекалено да се каже, че „Зелената книга“ се отнася доста лековато и семпло към темата, недостатъчно остро и критично, макар и да е категорично осъдителен към расисткия светоглед. Филмът преди всичко е топъл, забавен (макар често иронично) и позитивен. Плъзгащ се по повърхността на клишета, които не полага усилия да разруши. Докато сега, особено предвид разбунените духове около засилването на десните настроения из цял свят, да бъдеш критичен и по-подготвен върху тази доста деликатна тема, става важно за посланието, което предаваш. Миналогодишният фаворит „Moonlight”, например, бе далеч по-актуален по отношение на подхода си към проблема с дискриминацията. Изкуството се политизира във всяка една от своите области днес и смесените реакции към „Зелената книга“ много добре показват това. Нещо повече – както всеки биографичен филм, базиран върху нечий живот, и този създаде много полемики относно своята коректност към реалните събития, които са се случили. Наследниците на Дон Шърли, както и други близки до него през онези години, се обявиха срещу лентата, казвайки, че е изкривен и изопачен поглед върху една иначе драматична и не особено весела история.

Имайки всичко това предвид, макар и с номинация за Оскар в категория за най-добър филм, „Зелената книга“ далеч не е основен претендент за наградата. Споменатите горе, както и други предпоставки, няма как да го доведат до там и ще е изненадващо, ако се случи да грабне статуетката. В останалите категории, в които е номиниран, шансовете му обаче са значителни – най-добър оригинален сценарий, монтаж, както и за най-добра мъжка роля (Виго Мортенснен) и най-добра поддържаща мъжка роля (отново Махершала Али). Така или иначе на фона на въпросителната като качество година в киното и още по-въпросителните номинации на Академията, филмът на Фарели все пак има своето равноправно място между останалите, борещи се за отличието.

Нека го поставим така – стойността на „Зелената книга“ като кино-език е висока, но социалният му коментар върху проблема за расовата дискриминация е силно въпросителен. Така филмът попада в капана на собствената си тема, която като основен акцент, става и негов основен минус. Дали можете да отделите едното от другото и да се насладите на „Зелената книга“ в несъмнените му чисто художествените качества, оставям на вас да прецените. Аз успях, но с едно на ум.

True Detective 3 – завръщане към корените

Усещаш го още в първия кадър на интрото. Цветовете, музиката, двойното преплитане на изображения – True Detective се връща назад към корените си на модерна американска южняшка готика. След гениален първи сезон и противоречив втори, който не успя да оправдае непосилно високите очаквания, поредицата на Ник Пицолато рязко се обръща назад. Новият сезон бяга далеч от големия град, с неговите сцени на ръждясал упадък, индустриални зони и неонови нощни клубове, и се завръща в безвремието на централните щати – в малко и забравено от всички богове градче в Арканзас. И въпреки че първите четири епизода не го казват директно, тук също мирише на космически, свръхестествен ужас, който дебне някъде в горите около града.

Прочети още: True Detective е истинска телевизия

Историята в трети сезон се разгръща в три паралелни линии в рамките на 30 години. Махершала Али влиза в ролята на Уейн „Пърпъл“ Хейс – студен и рационален детектив, бивш военен разузнавач завърнал се от виетнамските джунгли, меланхоличен и чувствителен старец, съпруг, баща, професионалист. Сюжетът проследява три периода от живота му. Срещаме се с Хейс за пръв път през 1985г., в една спокойна и бавна нощ, която не се отличава по нищо от останалите. Уейн и партньорът му Ролънд Уест (Стивън Дорф) патрулират улиците и преди края на смяната си получават обаждането, което ще определя живота им през следващите години: две деца, изчезнали безследно, видяни за последно някъде на ръба на гората. Разследването стартира в къщата на децата, но скоро знаците и уликите отвеждат двамата детективи извън града и навътре в мрачните гори. Случаят се заплита, а над хората се спуска сивата мъгла на страха, чуват се слухове за сатанински ритуали и за неща в горите, които не би трябвало да съществуват. Но това, макар и важна, е само една страна на историята.

Историята

Другите две линии проследяват живота на Хейс през 2000 г., когато всичко се е променило, но случаят не е забравен, и през 2015-та – когато спомените започват да избледняват под безмилостните удари на Алцхаймера и забравата настъпва. Именно през 2015 г. Хейс е главен герой в документален филм за отвличанията и разказва историята си пред камера, накъсано и неуверено, припомняйки си всичко. Трийсет години, разказани през неговите очи, с неговия глас, с неговите мисли и спомени. Объркани, различни картини преплетени в черна, размита маса, спомените на Хейс не са най-достоверният разказвач и съмнението винаги остава – дали това е реалност или просто фантазията на едно рухващо съзнание? Интересен похват в новия сезон е, че много неща, които обикновено бихме сметнали за спойлери, биват разкрити още в първите серии. Трите линии се преплитат постоянно и се доизграждат, но големите разкрития със сигурност са оставени за края.

Както и в предишните сезони и тук сюжетът се съсредоточава основно около случая и разследването, но човешкият елемент е все така централен. Тук е мястото да отдадем дължимото на Махершала Али. Трудно е дори да се опише колко истински и автентично той пресъздава хладнокръвния детектив в разгара на силите си и, в същото време, старец, който вече трудно поема дъх, с посивяла коса и отслабнала памет, с чувствителност на дете и тъга, която може да изпита само човек, който истински е обичал. Гримът помага, разбира се, но дишането, гласът, блуждаещият поглед, разсеяността и начина по който мислите се повтарят – всичко това е истинско и личи. Хейс оживява на екрана и животът му се разгръща в рамките на 30 години, със своите високи точки и дълбоки падения, но винаги дамгосан от едно нещо – случаят, който остава неразкрит.

Прочети още: Самоубийте се и спрете да правите бебета – философията вдъхновила True Detective

Атмосферата

Тежкият стил на първи сезон е добре адаптиран в историята и тук. Имаме отново дългите, тягостни сцени, с цветовата палитра, която създава усещането за нещо гниещо, от което все пак не можеш да откъснеш очи. Връщаме се в опушената зала за разпит, в полицейската кола за среднощните разговори, в посивелите полета на Арканзас и призрачните гори, където царува усещането за нещо зло, за очи, които те гледат когато си с гръб. Трети сезон е просмукан от плътната атмосфера на западналите централни щати. Цигари на затворено, разрушени сгради, сивота във всеки ъгъл и всеки миг – в цялото усещане за града има нещо болнаво и нездраво.

Тази визия е допълнена от саундтрак с дълбоко и тъмно звучене, отново дело на T Bone Burnett, който сякаш свързва първи и втори сезон с характерния си мрачен, плътен звук. Музиката винаги е била особено важна в сериала и е основна част от атмосферата на разпад, падение и неморал. В интрото чуваме всепризнатата джаз певица Касандра Уилсън и, наистина, музиката ѝ създава очакване за нещо, което само True Detective може да ти даде.

В заключение, трети сезон на True Detective е добре дошло завръщане към корените на сериала, с неговите тъмни разсъждения и заключения, с призрачните картини на американските централни щати и с фокус върху задълбочената, добре разказана история, която се доближава по съществото си до тази от първи сезон. Изгледали сме само четири от осемте обещани епизода, но спокойно можем да твърдим, че сезонът ще бъде достоен наследник на оригинала и за него ще се говори още дълго време.

True Detective може да следите в мрежата на HBO Bulgaria, всеки понеделник от 21:00, както и в приложението HBO GO.

„Да се превърнеш в Астрид“ (Unga Astrid) и да намериш своя спунк

„Unga Astrid“ или „Да се превърнеш в Астрид“ е шведско-датски биографичен филм за любимата на всички деца и възрастни Астрид Линдгрен. Той беше излъчен в рамките на кино-литературния фестивал „CineLibri“ 2018. Във филма се разказва малко известната история за ранните години на Астрид (тогава Астрид Ериксон), работата й във вестник „Вимербю Тининг“, връзката й с главния му редактор г-н Бломберг, заминаването й за Стокхлм, работата като секретарка и раждането на нейния син Ларс (Ласе) в Дания.

Скъпа Астрид,

Боли ли да си нещотърсач? Изглежда ми доста страшно и отговорно призвание. Нещотърсачите действително нямат и минутка свободно време. Искам да стана нещотърсач, но не знам дали ще се справя. Май ми е по-важно да открия спунк. Знам, че има неща, които човек е просто длъжен да направи, защото инак не е човек. Длъжен ли е всеки да става голям? Доста ме е страх понякога от цялата отговорност на възрастните. Теб беше ли те страх? Как успя да се справиш с купищата неприятни работи, глупавите дрехи, мазолите и данъка общоход? Всъщност, знаеш ли, не ми казвай. Аз така или иначе няма да поресна и няма да ми е нужно да знам. Тайно вярвам, че ти също си взела чудните хапчета от скрина и си се отказала от тая работа със скучните възрастни.

Благодаря ти за рецептата за палачинки на Пипи и за всичките други рецепти за щастие!

С обич,

И.

Майсторският нов шведско-датски филм „Да се превърнеш в Астрид“ започва с писмата на хиляди деца от цял свят към писателката, която всички безкрайно обичаме. Аз най-много от всички. За това също започнах с писмо. Макар на двадесет и две години, още препрочитам Пипи и лягам с крака на възглавницата, когато нещо ме тормози. Май още съм дете.

А Астрид притежава много ценен и рядък талант – тя наистина разбира децата. Не възрастните. Възрастните едва ли някой ги разбира.

„Когато едно дете постоянно казва какво му харесва и какво не, го наричат разглезено. Но ако голям човек мрънка и дудне, тогава го наричат критик. Тоест критик е, ако не му плащат достатъчно. Ако работи в издателство, му викат редактор.“

Това са думи на Драгомир Симеонов в една майсторска статия в специалния брой на L’Europeo, посветен на CineLibri 2018. Статията се казва „Астрид, която не поресна“. Драгомир изглежда също обича Астрид.

Както и Перниле Фишер Кристенсен, режисьорът на филма. За да се пише за Астрид или да се прави филм за нея трябва точно това – да я обичаш. Именно това задължително условие ражда майсторството, емоцията, трогателността и искреността, които са присъщи и на филма, и на самата писателка.

Историята на малката Астрид Ериксон до скоро беше не-добре-позната за широката общественост. Е, знаеха се основните факти, но повече се показваше и говореше за живота й като Линдгрен. Сигурно някой стар, глупав професор е решил, че всички трябва да знаят историята за малката, болна Карин, която е измислила Пипи, но историята за извънбрачния Ласе не е прилична. Възрастните професори нищо не разбират. Който обича Астрид, ще я заобича още повече, знаейки цялата история. Старите професори си нямат друга работа, освен да измислят не-хубави думи и да казват кое е прилично и правилно.

„— Всъщност кой пръв е измислил какво ще означават думите? — попита Томи.

— Вероятно цял куп стари професори — предположи Пипи. — И тогава как да не кажеш, че хората са странни! Помислете само какви думи измислят! «Корито», «тапа», «връв» и такива едни, дето никой не може да проумее отде са се взели. А изобщо не им минава и през ума да измислят такава действително хубава дума като «спунк». Какво щастие, че ми хрумна!“

След един пореден прочит на Пипи започнах да си мисля, че щастието много прилича на спунк. Никъде не го продават и не го намират. Повечето хора в града дори не знаят какво значи. И на всичкото отгоре се опитват да го обяснят с глупави професорски думи. А спунк не болест, нито торта, нито гребло. То е онова малко бръмбарче, което намираш дори без да очакваш. Мисля си, че Астрид е от онези късметлии, които са намерили своя спунк след голямо лутане и обикаляне. Мисля си, че всеки може да намери своя спунк. И съм сигурна в едно – спунк не значи прахосмукачка.

„— Мой миличък, мъничък спунк — каза тя нежно. — Знаех си, че най-сетне ще те намеря. Не е ли странно? Обиколихме целия град да търсим спунк, а той през цялото време бил точно пред Вила Вилекула.“

Но нека се върнем малко назад и да разкажем за лутането. Астрид като малка живее в една червена къща, около която гледат цветя, плодове, зеленчуци и животни. Стопанството се намира в Нас, близо до Вимербю, провинция Смоланд и е собственост на църковния настоятел Самуел Аугуст и жена му Хана. Те имат общо четири деца – Стина, Ингегерд, Гунар и Астрид. Астрид върши много работа вкъщи, а в училище пише хубави съчинения.

Едно такова хубаво съчинение публикуват във вестника на Вимербю, а по-късно главният редактор на този вестник г-н Бломберг прави пишещата Астрид своя помощничка. Те имат любовна връзка и на скромните 17 години тя забременява от него. Той от своя страна води дело за развод със съпругата си Оливия, с която от години не живее и от която има вече седем деца.

Бломберг е съгласен да се ожени за Астрид и да признае детето, но историята в съда се заплита и Астрид трябва да напусне града, докато мине делото. Тя отива в Стокхолм на курс за секретарки. Там намира начин да роди сина си без да се налага да се знае кой е бащата. Малкият Ласе се ражда в Копенхаген и бива отглеждан няколко годинки от приемната майка Мари Стевенс.

Е, Астрид става майка, но не и провинциална съпруга. Противно на всички норми на 20-те години, тя взима Ласе при себе си в Стокхолм и започва да се грижи сама за него. За г-н Линдгрен и появата му няма да разказвам.

Исках да разкажа за смелостта на Астрид. За силата й. За намирането на начини да се справя. Животът й е пример, че трудностите могат да се превърнат в забавни поучителни истории. Дори когато майка ти е ангел, а баща ти негърски крал, можеш да бъдеш най-силното и весело момиченце в света. А високата температура действително се лекува най-добре със смешки.

„— Не искам да стана голям — заяви той твърдо.

— И аз — каза Аника.

— То наистина не си заслужава — каза Пипи. — Големите хора никога не се забавляват. Имат само купища неприятни работи и глупави дрехи, и мазоли, и данък общоход.

— Казва се данък общ доход — поправи я Аника.

— Хм, все същата дивотия — каза Пипи. — Освен това ги прихващат разни суеверия и щуротии. Мислят, че ще се случи нещо много страшно, ако пъхнат ножа в устата, когато ядат и ей такива едни.

— Пък и не умеят да си играят — отбеляза Аника. — Уф, като си помислиш, че чисто и просто трябва да пораснеш!

— Кой е казал, че трябва — възрази Пипи.“

Астрид е от онези вълшебни, изключителни деца, които не порасват. Тя е от онази особена порода хора, които намират начини да направят онова, което искат, а не онова, което трябва. От онези различните, бунтарите, несъобразителните. От онези, за които приличното и неприличното са въпрос на усещане, а не на професорски или обществени определения. Тя е от онези деца в тела на възрастни, които умеят да се забавляват. И точно този неин детски позитивизъм и непокорството й я превръщат в една от най-обичаните писателки. Тя е Карлсон, Пипи, Роня и Емил в едно. И през целия си живот не се оставя на някакви възрастни или обстоятелства да я ръководят. „Сигурно ще се намерят хора, за които ще е странно, че живея на покрива. Но всеки е там, където иска да бъде.“

„Бохемска рапсодия“ – за Фреди с любов, но и със свян

Започвам да пиша за „Бохемска рапсодия“ с прискърбие. Не защото филмът не е добър – той просто няма как да бъде лош при наличието на музиката на Queen и при невероятната игра на Рами Малек в него. Ако обаче не беше филм за Queen с фокус върху личността на Фреди Меркюри, а просто филм за някой вокалист в някоя група и историята беше разказана по подобен начин, „Бохемска рапсодия“ щеше да е просто поредната лента в кината.

Именно граничещата с посредственост обикновеност на лентата, простичкото хронологично разказване и дори скапаните обозначения на годините са скучни и недостатъчни. Обидни дори бих казала. Все пак „Бохемска рапсодия“ разказва историята на Queen и Фреди Меркюри – историята на гениални музиканти и на един от най-великите вокалисти, на които атмосферата на Земята е имала привилегията да дава кислород. Би трябвало да бъде много да бъде повече.

„Бохемска рапсодия“ обаче си позволява да разказва за тези хора с един цинично битов маниер и без дори да докосне същината на хомосексуалността на Фреди. И още по-лошото – с внушението, че Фреди Меркюри е неспособен да бъде оригинален в тъгата и в слабостта си. Недопустимо (бих казала и бих сложила точка след това, но щеше да е твърде драматично).

Може и да преувеличавам в негативните си думи, водена от емоционалност заради любовта ми и към киното, и към Queen и разочарование, че срещата между тях не е толкова невероятна колкото очаквах. Ясно съзнавам колко много неща харесах в лентата, но ясно съзнавам още, че Фреди заслужава историята му да бъде поднесена под формата на едно шумно, мощно, огромно „УАУ“. И тук спирам с негативното.

Най-положителните качества на „Бохемска рапсодия“ са песните на Queen и играта на Рами Малек. Заедно те образуват и третото, а и най-добро, нещо във филма – онези красиви пресъздадени живи изпълнения, които ще напълнят душите ви.

Зная, че трябва да се абстрахирам от музиката и от усещанията, която тя носи в себе си и подарява на филма, защото качествата са в музиката, а не в самата лента, но така или иначе не мога. „Бохемска рапсодия“ се старае да ни покаже откъде извира вдъхновението за най-емблематичните музикални красоти на Queen, да ни потопи в процеса на записване на музика и да ни разкаже за групата от нейното създаване до онези исторически 20 минути от Live Aid през 1985 година.

Точно онези малко повече от 20 минути от Live Aid доближават филма до онова голямо „УАУ“, което Фреди заслужава и дори само заради тях си струва да гледаме „Бохемска рапсодия“. Детайлността на пресъздаването на концерта е абсолютна, а Рами Малек влиза в образа на Фреди Меркюри, имитирайки до съвършенство дори най-характерните му движения и то с енергия, която е адски близо до гигантичността на Фреди. А най-хубавото е, че в лентата влиза почти цялата продължителност на изпълнението на Queen в историческия концерт, а самото то е погледнато през очите на най-близките хора на Фреди, но и през самите негови.

Рами Малек в главната роля на Фреди Меркюри наистина е приятната изненада в „Бохемска рапсодия„. Бях сигурна, че Малек ще изиграе един чудесен Фреди, но актьорът изигра един още по-чудесен Фреди от очакваното. Стана ми интересно каква е разликата във височината между Малек и Фреди, оказва се, че тя е само два сантиметра в полза на вокалиста на Queen. Фреди винаги ми се е струвал много висок мъж, сега осъзнавам, че просто въздухът покрай него трепти, а пространството се изпълва с енергия. Рами Малек е наистина много близо, по-близо отколкото мислех за възможно, до енергията, която кипи от Фреди на сцената, а това е крайно впечатляващо.

Сред актьорския състав силно впечатление правят още Гуилим Лий и Люси Бойнтън. Бойнтън влиза в ролята на Мери – жената, на която Фреди, а и хиляди други хора пеят ‘Love Of My Life‘, и ѝ придава един много приятен грациозен интелект. Луилим Лий пък играе Брайън Мей и приликата е абсолютно съмнително огромна.

„Бохемска рапсодия“ не е толкова добър колкото бих искала, не е и толкова добър колкото би трябвало, но си заслужава заради музиката на Queen и играта на Рами Малек. Историята в него остава изцяло на повърхността, а филмът прави колкото категорични толкова и абсурдни твърдения и сякаш се опитва да разкаже за Фреди Меркюри, но изпитва някакъв свян. Оставам на вас да прецените дали прекрасната финална сцена с частта на Queen от Live Aid и още по-прекрасната игра на Рами Малек са ви достатъчни да гледате „Бохемска рапсодия“.

За „Хелоуин“ 2018 или защо класиката си остава класика

През 1978 година Джон Карпентър пренаписва историята не само на хорър жанра, но и на цялото кино. Творбата, която той създава за скромните 325 000 долара, днес е считана от мнозина за еталон в седмото изкуство. „Хелоуин“ на Карпентър разбива боксофиса, донасяйки печалби за над 70 милиона, правейки лентата една от най-успешните от чисто финансова гледна точка. Това обаче далеч не е най-голямото постижение на филма. Той е толкова новаторски, толкова зашеметяващо добре направен, толкова страшен, че ражда след себе си стотици имитатори, които и до ден днешен се опитват да му подражават, но без особен успех.

Филмът също така дава на хората и попкултурната икона Майкъл Майърс, чиято маска се превръща в задължителна част от инвентара на множество празнуващи празника Хелоуин. Разбира се, няма как да се подмине и музиката във филма, композирана от самия Карпентър, която също оставя трайна следа след себе си, а днес е една от най-разпознаваемите филмови теми въобще. Толкова много е писано за този филм, че наистина е трудно да се каже нещо ново, но все пак, ако още някой не е сигурен колко велик е този филм, то ще спомена и това – с успеха си „Хелоуин“ успява да затвърди дотолкова популярността на „слашър“ поджанра, че да го направи един от най-желаните за гледане от зрителите по това време (доказателство за това е и броят на филмите, които излизат в периода 1980-1981, а това са над 15 филма). Нещо повече – филмът слага началото на „Хелоуин“‘ франчайза, който пък днес може да се похвали с над десет филма, множество комикси и книги, и игри.

Истината обаче е, че нито един от тези продукти не се доближава дори малко до оригинала. С минималистичната си визия, простичък, но ефективен сценарий, изпълнен с множество съспенс, и с брилянтната режисура и начин на заснемане, Карпентър и произведението му остават все така ненадминати. Множеството прикуъли, сикуъли, рестарти и прочее даже до някаква степен успяват да навредят на оригинала, демитологизирайки образа на Майкъл Майърс, превръщайки го в обикновен убиец с някакви мотиви. Нещо, което е тотално противоречащо на концепцията на Джон Карпентър, а именно – злодей, който няма мотиви, без всякакъв рационализъм в действията си, без обхват на жестокостта си. Казано накратко – персонификация на Злото, което не просто не може да бъде убито, но и което винаги съществува и се завръща – още по-безмилостно и брутално.

Разбира се, ние живеем в ерата на безкрайните продължения и предистории, така че беше въпрос на време да се стигне до нов филм и в тази поредица. Този път с тежката задача се заема небезизвестният Дейвид Гордън Грийн, в чиято филмография личат някои наистина стойностни заглавия – „Джордж Вашингтон“(2000), „Джо“ (2014). Част от сценария също е поверена на Грийн, а Джейми Лий Къртис и самият Джон Карпентър също се завръщат – Къртис в ролята на Лори, която я прави суперизвестна, а Карпентър – като продуцент и композитор. И ако това не са достатъчно добри новини, то от екипът обявиха, че ще направят пълен retcon, сиреч никое от слабите продължения всъщност не се е случило, а техният филм ще бъде единственото официално такова на оригинала от 1978

Ето го и синопсиса – действието се развива точно 40 години след края на първия филм. Лори Строуд живее в абсолютна изолация, раздирана от пост-травматичния стрес от нощта на Хелоуин, в която Майкъл Майърс убива най-близките ѝ приятели, а за малко и нея. Оттогава той е прекарал всичките тези години заключен в лудница, но най-после успява да избяга и да се завърне у дома, за да довърши това, което е започнал преди толкова много време. Лори обаче очаква тази вечер, очаквала я е през цялото време, подготвяйки се за нощта, когато ще се изправи срещу Злото. Няма да издавам повече, защото всичко друго може да се брои за спойлер.

Е, филмът излезе. Очаквано доминирайки американския боксофис, а ревютата, които получи бяха повече от задоволяващи – през „страхотно постижение“, та чак до „добър почти колкото оригинала“, западните критици се надпреварваха със суперлативите. А това ме озадачава безкрайно. Защо? Защото филмът ми се стори много слаб и  разочароващ. За сравнения с оригиналната лента – дума да не става. Сега ще ви дам и мотивите за това свое твърдение.

Първо, нека да кажа това – по-добър е от всички продължения, които и без това не зачита, а това говори страшно много за техните качества. Второ, ще започна с позитивните неща, колкото и малко да ми се сториха те. Категорично мога да кажа, че Джейми Лий Къртис в ролята на Лори беше най-доброто нещо във филма. Човек наистина може да види желанието на актрисата и отношението ѝ към иконичната роля. Лори страда от пост-травматичен стрес, отношенията ѝ със семейството са разбити, а единствената ѝ цел в живота е да се подготви за Майъкл Майърс и да го довърши, когато се срещнат. Друго нещо, което харесах, беше дизайнът на продукцията и по-конкретно – костюмът и маската на Майърс. Изглеждаше наистина добре отлежала, но и все така простовата, в което всъщност се крие и страшното. Някои от сцените във филма, които Грийн заснема, са наистина майсторски, пълни с референции към предишните части, а някои са си директен омаж към работата на Карпентър, въпреки че не са върхът на оригиналността.

За съжаление, положителните неща за мен свършват тук. Най-големият проблем на филма е неговата режисура. Грийн, колкото и талантлив да е, не успява да придаде на лентата дори капка атмосфера и напрежение. Насилието и убийствата са в големи количества, но вместо да служат на драматургията, те са просто там, защото трябва да са там. А това е разочароващо, като се има предвид подходът на първия филм към този аспект. Друг проблем на Грийн е тоналността. Филмът се усеща като много разбъркан и несигурен какво точно иска да е, а Грийн не успява добре да имплементира напрегнатите моменти с комичните такива, които и без това се усещаха много неподходящи. Сценарият също не помага. Филмът гъмжи от ненужни неща, глупави герои, филъри, както и безсмислени обрати, а интересните концепции като например по-дълбоко изследване на болестта на Лори, конфронтацията с Майкъл и прочее, са страшно незадоволителни. Имах чувството, че сценаристите дори не се опитват да избягат от клишетата, а директно ги приветстват.

Като се добави и липсата на елементарен реализъм в някои сцени, нещата наистина изглеждат зле. Ясно е, че има проблем щом дори епохалният саундтрак на Карпентър се усеща муден и без ясна цел. Другите актьорски изпълнения бяха прилични, без да бъдат нещо особено, като Джуди Гриър (Карън Строуд, дъщерята на Лори) беше може би малко по-поносима. Едва ли обаче може да се очаква кой знае какво от тях, при наличието на такъв сценарий. Много хора ще отидат да гледат филма, за да видят кулминацията на сблъсъка между Лори и Майкъл Майърс. И предполагам, че немалка част ще се разочароват толкова, колкото и аз. Времето, което ѝ беше отделено, просто не беше достатъчно, а самата битка – поредното слабо звено. Без да издавам нищо, ще кажа, че можеше да се измисли много по-умен начин за цялостното развитие.

В заключение, „Хелоуин“ 2018 със сигурност ще се хареса на много зрители, сигурен съм, но при мен просто проблемите бяха твърде много – от незадоволителните сценарий и режисура до актьорите. Все пак всеки прилага различни критерии към дадено произведение, така че по-скоро бих го препоръчал, за да може някой да ми обясни какво му е харесало. „Хелоуин“ на Джон Карпентър си остава ненадминат и затова си има причини. Уви, докато стотиците продължения и предистории на култови класики, продължават да правят пари, ще се увеличава и броят им. А за нас ще остава да номерираме филмите и да се захласваме – по отминалите златни времена на киното.

Автор: Зафир Зафиров

 

„Роди се звезда“-та на Лейди Гага в киното

Преди да започна да ви разказвам защо „Роди се звезда“ абсолютно задължително трябва да бъде гледан, искам да кажа, че Лейди Гага е феноменален изпълнител и артист. Обожавам я още от 2008 и ‘Just Dance’ и категорично твърдя, че е родена да бъде на сцената, на екрана, навсякъде, където можем да я видим. Приковава вниманието, задържа го и предава чиста емоция. Прави го и с музиката си, и с гласа си, и с играта си, и със самата себе си.

Брадли Купър пък е актьор, който може да изиграе всичко без да преиграе. Може да бъде психичноболен с точните количества лудост, а в случая на „Роди се звезда“ – алкохолик, какъвто е героят му Джаксън Мейн, с неточни количества алкохол, но с правилните дози пиянски залитания и липса на залитания към преиграване.

Когато съберем приковаващата с емоционалността си Лейди Гага и трогващия с искреността си Брадли Купър получаваме „Роди се звезда“. Филм, който само фактът, че още не съм гледала „Бохемска рапсодия„, ме спира да кажа, че лесно може да бъде филмът на годината. Позната история, познат сюжет, познати емоции, но непознатото ни досега режисьорство на Брадли Купър превръщат една съвсем средностатистическа история в изживяване и красота. А през това време алкохолизмът, противно на повечето филми, в който присъства, не измества фокуса от реалната история, която остава история за талант и обич, макар и през изпитанията на въпросната болест.

Не мога да кажа, че съм изненадана колко добра актриса е Лейди Гага. Първо, защото това не е първата ѝ роля на екрана и съм виждала какво може. Второ, защото всяко едно нейно живо изпълнение е наситено с емоционалност и артистичност. И въпреки това в „Роди се звезда“ актьорският талант на Гага наистина блести. И точно тук идва най-приятната изненада за мен в лентата. Въпреки че героинята на Гага – Али, е певица и откриваме някои сходства в съдбите им, двете са крайно различни. Не само, че в Али липсват маниерите, които Гага има на сцената, но героинята сякаш има и различен глас. Много по-мек, много по-фалцетен отколкото Гага някога е била. В осанката ѝ няма крайната увереност на Гага, в смеха ѝ няма кокетниченето ѝ, героинята притежава нежност и мекота. Гага играе без свян и преглъщайки себе си, егото си. Затова се получава и толкова добре.

В „Роди се звезда“ магията се случва на сцената. Там се ражда музата, там се ражда любовта, там се случват най-хубавите и най-лошите моменти на героите. Тя е бягство, тя е лечение, но тя е и главният причинител на болестта. Музиката е още и много, и доста добра, а Брадли Купър има ужасно приличен глас. Освен ужасно приличен глас има още и убийствен вкус за музика – проверете за какво говоря в песента ‘Black Eyes’, която е част от саундтрака на филма. Заслужава си да чуете още и ‘Shallow’, за да уловите предварително есенцията на филма.

Сега ще отделя един параграф – надявам се късичък, за да отбележа колко химия имат Лейди Гага и Брадли Купър. Много! От изпълненията им на сцената заедно, през обичта им под притъмнени светлини, до прошката, компромисите и конфликтите между героите им. (Ето – кратичък параграф беше).

Освен блестящите Лейди Гага и Брадли Купър в главните роли, сред актьорския състав намираме още Сам Елиът, Дейв Чапъл, Антъни Рамос и Рафи Гаврон. Споменавам тях, защото техните второстепенни персонажи имат най-голям принос към разбирането на цялостната картина – от миналото, през настоящето, до бъдещето. Героите на Сам Елиът и Дейв Чапъл ни разказват за миналото на Джаксън Мейн, но и участват силно в щастието и тревогите на настоящето му. Антъни Рамос е онази светлинка, която води Али по пътя ѝ – и преди, и сега. Рафи Гаврон пък влиза в образа на Чез, който работи за успеха на Али като изпълнител, но заедно с успех донася в живота ѝ едно безкрайно нещастие.

„Роди се звезда“ е празник на музиката, празник на любовта, но и тяхна обща панихида. Именно в панихидата е главното послание на лентата – за музиканта е важно да слуша не само музиката, а и мълчанието, не само другите, а по-скоро себе си. Същото важи и за всички останали хора, което автоматично превръща посланието на филма в универсално, идентифицирането на зрителя с героите в задължително, а „Роди се звезда“ в искрен разказ.

Музиката те кара да настръхнеш, емоцията извиква сълзи в отворите на слъзните канали, красиво разказаната история без излишен драматизъм и с много признателност към таланта топли онова мускулче, което е голямо колкото дланта ти и изпомпва кръв по 24 часа в денонощието.

„Роди се звезда“ е чудесен филм. Иди да го гледаш. Остави тръпките да те полазят, поплачи си (или хапи буза, за да не). Но задължително го гледай, защото лесно може да се окаже твърде личен, твърде близък, твърде трогващ за теб.

„Първият човек“ – тревожен разказ без патос

Винаги съм се увличала от звездите и още от малка обичах да чета за Космоса. Вероятно първият път, когато видях „първият човек“ Нийл Армстронг, съм била на 5 или 6 – точно се учех да чета. Всеки път, когато поглеждах очите на този човек преди и след стъпването му на Луната, виждах осезаема разлика – някаква прикритост, някакво знание, нещо, от което ме беше страх. Може би просто съм си втълпявала, но още ме е страх от открития Космос, от това, което със сигурност живее там. И точно в този страх винаги съм намирала извор на въображение и на още повече любопитство.

Не ви казвам всичко това, защото много ми се иска да звуча конспиративно и налудничаво (не е търсен ефект, просто се случва). Казвам го, защото най-силното внушение на „Първият човек“ е страх от Космоса. Задушаващо усещане на клаустрофобия, на неизбежност, на неконтролируемост, което задушаваше и мен, обърна стомаха ми няколко пъти, постави ме на ръба на седалката и определено ме смути. Откриваме усещането още в първите кадри, откриваме го в многото смърт, в заклещващото пространство, в многото детайлни сцени на излитания и кацания.

„Първият човек“ не разказва с патос, а бяга силно от него. Лентата е най-неамериканският американски филм, защото не възхвалява прекалено американската култура и герои. Не разказва историята на американски герой, а тази на един човек, който страда непоносимо много по пътя си до Луната. Армстронг е показан налудничав на моменти, жесток в други, но изключително непоколебим, умен и нежен.

В главната роля на Нийл Армстронг влиза Райън Гослинг, който тук за втори път работи с режисьора Деймиън Шазел, но образът му тук няма нищо общо с онзи в предишния им филм заедно –  „Ла Ла Ленд„. Гослинг е обрал чаровността си и я е превърнал в непоколебимост и студенина. На екрана му партнира Клеър Фой, която играе блестящо Джанет Армстронг. За игра обаче не ми се говори (или пише), защото истината е, че всички актьори са достигнали висини в играта си. „Първият човек“ не познава нито преиграване, нито фалшива игра.

Прочетох, че „Първият човек“ бил първият филм на Деймиън Шазел, който не е музикален. Чудесно, но това е изцяло грешно твърдение. Музиката в тази лента е съществен елемент, с който се борави толкова умело, че силата на внушенията ѝ се равнява дори на невероятното изпълнение на Гослинг по емоционалност. Може да звучи прекалено, но съвсем реално музиката не само задава динамика, а внушава емоции, допълва смисъла, създава напълно различна атмосфера. За трети път Деймиън Шазел се доверява на Джъстин Хъруиц за саунтрака на свой филм, но този път, може би именно защото реално музиката няма силна връзка със сюжета, тя е по-добра от всякога.

Аз съм от онези 13 души на планетата Земя, които не харесват „Ла Ла Ленд„. „Камшичен удар“ винаги ми е допадал много повече. Първият човек обаче, смея да твърдя съвсем силно и без преувеличения, е най-добрият филм на Деймиън Шазел досега.

От начина му на заснемане, през подходите му към темата, „Първият човек“ се отличава. Той вълнува истински, разказва истински, защото сме склонни да повярваме, че ни разказва истината. Не идеологизира, а се опитва да представи цялата картина – да разкаже не само историята на първите американски космонавти, а да ги покаже като бащи, като съпрузи, като хора, които са избрали изключително смъртоносна професия, като хора, които страдат по пътя си и се подлагат на отвратително обучение, като хора, които не контролират ситуацията, а са набутани в едно пространство, от което не могат да избягат.

Едно от най-вълнуващите неща в „Първият човек“ са сцените, в които различни машини излизат в Космоса. Те са едновременно дълги и детайлни, но не успяват да натежат и да бъдат протяжни. За това обаче им помага отново музиката, която не им позволява да доскучаят на зрителя.

„Първият човек“ е тревожещ филм. Тревожността се заражда в нас още от първите му кадри. Тревожност излъчват и героите, тревожност намираме в действията и съдбите им. Тревожност, която изчезва чак когато първият човек на Луната прави онази малка своя крачка, която е огромен скок за човечеството. Преди да стигнете до тази крачка обаче ви чакат поне 125 минути, наситени с тревога от случващото се и страх за героите.

Въпреки това – причинете си ги. „Първият човек“ е сред задължителните филми тази година. Ще използвам най-клиширания израз на този свят, но това е лента, която ще ви остави без дъх. Съвсем реално ще спрете да дишате, а след 141 минути ще си отдъхнете, защото всичко ще свърши добре.

Колко добре обаче ще свърши също е въпрос, който подлежи на известно съмнение или поне според мен. Защото, когато срещнеш толкова много смърт в личен и професионален план и знаеш, че оттук насетне ще носиш както славата, така и бремето на Първият човек, може би не си най-щастливия на света. И да се върна към конспирациите – може би „Първият човек“ ми дава отговора на въпроса, който ме мъчи от шестгодишна. Може би новото в очите на Армстронг след Луната е тъга и нотка налудничавост от теглото на всичко преживяно. Ето още нещо хубаво в „Първия човек“ – замисля те и те оставя без категорични отговори. Истински добрите филми имат този неприятен навик – живеят в теб известно време. Съветвам ви да приютите „Първият човек“ в черепните си кутии скоро и завинаги.