„Психо“ – (1960 г.) – ‘I think that we’re all in our private traps’

Класиката на Алфред Хичкок е смятана за „родител“ на хорър филмите. „Психо“ е първият хорър филм на Хичкок, но след успеха и въздействието му върху зрителите името на създателя му вече е свързвано главно с хорър жанра. В „Психо“ режисьорът приковава поглед във възможно най-тъмните кътчета от човешката душа. Изненадващият край на филма завършва образа на един психически деформиран сериен убиец – Норман Бейтс, изигран брилянтно от Антъни Пъркинс. Сюжетът на филма всъщност е доста прост. Младата секретарка Мериън Крейн открадва 40 000 долара от работното си място и се укрива в затънтен и самотен мотел. Там я настанява стеснителният и загадъчен собственик Норман, а след тази нощ вече нищо не остава същото. За сметка на това психологическите оттенъци, които се крият под повърхността на сюжета, далеч не са прости. За изпипаното до съвършенство тревожно и напрегнато усещане в лентата до голяма степен допринася ненадминатата работа с камерата и звука в моменти като прочутата сцена със завесата в банята.

„Манхатън“ (1979 г.) – ‘I think people should mate for life, like pigeons or Catholics.’

Черно-белият “Манхатън” често е посочван като един от най-добрите филми на Уди Алън. Сюжетът на филма се върти около плетеница от любовни отношения в един от най-красивите градове, където можеш да се влюбиш – Ню Йорк. Уди Алън отново играе типичния си образ на леко странен, леко несигурен в себе си мъж на средна възраст. Неговият герой Айзък започва връзка със 17-годишно момиче, след като жена му го изоставя. В объркания лабиринт от взаимоотношения се намесват и неговият най-добър приятел и претенциозната му любовница. Както Уди Алън казва, самият Ню Йорк е един вид герой в “Манхатън”. Красиво заснетите кадри на различни градски пейзажи действително заемат значителна роля във филма. Алън решава да заснеме “Манхатън” в черно и бяло, защото точно така помни родния Ню Йорк от старите черно-бели фотографии.

“Разяреният бик” (1980 г.) – ‘If you win, you win. If you lose, you still win.’

Мартин Скорсезе е още един режисьор, който оценява качествата на черно-бялата лента в киното. Биографичната спортна драма “Разяреният бик” разказва за живота на известния през 40-те боксьор Джейк Ла Мота, наричан още Бикът от Бронкс. Идеята за “Разяреният бик” хрумва на Робърт де Ниро – един от най-близките приятели на Скорсезе. Отначало режисьорът е изключително скептичен към предложението да направят филм за свръхагресивен боксьор, притежаващ невероятната способност да поема нечовешки удари. Скорсезе дори не е гледал бокс по това време. Но впоследствие той вижда в историята на Ла Мота нещо повече от просто бокс. Робърт де Ниро прави запомнящо се изпълнение в главната роля. Тайно участва в няколко истински боксови мачове, за да се подготви за ролята и качва забележителните 30 кг., за да изобрази физическия разпад на героя след края на кариерата му. През 80-те “Разяреният бик” получава смесени оценки от критиката, заради наситеното насилие и груб език в сцените, но днес филмът е оценяван като един от шедьоврите на киното.

“Списъкът на Шиндлер” ( 1993 г.) – ‘Whoever saves one life, saves the world entire.’

През 1994 г. един филм буквално обира наградите на 66-тата церемония по връчване на Оскарите. Това е “Списъкът на Шиндлер” на Стивън Спилбърг. Темата на филма е една от най-болезнените в историята на човечеството – Холокоста. В “Списъкът на Шиндлер” един човек се опитва да обърне целия свят, а трагедията му се съдържа в това, че няма как да спаси всеки. Лиъм Нийсън играе ролята на Оскар Шиндлер – немски бизнесмен, успял да спаси живота на повече от 1000 евреи по време на Втората световна война. С някои съвсем малки изключения (като момиченцето с червено палто) целият  филм е заснет в черно-бяло. Тук черно-белият цвят е израз на скръбта, на безпътицата и отчаянието. Лентата на Спилбърг е разтърсващо творение, което представя противоположностите, родени от войната. От едната страна е мъжът, който съхранява човешкото в себе си, а от другата е онзи, който скрива садистичните си наклонности зад жестоката маска на военните действия.

“Артистът” (2011 г.) – ‘I won’t talk! I won’t say a word!’

Започнахме с ням филм и ще завършим с такъв, само че направен цели 81 години по-късно. “Артистът” е последната перла в короната на черно-бялото кино. Макар че това съвсем не е единственият подобен филм от последните години, именно “Артистът” през 2011 напомни на Холивуд за блясъка на класическия черно-бял филм. Лентата се връща назад към корените на киното, за да разкаже историята на Джордж Валънтайн – актьор, отказващ да се примири с реалността на настъпващото време на озвучените филми. Макар и на пръв поглед донякъде комични, опитите на Валънтайн да изплува от давещото го море на новия свят разкриват една голяма лична борба срещу страховете. Изключително трудно е да се направи черно-бял филм без диалог в епохата на специалните ефекти, без той да изглежда пародийно и нелепо. “Артистът” обаче успява да се справи с рисковете, поставени пред него, като се доближава максимално да атмосферата на своя извор. Още едно признание за качествата на лентата са спечелените от Жан Дюжарден цели три отличия за главна мъжка роля (Оскар, БАФТА и Златен глобус).

1|2