Movie Reviews архив | Под Моста

„Бомба със закъснител“ или как се слага край на една ера

Преди #MeToo движението да се оформи официално заради обвиненията срещу Харви Уайнстийн, друга група жени надигат глас срещу статуквото на работното си място. През 2016 г. редица служителки на телевизионния канал Fox News се оплакват от изпълнителния директор Роджър Ейлс, обвинявайки го в сексуален тормоз, а медийният скандал променя живота на всички замесени.

Няколко години по-късно историята е вече част от сериала „Решаващият глас“, който проследява Ейлс през годините, а броени месеци след това „Бомба със закъснител“ вече е тук, за да представи гледната точка на повече герои, оказали се в окото на бурята.

Филмът на Джей Роуч поставя в главните роли силното трио Шарлийз Терон, Никол Кидман и Марго Роби, а в комбинация с актуалната тематика на сюжета и един от сценаристите на „Големият залог“ (с „Оскар“ от 2016 г.) си осигурява място сред най-обсъжданите заглавия този сезон. Феминизмът заема значимо място дотолкова, колкото във филма се говори за сексуализирането на жените в ефира и злоупотребата с властта, която мъжете от по-висока позиция използват, за да ги подчинят на собствените си желания.

След първи напрегнат и втори динамичен трейлър, в който чуваме и “Bad Guy” на Били Айлиш, от „Бомба със закъснител“ бихме очаквали по-скоро сатира с дори известен комичен тон. Ако имате подобни предположения, по-добре ги оставете пред киносалона. Действителните случаи, разгледани във филма, всъщност нямат забавна страна, от която могат да се погледнат. Встрани от реалните телевизионни записи, използвани в „Бомба със закъснител“, допълнително документално усещане придават и моментите с признания на истински жертви на Роджър Ейлс.

В художествения аспект на филма техните образи са обобщени от героинята на Марго Роби Кейла Посписил. Тя е единственият измислен персонаж сред основните, олицетворение на момичетата, които плащат цената на издигането пред камера и последиците от това. С нейно участие са някои от най-запомнящите се моменти в лентата, когато ставаме свидетели на емоциите, които остават скрити, но преследват жертвите на сексуален тормоз. Роби пресъздава това с нужните дози плахост и амбиция, но най-вече уязвимост и чувство за вина.

Вътрешният конфликт е най-видим тук при Мегън Кели, с чийто образ Шарлийз Терон се справя забележително. Едно от най-популярните лица на канала се въздържа от свидетелстване срещу своя шеф доста време преди да признае за личния си опит с Ейлс. Някои от критиките на щатските медии към „Бомба със закъснител“ са, че филмът представя идеализирана версия на водещата, пренебрегвайки някои нейни гафове. Освен като личност пред професионална и морална дилема, в отношенията със семейството е разкрита и човешката ѝ страна. Чудесната работа на гримьорите си личи в изумителната прилика с Кели, а Терон успява да усвои нейния глас и поведение, макар че това вероятно ще направи впечатление най-вече на американските зрители.

Другата основна женска фигура в сюжета е журналистът Гретчен Карлсън, изиграна с достойнство и стоицизъм от Никол Кидман. Телевизионната водеща се превръща в основния двигател срещу изпълнителния директор на Fox News, повдигайки първа обвинения срещу него. За съжаление, нейният образ има най-малко екранно време, а яркото изпълнение на Кидман ни кара да искаме още от нейната героиня.

Подобно на „Решаващият глас“, „Бомба със закъснител“ се въздържа да представи Роджър Ейлс като едностранчив злодей. В тази сложна роля влиза почти неузнаваем Джон Литгоу, за да направи едно от най-добрите изпълнения във филма. Сюжетът ни среща с още действителни лица, сред които няколко водещи във Fox News, Рупърт Мърдок (Малкълм МакДауъл), адвокатът на Ейлс – Сюзън Естрич (Алисън Джейни), както и вторият измислен образ след този на Кейла – Джес Кар, продуцент, чиито разбирания тайно противоречат на ценностите във Fox, а в него Кейт МакКинън добавя от комедийния си почерк.

Старанието на „Бомба със закъснител“ да представи няколко истории от различни страни обаче не му оставя възможност да задълбочи малко повече нито една от тях. Сценарият борави с голям брой образи и солидно количество информация, което е похвално в рисуването на цялостна картина, но не и в изграждането на емоционална връзка между зрители и герои. А за разлика от икономическата тематика в „Големият залог“, тук човешкият фактор е от по-голямо значение. В най-важните си моменти все пак филмът успява да разтърси, засягайки директно наболелия проблем заедно с противоречията около него.

„Бомба със закъснител“ превръща в най-силния си коз актьорските изпълнения и посланието, което изпъква най-вече в последните сцени. Макар да е филм, в чиято основа стои сексуален тормоз, героите в него са представени не като жертви или страхливци, а сложни образи, които успяват да овладеят ситуацията рано или късно. С показването на история, която носи след себе си промяна, „Бомба със закъснител“ е значима за нашето съвремие лента с призив за повече гласност и единност, които само заедно могат да предотвратят още зли практики.

„Вади ножовете“ – ексцентричен реверанс към Алфред Хичкок и Агата Кристи

Филм, след който ще потърсите магазин за пуловери, ще ви се доядат понички и ще си припомните романите на Агата Кристи. Филм, който събра Капитан Америка и Джеймс Бонд на един екран, а виновникът за това е самият Райън Джонсън („Breaking Bad”, “Star Wars: Episode VIII”). Въпреки многобройните си проекти, Джонсън не изоставя идеята да отдаде заслужена почит към любимата си писателка на криминални романи, както и на големия Алфред Хичкок.

След години подготовка „Вади ножовете“ е факт и е истинско удоволствие за ценителите на добрия трилър с чувство за хумор и щипка болезнена сатира.

Аз съм в едно от онези кина, където пуканките и колата са забранени, а публиката е на средна възраст 45+ и почти няма шумни тийнейджъри. Филмът започва с типичната музика на класически английски криминален сериал и въпреки американския сюжет, в пейзажа има нещо много европейско. С прости думи, очертава се истинско кино изживяване. Не, определено няма да се въртите на седалката, питайки се кога ще свърши филмът.

„Вади ножовете“ грабва с прецизността си към детайла, силното актьорско присъствие и отличната история. Неслучайно критиците го определят за един от най-добрите филми на 2019-а.

„Вади ножовете“ е звезден филм, не може да се отрече. Не е комерсиалното кино, на което често ставаме свидетели, но се е постарал да събере на едно място завиден актьорски състав. Кристофър Плъмър влиза в ролята на Харлан Тромби – известен писател на криминални романи. За да отпразнува рождения си ден, той кани цялото си семейство във фамилния дом. Нещата обаче не вървят по план, а на сутринта той е открит мъртъв в стаята си. Самоубийство или убийство е случилото се? Детектив Бланк (Даниел Крейг) е нает от мистериозен „доброжелател“, за да разгадае мистерията.

В главната роля на медицинската сестра на Харлан се превъплъщава Ана де Армас (позната на българските зрители от „Легенда за Испания“). Кубинската актриса играе изплашената и невинна Марта Кабрера, която неочаквано става обект на нападки от семейството. Рансъм (Крис Евънс) – разглезеният внук на Харлан, решава да помогне на Марта, за да отмъсти на роднините си. Но дали всичко е така, както изглежда? Тези от вас, които са по-навътре с творчеството на Агата Кристи, веднага ще заподозрат, че историята е прекалено очевидна. Други може би веднага ще се досетят каква ще е развръзката. А може би изобщо не е важно кой е убиецът (нали това винаги се питаме в криминалните истории?!).

Това не е трилър, който става безинтересен след първото гледане. С удоволствие бих повторила и потретила, просто за да се насладя на изкусната социална критика на Райън Джонсън. Привидно всеки член на семейството е успял по своему, богати са, задоволени материално, с висок социален статус. Но ето, че като всички презадоволени консуматори, и те са изпаднали в безтегловност и неосъзнатост. Джейми Лий Къртис и Майкъл Шанън отлично пресъздават образите на сърдитите пораснали деца, които по свой начин уважават баща си, но цял живот за били в неговата сянка. Тони Колет е ексцентричната снаха, черната овца на семейството, която просто чака издръжка, за да поддържа стил на живот и да бъде инфлуенсър (колко модерно!). Дон Джонсън пък е типичният американец с десни възгледи. Всички са мили един с друг, докато не им се наложи да делят. Не алчност, а страх от загубата на познатата комфортна среда е основният им проблем. И дори смъртта на баща им не успява да ги трогне достатъчно, за да преосмислят живота си.

На фона на колекцията от индивиди се появява още по-странен детектив. В началото може да ви се стори, че героят на Крейг е или много пиян, или много луд. Истината е, че той просто е гениален следовател. Зад цялата изчанченост се крие психолог с усет към детайла. Той лесно разпознава хората просто след един разговор. Точно затова привлича към себе си Марта Кабрера.

Ана де Армас е голямата изненада на филма и заслужава признание за успешната главна роля. Първо, трябва да се отбележи, че кубинката проговаря английски едва през 2015-а, а във „Вади ножовете“ де Армас в никакъв случай не показва затруднения или неопитност. Ролята ѝ на имигрант в САЩ идеално пасва на личната ѝ история. Във филма младата медицинска сестра Марта е единственият истински приятел на Харлан. От нея зависи и разкриването на случая. Добродушното излъчване и доверчивост са идеалният контраст на останалите персонажи. Всички искат да я подкрепят, но само докато чувстват превъзходството си.

Героят на Крис Евънс пък влиза с гръм и трясък във филма, за да разваля дисциплината, да иронизира самовлюбените си роднини, да изрича горчивата и неприятна истина право в очите. Рансъм, плейбой и безделник, който няма и един работен ден през живота си, би трябвало да е олицетворението на всичко лошо. Дали е, оставям ви сами да прецените. Така или иначе, подмолната му персона ще остане завинаги в сърцата на феновете с кремавия пуловер, който стана по-коментиран и от самия филм. Е, това показва, че и изборът на подходящи костюми е важен за една добра кино продукция.

Интелигентен, остроумен, леко нахален и груб, определено занимателен и добре написан, много може да се каже за филма на Джонсън. Той разтърсва с искреността си без да бъде прекалено вулгарен, иронизира привичките на обществото ни, отношението ни към чуждото и имигрантите, алчността и самозабравата. Чудесно съчетание на криминале със социална сатира и комедия.

Сценарият е вдъхновен от голямата Агата Кристи и нейното творчество. Приликите с историите ѝ са очевидни. Музиката и атмосферата, от своя страна, напомнят за класиките в жанра на психологическия трилър.

А актьорите се развихрят под напътствията на Райън Джонсън.

Смело може да се твърди, че му се е получило много по-добре от „Междузвездни войни“ и дори безумието стои естествено на екран. Даниел Крейг и Крис Евънс излизат от досега познатите ни еднопластови роли и леко театралното им представяне със сигурност ще им донесе, ако не награди, то поне много нови верни фенове. Дамското присъствие е особено силно в лицето на Ана де Армас, Тони Колет и легендата Джейми Лий Къртис. Накратко, не пропускайте да разчупите студените зимни вечери след работа с една неочаквано добра комбинация от ексцентричност, психологизъм и хумор. Струва си да се гмурнете в криминалната загадка и кой знае, може пък и да откриете убиеца, преди да е извадил нож!

„Болка и величие“ за прераждането между спомени и реалност

С „Болка и величие“ Педро Алмодовар прави може би най-личния си филм до момента. За сюжета тук той се вдъхновява от преживявания в своето детството и зрялост, създавайки полубиографична лента, в която се преплитат фантазия и реалност.

Историята ни среща със Салвадор Майо – застаряващ филмов режисьор, който страда от редица заболявания и отдавна не e работил върху нов филм. Името му обаче е отърсено от прахта, когато негово заглавие отново тръгва по кината три десетилетия след премиерата си. Този повод задвижва поредица от събития, които карат Салвадор да преосмисли своя личен и професионален свят.

Действието във филма ни развежда из различни периоди от живота на Салвадор, с които той трябва да се помири, за да успее да продължи напред. Докато се движим между настоящето и миналото на героя, го виждаме в отношенията му с няколко лица, всяко от които оставя свой отпечатък върху неговата личност в три основни линии – работа, любов и семейство.

Сред тях е актьорът от „Вкус“ (филм на Майо отпреди 32 години, признат вече за класика) Алберто Креспо (Асиер Ечеандиа), с когото се налага отново да общуват въпреки някогашните конфликти по време на снимки. Вредните навици на стария познат му предлагат временно спасение от болките, но притъпяването им изостря спомените на режисьора, който в отсъствието на своята страст – киното, е загубил вкуса към живота.

Физическата и емоционалната болка при главния герой вървят ръка за ръка, като Салвадор все пак прави опити да се отърве от преживяното чрез творчество. Неочаквано в живота му се появява и любим човек от миналото, който помага на Майо да преразгледа друга част от себе си. Неизбежната тема за отношенията с майката присъства и тук, и както винаги е сложна. Централна фигура в любовното писмо към детството е Хасинта – силна и изобретателна личност, която трябва да преодолее трудностите на живота в следвоенна Испания.

Майчиният образ на Пенелопе Крус е богат на емоции, предадени ярко от актрисата – от настроението, което той носи на главния герой в най-ранните му спомени, през изпитанието да превърне нетрадиционното ново жилище на семейството в дом, до това да се погрижи за образованието на сина си в бедни години. Ролята на възрастната Хасинта се изпълнява по-късно и от Хулиета Серано, с чиято версия Салвадор има по-голяма нужда да се помири. Разочарованието, че Майо не е изпълнил очакванията от един син, го поставя в конфликт с изкуството му, или в неговия случай – самия живот. Разбираемо, то се нарежда сред основните теми във филма заедно със зависимостите, любовта и белезите от миналото.

Кризата на своя герой Антонио Бандерас разкрива премерено, загърбвайки обичайния мачо образ, с който зрителите го свързват, за да направи искрен портрет на един човек на изкуството, като покаже неговата крехка, меланхолична и чувствителна страна. В една от репликите си Салвадор казва, че вместо да дадат воля на плача си, истински добрите актьори въздействат с усилията да ги сдържат, а това прави на няколко пъти и Бандерас в ролята. Той не се опитва умишлено да имитира поведението на Алмодовар, но външните прилики са достатъчна препратка – Салвадор има сходна стърчаща бяла коса и стил на обличане.

Предвид вътрешните конфликти, физическото и психично бреме, които скрито тревожат главния герой, „Болка и величие“ лесно можеше да се превърне в мрачна история. Хуморът и жизнените цветове от екрана подчертават, че това не е сред идеите на филма. Ярките тонове контрастират на настроенията у Салвадор – при неговото настояще това загатва за умението на един режисьор да създаде добра фасада, а при детството – за склонността да идеализираме миналото.

Макар че сравнително малко хора на пръв поглед биха се идентифицирали с главния герой, лесно можем да почувстваме историята в „Болка и величие“ близка заради нейното топло и човешко пресъздаване. Репликите на героите свирят умело на душевните струни, докато на екрана и пред него се развихря катарзис. Филмът на Педро Алмодовар доказва, че думите от заглавието понякога са неразделни в човешкия живот, но е важно как ще ги накараме да съжителстват – за предпочитане, превръщайки болката във величие.

„Лъки“ – един филм за нищо и за всичко

С легендарна кариера, простираща се от 1956 до 2017 година, Хари Дийн Стантън е едновременно и едно от най-разпознаваемите лица на Холивуд, и едно от най-пренебрегваните. Участвал в над 70 различни филма, Стантън сякаш никога не получава признанието, което заслужава. За цялата си безкрайно богата кариера не само не бива награден с голяма награда, но и главните му роли са почти никакви (големите изключения са „Париж, щата Тексас“, както и „Репо мен“). И така, докато актьорът не навършва цели 89 години, когато неговите дългогодишни приятели Логан Спаркс и Драго Сумоня не решават да напишат сценарий за филм, който не само ще има Стантън в главната роля, но и ще бъде цялостна, полубиографична лебедова песен за цялото творчество на великия актьор.

Така се ражда „Лъки“. Режисиран от актьора Джон Карол Линч („Фарго“, „Зодиак“), „Лъки“ разказва за 90-годишния атеист със същото име (Стантън), който, въпреки забележителната си възраст, все още не се е примирил със своята смъртност и идеята, че един ден ще си отиде. Лъки е ветеран от войната, самотник, който отказва да мисли за човешката преходност, подтискайки я под формата на ежедневната си рутина – йога и кафе с много захар сутринта, развлекателни шоута през деня, коктейл или два в местния бар вечерта, както и по кутия цигари всеки ден. Всичко това докато не идва моментът, в който Лъки не получава истински житейски шамар, своеобразно просветление и предупреждение, че всъщност животът е едва един миг, а времето, което той има, не е чак толкова много.

Тук ще спра да разказвам за сюжета. Не защото във филма има нещо, което може да се счете за сериозен спойлер, обрат или някаква важна развръзка. Спирам, защото горният параграф, обрисува почти цялото сюжетно действие. Във филма няма екшън, няма напрежение, а напротив – това, което получаваме, е добрият стар Хари Дийн, който обикаля из малкото аризонско градче, в което живее, срещайки се и говорейки с различни чудаци, сред които Хауърд (Дейвид Линч), който не може да прежали избягалата си костенурка, Ед Бегли младши, докторът на Лъки, който му казва, че е истински щастливец, задето е успял да доживее до тази възраст, както и Фред (Том Скерит), друг ветеран от войната, с когото Лъки провежда дълъг разговор, изпълнен с будистки контекст.

Целият филм е един прекрасно монтиран разказ от различни, кратки епизоди, чрез които наративът се движи. Темпото му е достатъчно добро, на моменти умишлено бавно, като ясно си личи, че въпреки своята неопитност зад камерата, Джон Карол Линч знае точно как да режисира своите актьори и съответно да допринесе желания от него ефект. За това помага и сценарият на Спаркс и Сумоня, като всеки от персонажите получава своето време да блести, да пофилософства, че даже и да пусне по някоя шега. Разбира се, това е шоуто на Стантън, като тук обективно може да се каже, че той прави ролята на живота си – зряла, дълбока и достатъчно нюансирана, за да заслужи, поне по мое мнение, номинация за сериозно отличие (уви, това не се случи).

Сериозна похвала заслужава и операторската работа. От една страна умелото използване на камерата, която успява да улови микрокосмоса от хора и сгради и все пак да остави винаги Лъки на фокус, а от друга – прекрасните и мащабни панорами на аризонската пустиня, които са наистина зашеметяващи и успяват да подсилят усещането за незначителност на фона на голямата картина (подобен момент има и в една от сцените, когато героят на Дейвид Линч гордо заявява, че има неща, които просто са по-големи от нас).

От чисто техническа гледна точка си струва да се отбележи и музиката. Прекрасното солово изпълнение на хармоника (изпъленено от Стантън) и страхотните авторски парчета на Джони Кеш са в изключителна амалгама, допълнително подхранваща усещането за крехкия, почти достигнал своя край живот.

Трудно може да се каже нещо негативно за един толкова красив, елегантен и меланхоличен филм. Въпреки че сценарият му не блести с оригиналност, то цялостното изпълнение компенсира напълно, като, разбира се, основната заслуга има Хари Дийн Стантън, чието духовно пътуване е и в центъра на историята. Нещо повече, филмът дори поема по една-две неочаквани посоки, като е хубаво да се види, че сценаристите и режисьорът са избрали именно такъв подход, в който все пак има пространство за зрителска интерпретация и индивидуално запълване на някои парченца от пъзела. Това е особен плюс, който допълнително спомага крайният продукт да е едно стилно и дискусионно произведение.

В заключение препоръчвам да гледате „Лъки“ не само защото е достойно изпращане на една истинска легенда на киното, но и защото филмът засяга истински важни житейски теми, сред които тези за самотата, човешкото отрицание, неизбежната смърт, но и в крайна сметка рицарското ѝ посрещане, че и на това, което е отвъд нея – с гордо вдигната глава и с широка усмивка. Самият Хари Дийн Стантън умира само няколко дни преди официалната премиера на филма в САЩ (29 септември 2017), но ролята, която прави, наред с другите му иконични превъплъщения, остава една, която да помним дълго време. Не е и случайно, че началните надписи на филма гласят следното: “Harry Dean Stanton is Lucky”. Буквално и преносно.

Автор: Зафир Зафиров

Джим Джармуш между вампирите, зомбитата и своя гняв към света

„What a fucked up world?!“ е поантата на новия филм на Джим Джармуш „The dead don’t die”, с който беше открит тазгодишният филмов фестивал в Кан. Не-съвсем-мъртви тела, които се връщат към обсесиите си. Шардоне, уай-фай, кафе.

Филм за подменена система от ценности и погребани души, които всъщност никога не са били съвсем живи.

А за фон – песента на Стърджил Симпсън, която усилва усещането за безнадеждност, съчетана с безразличност.

Oh, the dead don’t die

Any more than you or I

They’re just ghosts inside a dream

Of a life that we don’t own

(Sturgill Simpson – The Dead Don’t Die)

Първоначално замислен като скеч-филм, „Мъртвите не умират“ е (само)ироничен, плашещ и безмилостен по отношение на механизмите в съвременния свят. Зомбитата, за разлика от любимите на Джармуш вампири, са бездушни човекоподобни. А идеята да се превърнем в такива, е меко казано ужасяваща. Вампирите, от своя страна, са сложни, сексуални и умни и трябва да правят редица трудни неща, за да оцелеят. Можем да открием възхищението на Джармуш към вампирите, любовта и вечността в небезизвестния му шедьовър „Само любовниците остават живи“.

В „Мъртвите не умират“ Джим Джармуш разказва за една апокалиптична нощ. Но някак дистанцирано и нелепо. Екстравагантно. Пресилено дори. Актьорският състав включва Бил Мъри, Селена Гомез, Иги Поп, Том Уейтс, Тилда Суинтън и още много разпознаваеми личности. Още от изброяването на тези имена се поражда усещането за пре-трупаност, пре-експонираност, прекаленост. Филмът е претъпкан и с препратки към филмите на Джордж Ромеро и предишните шедьоври на самия Джармуш. Но всички тези натрупвания на метафори и символи са просто едно

предупреждение към реалния свят, който не по-малко прекалява в самоунищожението си.

Ще можем ли сами да се спасим всъщност? И от какво? Първичната реакция след финалните надписи е „отвратителен филм“. Но той е просто реакция на едни грозни аспекти на нашия свят. В интервю с Джармуш за „Ролинг Стоун“ (преведено от Катерина Станковска и публикувано в края на юни във вестник „К“), интервюиращият Дейвид Фиър определя „Мъртвите не умират“ като гневна комедия и няколко пъти набляга на това, че „независимо дали режисьорът го осъзнава или не, той е направил изключително гневен филм.“

„Предполагам, че се е получил гневен филм. Не е било целенасочено, не съм го мислил по такъв начин, но предполагам, че така се е получило. Писна ми от зомбита, пич. От тези, истинските зомбита, които просто обикалят около нас, не обръщат внимание на нищо и позволяват краят на света да настъпи.

Има една подхвърлена реплика в „Само любовниците остават живи“, когато двойката си говори за това, че хората приличат на зомбита, защото не осъзнават света около себе си. Погледни в какъв ступор е изпаднала по-голямата част от света по отношение на надвисналия край. Тъжно е и е влудяващо. И наистина ми писна. Ядосан съм. И може би това се усеща във филма по начин, за който не съм си дал сметка.“ (Джим Джармуш)

Да, възможно е емоцията на лентата да се интерпретира като гняв. Но има още едно много силно усещане, което този филм предава, а именно усещането за отвратеност. На български думата „отвращение“ е много точна. А нейните синоними в речника (гнусота, възмущение, ненавист, антипатия, съпротива, негодувание) са всичко онова, което изпитваме към дейстителността след края на финалните надписи.

Пристрастени към кафе и вино, към интернет и социални мрежи, ние ядем черва и патрулираме с колите си из познати места. Спрялото време и натрапчивата идея, че „всичко ще свърши зле“ е част от ежедневието, независимо дали го признаваме или не. Част от същото това ежедневие е и „безопасното място, на което да се скрием“, а надеждата на режисьорa е в младите хора.

There’s a cup of coffee waiting on every corner

Someday we’re gonna wake up and find the corner’s gone

But the dead will still be walking ‘round in this old world alone

After life is over

The afterlife goes on

(Sturgill Simpson – The Dead Don’t Die)

,,Към звездите‘‘: космическо пътуване към себе си с Брад Пит

,,Към звездите‘‘ е лента, за която несъмнено всеки един от вас е чувал или виждал под някаква форма в ежедневието си напоследък. Пронизващ синеок поглед на Брад Пит изобразен в близък план по време на космическа одисея? Да, за този филм става въпрос.

Режисьорът на продукцията Джеймс Грей обещава, че ще станем свидетели на най-реалистичното пътуване в Космоса до този момент. Майсторски усет към детайла притежават облечените в красив реализъм небесни картини, но шокиращата научната непоследователност, която определено трудно може да бъде подмината, разрушава безпощадно този първоначален блян за спазена уговорка.

Несъответствията със законите на физиката и астрономията дразнят дори и най-непретенциозното око в това отношение, но не бива да забравяме, че въпреки този (не)малък недостатък, основният фокус на лентата съвсем не е изцяло насочен към непознатите светове някъде ,,към звездите‘‘. Екзистенциална драма, маскирана в рамките на жанра научна фантастика, личностно себеосъзнаване в една от най-висшите форми познати на киното – всичко това важи с пълна сила за продукцията във всичките 123 минути. Ако трябва да се огранича в една дума, с която да опиша преживяването ми пред големия екран, то това определено би била ,,последователност‘‘. Последователност в пълния смисъл на думата, дори времетраенето на филма съдържа три последователни цифри!

Актьорският състав е повече от безупречен: Брад Пит (който наскоро видяхме в „Имало едно време в Холивуд” на Куентин Тарантино), Лив Тайлър, Рут Нега, Томи Лий Джоунс, Ан Макданиелс, Доналд Съдърланд, Джон Ортиз. Синеокият Брад Пит (Рой МакБрайд) както винаги брилянтен в актьорската си игра, но едва ли някой е очаквал нещо по-различно от него. Тук той е въздържан, дори на моменти лишен от чисто човешкото в емоциите, характерно за повечето хора. Образът на Рой се отличава със своето нескрито бездушие и липса на усещане за лимит, а пулсът му не минава границата от 80 удaра в минута независимо от изненадващите ситуации. В сюжета се вплита връзката между баща и син, а самият Пит съвсем изгубва себе си в търсенето на отдавна изчезналия си родител (Томи Лий Джоунс) в Космоса. Спокойният тон в началото придобива чудовищно зловещи висини. Гняв, самота и хаос се сливат в едно и сформират съвсем различен човек пред очите ни. А може би същият този човек е бил там през цялото време?

Трейлърът дава фалшива представа за преобладаващи екшън сцени, които заемат изключително малко екранно време. ,,Към звездите‘‘ е твърде далеч от този жанр. Вероятно заради този свой ,,недостатък‘‘ (слагам кавички, тъй като според мен повече екшън сцени биха били излишни в случая) филмът бива третиран от някои критици като ,,скучен‘‘ и ,,бавен‘‘. Клишетата не подминават и тази продукция – сюжетът на места е откровено предвидим. Образът на любимата жена е загатнат с предварителна цел твърде бегло, въпреки че според мен по-задълбоченото представяне на отдалечаването в отношенията между мъжа и жената би оказало само положителна нотка в крайното усещане от сблъсъка (или липсата на такъв) между тях. Всъщност всеки един образ, с изключение този на Брад Пит, получи разочароващо малко време в продукцията, но главният герой все пак съумя да запълни тази празнина с гласа и присъствието си в 100% от времето, в което взе участие.

Саундтракът и специалните ефекти допълват по чудесен начин космическото пътуване към себе – в това отношение няма две мнения. Оценката за ,,Към звездите‘‘ в IMBD е 7/10, аз бих оценила лентата по сходен начин, цялостното преживяване ми остави до голяма степен положителен привкус, въпреки дупките в сюжета, които за радост не успяха да се превърнат в непоправими ями.

В близкото бъдеще пътуването до Луната и други небесни тела е част от ежедневието дори на обикновения човек. Близки и далечни планети са обитавани от човешки същества, а някои от тях дори се раждат на тяхната повърхност. В този свят няма как да не тръпнем в очакване да срещнем извънземни форми на живот. Независимо от това дали ще ги намерим или не в този филм (тази задача ще оставя на вас), финалната поука, която извличаме, е, че вниманието, насочено ,,към звездите‘‘, е редно да бъде фокусирано най-вече върху опознаването и анализирането на самите нас.

Автор: Деница Събева

“Имало едно време…в Холивуд” – модерна класика от 60-те

Куентин Тарантино остава верен на себе си

Стил. Куентин Тарантино е стил в киното, даже може би отделен жанр. Деветият филм на вечния кино гийк го доказва отново, и то как – в два часа и четиридесет минути неонови табели, хипари, американски автомобилни класики и една мрачна история за лудост и убийство, която се развива извън кадър и чака своето време.

„Имало едно време…в Холивуд“ (Once upon a time…in Hollywood) е един мащабен трибют към шейсетте, любовно писмо към Холивуд от онези години и неговите объркани, борещи се за оцеляване главни герои, филм, който представя нещата така, както Тарантино си ги спомня от собственото си детство. Така, както той би искал историята да се развие.

В рамките на почти три часа Тарантино ни потапя в два августовски дни от 1969 г., сцена на култовия фестивал Уудсток, на пика на хипи движението и на златните дни на Холивуд. Рик Долтън (Леонардо ди Каприо) е застаряващ актьор, който е изживял своите най-добри години и се бори за своето място под холивудското слънце. Долтън винаги играе „лошия“ и това се отразява пагубно на кариерата му, както в една от първите сцени му казва продуцентът Марвин Шуорз (Ал Пачино): – “Ping! Pow! Choom! Zoom! Down goes you, down goes your career as a leading man..“.

Два дни в Холивуд

Дните му са преброени, накиснати са в алкохол и несигурност, и това води до изпотрошени каравани, среднощни кризи и търсене на нови възможности. Неговият дубльор Клиф Буут (Брад Пит) пък, откъснат от истинските актьорски терзания, е спокоен и улегнал тип, който не хвърля много мисъл в нещата и си живее добре като неофициален личен асистент на Долтън. През тези два дни сме почти неотлъчно с тях, виждаме света на Холивуд от шейсетте през техните очи – как протича един снимачен ден, репетициите, опитите да се задържиш на повърхността, да намериш следващата роля и да не откачиш, докато го правиш. Когато не сме с тях ходим по стъпките на Шарън Тейт (Марго Роби) – изгряваща звезда, която по-късно ще получи и главната роля в един от най-мрачните спектакли на смъртта на XX в. Марго Роби всъщност няма много екранно време във филма, но и за това си има причина – Тарантино майсторски трупа напрежение и създава очакване за нещо, което остава мистерия до самия край, но го прави извън кадър.

Актьорска класа

Актьорската игра е невъобразимо обра, но и не можем да очакваме нещо по-малко от Брад Пит, Леонардо ди Каприо и Ал Пачино. Съвсем лесно можеш да забравиш, че гледаш игрален филм, а не скрита камера, която просто проследява два дни от истинския живот на съвсем реални хора. Ди Каприо перфектно улавя лабилния характер на Рик Долтън, с всичките му несъвършенства, цигарената кашлица и любовта към алкохола, а Брад Пит е просто…Брад Пит. В ролята си на Клиф Буут той е онзи приятел, който ще те спаси във време на екзистенциална криза или ще бъде на първа линия в мелето. Може би е убил жена си, но това не е съвсем сигурно. С него човек не трябва да се ебава, защото ще остане без зъби или ще бъде увековечен завинаги в ламарините на кола. Ди Каприо и Пит са, досущ като своите герои, страхотен тандем на екрана. Чисто удоволствие е да гледаш двама гиганти във вихъра си в една и съща сцена, да слушаш акцентите и да наблюдаваш как се допълват и изграждат един абсолютно автентичен отминал живот на задимени полети, задимени барове, широки паркинги, боси крака лепнати на предното стъкло, цигари натопени в LSD и безкрайните неонови табели, носещи обещанието на Холивуд.

Всичко започва и свършва в Лос Анджелис

И в този ред на мисли, главният герой във филма е именно Лос Анджелис – сцената на целия този налудничав спектакъл на шейсетте, където хипарите са били най-активни, където всичко „може да се промени ей така“. Тарантино ни потапя в атмосферата на града с дълги монолози на неговите улици, придружени от перфектния саундтрак на шейсетарски сайкъделик и асид рок, никога незалязващото слънце и партита в имението Плейбой (което Хю Хефнър всъщност купува чак през 80-те, намигване към алтернативната история на филма) – ерата на стопаджиите, тревата и свободата. Ел Ей е мястото, където се случва всичко, където всеки отива, за да бъде някого, за да преследва мечтата.

Необикновени ъгли на камерата, квадратни и състарени черно-бели кадри ни показват града в друга светлина, а дългите сцени, в които Клиф Буут шофира по улиците му в ревящия син кабриолет, ни потапят в атмосферата на града и ни показват духа му най-пълно. За филма са възстановени кината Van Nuys Drive-In и Cinerama Dome, Холивуд Булевард е преобразен – от улиците изчезва всичко, което може да развали магията на града. Тарантино ни показва града от своето детство с носталгия, с доза тъга, и накрая – така, както му се е искало да бъде. Една истинска история, разказана с финес и майсторство, и с тарантиновски обрат, който шокира, разсмива, вкарва ни в размисли, но в никакъв случай не ни оставя безразлични.

“Имало едно време…в Холивуд” е история за доброто старо време, той е feel-good и исторически филм, фантазия и интерпретация. Безспорно не е филм за всеки и това е съвсем нормално – не говорим за елитаризъм или кино снобизъм, не. Сюжетът не е ясно изразен, историята се разгръща бавно, проследяваме различни събития, не всичко е буквално, има много препратки към други филми на Тарантино, към миналото на Холивуд. Един съвет – ако не сте запознати с историята, то прочетете малко за Чарлс Менсън преди да го гледате, разберете коя е Шарън Тейт и защо всичко това е важно. Няма да развали ефекта от филма или да повлияе на сюжета, точно обратното – ще го подсили, филмът ще придобие още по-голям мащаб.

“Имало едно време…в Холивуд” е деветият, предпоследен филм в изключителната кариера на Куентин Тарантино. Наскоро в интервю режисьорът сподели, че десетият му и последен филм ще бъде “страхотен ужас”, стига да му хрумне страхотно ужасяваща история. Защо десет ли? От години Тарантино казва, че иска да се оттегли с десетия си филм, докато кариерата му е в пика си. Съдейки по “Имало едно време…” тя все още е там, а остава само един последен танц на камерата, една последна налудничава история, разказана красиво и поетично, както само Тарантино може да го направи.

“Имало едно време…в Холивуд” ни връща назад, изпраща ни в една динамична и променяща се епоха. В него е скрито толкова много – тънки препратки и микро сюжети, които продължаваме да откриваме в дните след прожекцията, а едно гледане със сигурност не е достатъчно. Музиката, красивите кадри, диалозите, бомбастичният край – всичко това създава една неповторима картина на 60-те години, която дълго след края на филма ни преследва под една или друга форма. Това е кино, посветено на киното, и трябва да се гледа в киносалон – както всеки друг филм на Куентин Тарантино.

La Casa de Papel (Money Heist) с нов сезон

В последните месеци всички, навсякъде са на вълна „сериали“. Велики сериали, емблематични сериали, гениални сериали. Исторически, фантастични, нови, стари, започващи, приключващи… Схванахте идеята. На фона на тази масова истерия около сериали, които си струват, ви припомняме „La Casa de Papel“. Трети сезон излиза на 19 юли 2019г., а ако има все още непросветени зрители, пропуснали общо 22-та досегашни епизода на „Netflix” – не се тревожете. Започнете ли веднъж, в рамките на седмица ще изгледате испанския шедьовър поне два пъти.

Серилът има 12 награди и 15 номинации (национални и международни), сред които награда „Еми“ през 2018 в категорията „Drama Series“ за оригиналните създатели „Vancouver Media“ и „Atresmedia Televisión“. Почти всички актьори са номинирани за играта си. Малко им е. Цялата идея и брилиянтното изпълнение заслужават повече награди.

Много е трудно да се разкаже сюжетът без спойлери. На кратко – група професионални престъпници влизат в монетарната фабрика на Испания, позната още като Moneda y Timbre – Real Casa de la Moneda „National Coinage and Stamp Factory – Royal Mint“. Влизат и започват да си печатат пари. Всеки от лошите е специалист в своята област, а обирът е подготвен предварително до последния детайл. Дали обаче е възможно всичко да върви по план?

Първият и най-логичен въпрос, който почти всеки зрител си задава след края на втори сезон е: „Защо не го направиха наистина преди да го заснемат?!“ За най-запалените фенове „NSS Magazine” препоръчват книгата на Klaus Schönberger – „The bank robbery. History. Theory. Practice „, в която се споменават и някои вдъхновяващи реални обири, отговарящи на фундаменталия въпрос на Бертолд Брехт „Кое е пресъпление – да основеш или да обереш банка?“. (https://www.nssmag.com/en/pills/14666/la-casa-de-papel-s-anatomy)

Още заглавието „Къща от хартия“ е алегория на „Къщата на монетите“. Цялата продукция прелива от символика и обмислени идеи. Реални образи, правила, планове, напрежение, психология, музика. Похитители и заложници, печатане на пари и един (зъл?) професор, който ръководи операцията. Всъщност кои са добрите и кои са лошите в историята е спорно да се каже.

Сред най-запомнящите се неща от лентата е маската на Салвадор Дали, носена от всички престъпници, която сама по себе си е символ с предистория. И като говорим за маски – невъзможно е да не напрвим асоциация с класиката „V като Вендета“ на братята Уашовски, където емблематичната маска допринася за разбирането на цялата „fuck the system“-концепция. Във филма „V for Vendetta”, както и в сериала „La casa de papel” се поставят въпросите за политиката и системата, правилното и грешното, човешкото и жертвите в името на по-висша идея. Няма да разкривам повече детайли, защото сериалът си заслужава да се гледа, а не да се разказва.

Краят на света или „Добри поличби“ за сериалите

С “Бохемска рапсодия” започва една от най-добрите филмови продукции, които съм гледала напоследък. Не, не говоря за лентата, разказваща историята на Фреди Меркюри, а за новия сериал на Нийл Геймън. Напоследък светът беше залят от две телевизионни мании – финалния сезон на “Игра на тронове” и мини-сериала “Чернобил”, несъмнено силен и добре изграден. Време е обаче да се абстрахирате от споменатите две заглавия, защото тук ще говорим не за класическо фентъзи или исторически сериал, а за карнавалната фантастика на Тери Пратчет и Нийл Геймън – нещо специално и винаги различно.

Защо очаквахме “Добри поличби” с нетърпение?

Не само защото е изпълнен с неподражаемо чувство за хумор, много символика и метафори. Дълго чакахме Геймън да се заеме със сериал по своя книга от начало до край. Тук идва и сантименталният момент – Нийл прави сериала по молба на покойния сър Тери Пратчет, а на премиерата на филма дори е отредено място за шапката на бащата на “Светът на диска”.

Повечето сериали набират фенове постепенно, но тази телевизионна поредица бе популярна и вълнуваща за киноманите още преди да излезе. Преди седмица най-накрая получихме така желаната екранизация по култовия роман на Пратчет и Геймън.

N.B. “Добри поличби” не е сериал за всеки. Не очаквайте елементарните фантастични истории с бурни компютърни ефекти. Разбира се, ефекти има, но не те са най-основното. “Добри поличби” е много “английски”, точно като книгата – дъждовното лондонско време, актьорското присъствие, музиката, шегите, изобщо всичко. “Добри поличби” е пълен и със символика, в голямата си част библейска. От нея произтичат шегите и сатирата в цялото произведение. Но не се безпокойте, Нийл Геймън се е погрижил да ни улесни – осигурил ни е всевиждащ разказвач, който да ни води в историята.

Но да си припомним и самия сюжет

През 1990 г. двамата английски автори издават “Добри поличби: Правите и акуратни предсказания на Агнес Нътър, Вещица”. Надали тогава някой си е мислел, че историята от книгата ще стигне до екран. Пародия на многото филми и книги, разказващи за Сатаната и Апокалипсиса, “Добри поличби” ни подканва да влезем в една типична английска действителност, противопоставя космополитния и пренаселен Лондон с малките китни градчета, а на този фон се разгръща историята на двама стари приятели, които прекалено много са обикнали живота на Земята, хуманните идеи на едно малко момче, сляпата вяра в силите на доброто и злото, както и волята за промяна у всеки. За тези, които не са чели книгата, ето и историята накратко…

Апокалипсисът наближава, а това е неприятна новина за Азирафел (Майкъл Шийн) и за неговия опонент и стар приятел демонът Кроули (Дейвид Тенант), на които животът на Земята сред хората много им се харесва. Двамата решават да наглеждат Антихриста, за да не успее той да направи избор между Доброто и Злото и да предизвика края на света. Малка грешка обаче подвежда Кроули и Азирафел да се грижат за грешното дете, докато истинският Антихрист е обикновено момче, неподозиращо за силите, които притежава.

Така започва надпреварата на ангели и демони да открият младия Антихрист. Включват се и мотоциклетистите Война, Глад, Замърсяване и Смърт (Епидемия вече е в пенсия). А предсказанията на една вещица от XVII в., Агнес Нътър, се оказват в центъра на събитията и пътеводна звезда в търсенето. Намесва се и потомката на Агнес – Анатема, както и един млад компютърен специалист, който по-скоро разваля техниката, отколкото да я оправя.

Времето на всички изтича, а най-важно е кой ще открие пръв Антихриста.

“Добри поличби” не блести единствено със сценарий. Всъщност, на моменти историята дори изглежда леко объркана и зрителят трябва да следи много внимателно всеки детайл. Но Дъглас Маккинън се е справил чудесно като режисьор, превръщайки героите на Дейвид Тенант (“Доктор Кой”, “Хари Потър и Огненият бокал”) и Майкъл Шийн (“Сделката“, „Кралицата“) в симпатични и многопластови образи още от първите минути на сериала. За допълнение чуваме и прекрасната музика на Дейвид Арнолд, когото познаваме от “Денят на независимостта”, както и от някои филми от поредицата “Джеймс Бонд”.

Освен с добра кинематография, “Добри поличби” може да се похвали и с философска задълбоченост. Ето я и моята лична класация на посланията на Кроули и Азирафел:

Пазете приятелството – когато имате най-голяма нужда, някой ще протегне ръка

Противоположностите се привличат, а понякога се оказват и доста сходни. Не съдете приятели и познати по външни белези, дълбоко в нас всички носим едно и също. Сигурно всеки от вас е имал онзи приятел, който винаги казва истината в очите, често спори, на ръба сте да му кажете, че нищо не ви свързва и да го зарежете завинаги, но… идва голямото НО, това е човекът, който ви спасява в беда… абсолютно винаги. Кроули и Азирафел са точно такива приятели. Единият демон, другият ангел, но все заедно и готови да се притекат на помощ на другия.

Ако трябва да сравня двамата “антагонисти” с друга екранна двойка със странно изградено приятелство, то това са Шерлок и Уотсън на Бенедикт Къмбърбач и Мартин Фрийман. Лошото и доброто момче, на които трудно им е да си признаят, че не могат един без друг.

Светът няма нужда от крайности, а от златната среда

За нас е станало нормално да питаме кои са добрите и лошите във филма. Слагаме им етикети и не очакваме те да се променят до края на разказа. Но нека бъдем честни – нищо не е напълно добро или напълно лошо. Така и “Добри поличби” не ни показва типичната борба между ангели и демони, между Рая и Ада. Защото между тях стои друга сила, която олицетворява пъстротата на живота и вечния шанс за промяна. Азирафел и Кроули се срещат именно в златната среда, за да защитят човечеството и да му дадат още един шанс да се справи само с проблемите. Защото те не са нито на страната на злото, нито на страната на доброто – те са на собствената си страна.

Няма значение какво ни е отредено, ние се променяме, променяме и света си

Ако нещо не ни харесва, няма смисъл да се оплакваме, можем да започнем промяната от себе си. Да, звучи като клише, но е вярно. Понякога нещата изглеждат прекалено ясни и подредени и не мислим за други възможности. Но всичко може да се преобърне дори с една единствена мисъл. Това доказва и малкият Адам, от когото всички очакват да бъде страшния Антихрист. Той обаче просто иска да направи света по-справедлив.

Шестте епизода ни дават много храна за размисъл, дори и върху личните разбирания на Геймън и Пратчет за Бог и християнската митология. Със сигурност виждаме призив за хуманност и мисъл за другите, независимо от религиозни възгледи, раса или пол. “Добри поличби” несъмнено ще грее като ярка звезда в историята на киното. Дейвид Тенант, Майкъл Шийн и Джон Хам са сякаш родени за образите си, а перфектната режисура превръща филма в автентичен и достъпен, въпреки фантастичния сюжет и многото закодирани символи и препратки в историята. Песните на Queen и едно ретро бентли правят обстановката още по-типична, а музиката на Дейвид Арнолд се запечатва завинаги и със сигурност дълго ще си тананикате мелодиите от филма.

„Рома“ – болезнено празен

Два часа добре украсена посредственост и лишена от смисъл абстракция

Номинация за „Оскар“ не е показател за качествено кино и „Рома“ е тазгодишното, поредно доказателство за това. Филмът на Алфонсо Куарон разказва историята на прислужничка в семейство от висшата класа на Мексико и залага на красива кинематография и злободневни, политкоректни теми като феминизъм и приемственост, които все по-видимо си проправят път в световното кино, в литературата, в гейм индустрията, в социалния коментар и в света ни като цяло. Резултатът обаче е празна, донякъде красива обвивка, която се препъва в тоталната си липса на сюжет, емоция и човечност.

Проблемът не е във феминизма, не ме разбирайте погрешно. Този текст не казва „феминизмът е лош, жените са лоши, защото искат равни права“, нито се опитва да им отнеме това право. Проблемът, според мен, поне в случая с „Рома“, е тенденциозното изпълнение и последвалата възхвала на филма просто защото така е редно. Защото ако не го оценим, ще бъдем по-малко хора, ще бъдем сексисти, назадничави неандерталци и нацисти. Защото „Академията“ не може и не можа да си позволи да го пренебрегне. Тя е задължена да го отличи.

Но в какво се изразява празнотата на „Рома“? Филмът проследява няколко месеца от живота на прислужничката Клео (в ролята номинираната за главна женска роля Ялица Апарисио, но ще стигнем и до там). Клео, както и отрязъкът от живота ѝ, който филмът ни показва, не се отличава с нищо блестящо. Признавам, еднообразието и безизходицата са предадени брилянтно чрез петминутни протяжни, влачещи се сцени, чрез панорамни кадри на 45, 90 и 180 градуса – бавни, тежки и лишени от смисъл. Сцени от ежедневието, но не онова ежедневие, което би заслужило да бъде изхвърлено на страница като черно петно йод, не. Говорим за обличане на деца, тичане по стълби, миене на чинии, сутрешна гимнастика или преди лягане, пет минути (без да преувеличавам) сапунена вода върху плочки, метене на прах, миене на прозорци, метене на кучешки изпражнения, смачкване на кучешки изпражнения с гума на кола, отваряне вратата на гаража, затваряне вратата на гаража, паркиране и други вълнуващи, наситени с чувство дейности. Смея ли да твърдя, че никой не иска да гледа това?

Тук вмъкваме няколко кратки монолога за това колко е лошо да си мъж и как жените са обречени да бъдат сами и да разчитат само една на друга. Защо? Защото във филма имаше двама мъже – главата на семейството, който избяга в Канада с любовницата си, оставяйки жена си и четирите си деца на произвола, и приятелят на Клео, от когото тя забременя неочаквано. Приятелят ѝ изчезна, заплаши да я пребие и да я изрита в корема и я остави съвсем сама.

„Всичко“ това, история, която може да бъде събрана в петнайсет минути, е разтеглено в два часа и петнайсет минути, на фона на буквално „някакви протести“, на които филмът не отделя време. Разнообразие вкарва един пожар, където всичко отново е напълно нелогично, абстрактно и неопределено – точно какъвто е и целият филм.

Има ли „Рома“ своите достойнства? Режисурата на Куарон, панорамните кадри може би? Ясно е, че всичко изглежда по-добре в черно и бяло. Да, широкоформатните one shot сцени са впечатляващи, но „кинематография“ не е равно на „кино“. „Рома“ спокойно може да бъде студентски проект. Не ви трябва почти нищо за него – един по-скъп фотоапарат, малко апаратура, къща пълна с деца и малко обработка, за да докарате контраста. И бум: имате номинация от „Академията“.

И неизбежно се връщам на наградите, защото се изговори много за победители и номинирани – кой трябвало и кой не трябвало и т.н. Да си го кажем в прав текст – „Зелената книга“ спечели не само защото отново разглежда удобна и леснопродаваема тема, но защото е добър филм с добри актьори и, най-важното, защото има сюжет. Рами Малек спечели заради автентичното си превъплъщение във Фреди Меркюри и това казвам не като фен на Queen до смърт, а като обективен зрител. Оливия Колман спечели в категория „Най-добра женска роля“, защото пресъздаде сурово и истински душевния и психически разпад на кралица Анна. И така нататък, и така нататък. Но Ялица Апарисио в ролята на Клео? Липса на емоция и присъствие и тотална безизразност. Дори не отдавам това на нея – и Рейчъл Уайз сигурно щеше да се чуди какво да прави с този сценарий.

А „Рома“? За мен едно от най-хубавите неща във филма и всичко около него си остава “The Great Gig in the Sky” на Pink Floyd от трейлърa: безкрайно подвеждащо, но все пак силно.