Музика

Нотите на Ангел Каспарянов

28.04.2021

Има срещи и разговори, които идват сякаш в най-правилния момент. Разговори, които те вдъхновяват. Имах възможността да се срещна с Ангел Каспарянов малко след като с Me and My Devil издадоха Oceanbag – песен, която ме остави с буца в гърлото и дори в момента слушам. Следя творчеството на Ангел още от Sepuko 6, после в личния му проект DDed Star, както и негови участия в култовия проект „Seattle Night“ и винаги ми се искало да слушам повече. Нещо, което се получава с Me and My Devil, след като групата издаде 5 сингъла за по-малко от година.

С Ангел си говорихме над 2 часа в неговия дом, препускайки от тема в тема, разхвърляно, под звуците и светлините на минаващите коли по булевард България. Реших, че има разговори, които понякога просто трябва да оставиш, без да подреждаш, без да модерираш, без да наместваш въпросите в по-логична последователност.

Защо създаваш музика? Чисто и просто като потребност и необходимост.

Може би, за да захранвам някакво его, което не съм разбрал, но винаги е живяло в мен. От друга страна, защото музиката винаги е била част от съзнателния ми живот, включително от най-ранните ми спомени. Някак си да правиш една крачка напред в нещо, което другите зад теб не правят, винаги ме е мотивирало.

Колко его има в това да правиш изкуството?

Всичко е его.

Кога музиката се появи в живота ти?

Имам много смътни спомени от ранна детска възраст, от партитата на родителите ми вкъщи, където от един раздрънкан касетофон се изливаха Bee Gees и парчета на The Beatles, миксирани със сръбско и гръцко. Това са първите ми спомени.

По-късно човекът, който промени нагласите ми за музика, бе гаджето на майка ми. Той беше заклет рокаджия и първият достъп до Led Zeppelin, Deep Purple, Jethro Tull, до Stones, ми даде именно той и тогава започнах да плувам в цялата тази работа. Ще съм му благодарен завинаги, че ми показа Glass Spider на Боуи. Целият тур. Не знам откъде се беше докопал, но имаше видеокасета и първия път, когато видях това, се шокирах. А малко след това Labyrinth, целият саундтрак и най-вече Within You, което е във финалната част на филма, разтърсиха целия ми детски свят. Бях 5-6 клас.

С какво се гордееш?

С това, което съм. Аз съм изключително доволен от живота си, защото е хармоничен, балансиран и защото това упортство да срещам нови хора в живота си продължава да вирее в мен. Горд съм със себе си.

А често ли срещаш хора, които са доволни от живота си?

Честно казано, срещам повече хора, които са…“окей“ с живота си. Имат някакъв вътрешен deal. Може би 10% от хората, които познавам и срещам са наистина доволни от живота си. И тук не става дума за някакъв невероятен лайфстайл, а за достатъчен лайфстайл, който те прави щастлив.

А с какво не се гордееш?

Не се гордея с отложените неща. Аз съм човек, който непрекъснато човърка в главата си и иска да прави неща, които са му интересни. Започвам някакви експерименти и бързо губя искрата за тях. И ей така след време, след като съм оставил нещо, си казвам: „ейй, не трябваше, сега някой друг е подхванал същата ниша, направил го е яко, а можеше аз да съм това…“. Това е едното нещо, с което не се гордея. Другото, с което не се гордея, е прекалено голямата ми уста.

Това (да имаш „голяма уста“) понякога е хубаво качество. Защото е важно да си честен към себе си. А да си честен към себе си понякога изисква да си честен и към другите.

Преди няколко дни имах такъв разговор, че нямам тайни за себе си и неща, които да оставам отзад. И по този начин се случва да си навличам неприятности. Наскоро връщах лентата назад в професионалния си живот, мислейки си какво се е случило, какво съм казал, как съм реагирал и си казвах: „за какво ти беше да реагираш така, Ангеле?!“. Но от друга страна това съм аз, това ме изгражда и може би това е част от усещането ми за щастие. Така че – баланс.

Откога започна да се занимаваш с музика?

Когато бях на 15г. имахме една ученическа банда от много добри приятели. Помня, че откраднахме едно барабанче от кабинета по музика, защото тогава нямахме цял сет. На 15 години вече правихме собствени композиции – обидни парчета за съучениците си.

Когато този период свърши, отидох да уча в Пловдивската семинария и там срещнах хора, които наистина горят за музиката, просто като любители. Именно с тях създадох първата си тийн банда в Пловдив и именно тогава разбрах, че музиката ще бъде винаги част от живота ми, която не искам да оставям по никакъв начин.

А от този период и после със Sepuko 6, DDed Star и сега с Me and My Devil – как се разви музикално, естетически и генерално като човек?

За мен през цялото време правенето на музика е било различни периоди на слушане на различна музика. Рок музиката винаги ще остане есенцията, която стои в мен. И начинът, по който една рок група се случва, животът на една банда, винаги ще бъде привлекателен за мен, защото той е като една скрита група за пакости. Не е просто един музикален живот.

От тази гледна точка различните ми музикални периоди, с различните хора в тях, са били винаги много различни сами по себе си, като търсене на експресии какво ми е на мен, какво влияние имам и как искам да звучи музиката ми. И оттогава насетне, от първата ми банда до Me and My Devil, съм минал през изключително много трансформации на музикално търсене. Най-често резултатът от музиката, която съм създавал, е бил резултатът от вълната, в която съм, миксирана с флашбеци от миналото. В този случай естетиката е в естетиката на звука, търсенето на конкретния звук, концепцията, детайла на самия звук, ползването на различни инструменти.

Например, работейки по DDed Star, от близо година си мисля как ми е писнало да правя парчета с припеви и колко този тип схеми на правене на музика ми е досаден. Но пък ето – с Me and My Devil ми се върна вярата в точно тип схеми в музиката.

Коя българска група или изпълнители през последните 20 години са те накрали да се възхитиш и останеш без думи?

20 години е много дълъг период и в него са се случвали много яки явления. Ако говорим за последните 20 години – не можеш да пропуснеш Анимационерите. Не можеш да пропуснеш Gravity Co. и незаменимия Явор. Не можеш да пропуснеш ApeMen, което е фантастичен проект на Иво Чалъков. Бих добавил още Стейн, Здраво Гулов и Quicksand Surfer. 20 години е дълъг период.

За последните 3-4 години нещата, които са ме развълнували, не само като краен резултат, но и като развитие…при всички положения Стругаре. Изключителен смел артист, фантастичен е. Hayes & Y – като краен резултат от това откъде тръгнаха и докъде стигнаха и колко много работиха върху звука си, така че да постигнат това, което са в момента. И това да не го казвам аз, а да го каже KEXP, което за мен е нещо грандиозно.

В общ преглед, това са нещата, които съм следял с удоволствие и най-много съм се възхитил и вдъхновил, за да продължа да правя моите си неща.

Какво ни пречи да има българска група/артист, която да стои утвърдено и солидно на глобалната музикална сцена?

Правенето на музика е правене на общност. Хора, които да те следват. Тази общност не работи просто ей така през дигиталните канали и платформи, защото предлагането от цял свят в тях е огромно. Ако ти правиш това нещо от България, това означава, че ти трябва да разполагаш с изключително голям финансов ресурс, за да може да не спират вълните ти на провокация за това, което създаваш. Маркетинговата част е изключително базирана на бюджет и това е един от основните подходи, за да успееш някъде с това, което правиш оттук.

Само че за теб няма да пише никой, което е изключителна част от рецептата ти за успех. Не можеш да разчиташ само на изключително много стриймове и слушания в Spotify. Не можеш да разчиташ и на това да се появяваш на по-големи форуми и фестивали, защото там се появяват много хора. Ти си незначителен в line up-a след хедлайнерите. Което означава, че платформите и маркетингът не са достатъчни за успешната формула. Независимо от бюджета.

Ще трябва да влезеш някъде, където да дадеш няколко интервюта, някой да напише нещо за теб. И да не е спорадично, а да се случва в период от време, за да можеш да ставаш интересен на локалната публика. Защото едно е да продаваш в Англия, друго е да продаваш в Полша, трето е продаваш в Германия. Романтичните Мопасански времена или времената на големите имена в рок и поп музиката отминаха отдавна и сега вероятно ще има повторение на подходите, в които някой пише за теб, ти продължаваш да правиш турове и да свириш, но няма конкретна формула за това някой да стои на мястото си и да продава на цял свят.

Защото ти ще продаваш, въпреки всичко, от България. България не е фактор за привличане на интерес.

Т.е. това, че правиш и продаваш музика от България, според теб си остава казус?

Изключително важно е, да. Хората, които правят музика оттук, независимо от техния бюджет, имат слушания основно от България. Алгоритмите винаги засичат колко хора и откъде те слушат. И после те предлагат именно там. Трудно expand-ваш.

Дори музиката ти да достигне чужбина, където и да е било, езиковата бариера е изключително важна. Аз пускам парчетата на Me and My Devil на много хора, които живеят от години в чужбина, за да ми кажат: „Брато, в България минаваш. Тука не минаваш“. Това ме накара и по изграждането на текстовете да работя с друг човек.

Защо все казваме, че нещо се пука в локалната сцена? И то не само в алтернативния спектър. Аз бих казал, че имаме и много слаба поп музика. Нямаме жанрове.

Много е комплексно това. Всички колелца, изграждащи една сцена, имат своя принос. Публиката от една страна, от друга – медиите, от трета – клубовете, от четвърта – лейбълите. Защото, за малкия си пазар, България има достатъчно лейбъли, които издават българска музика.

Над всичките комплекси седи стереотипът на българина да се информира за музика и тя да бъде важна част от живота му. Факт е, че много голяма част от групите и изпълнителите, които правят музика за локалния пазар, не могат да бъдат инфлуенсъри на собствената си музика. Голяма част от артистите са канени не по предназначение. Каниш го, защото ти е приятел или защото допускаш, че ще бъде инфлуенсър в шоуто ти, където ще бъде жури или ще готви. Но реално, самите артисти много трудно инфлуенсват своята аудитория, не предизвикват чак такъв интерес, че да бъдат следени и публиката да умира за тях. Аз не познавам такъв човек от новата генерация на изпълнителите в България.

Това е много интересно и до голяма степен си прав. Аз съм от хората, които следят родната сцена, подкрепям групи, но пък много рядко ще натисна „премиера“ бутончето в YouTube. Не усещам потребността от този тип фенщина. Може би и защото после ще видя продукцията така или иначе.

От друга страна, не можем да се кривим, че съвсем няма такива случаи. Пример е Ицо Хазарта и случилото се извън музиката покрай него. Особено последните години. От една страна хората ценят, обичат и гледат на него като на човек, който е…идол. Или идол е може би прекомерна дума, но във всеки случай той е достатъчно инфлуенсър. Той е, може би, единственият, който извън музиката си, е канен заради музиката си. И заради влиянието си през музиката. Факт е, че политическите му или социални възгледи разбуниха духовете. И то разделиха твърдата му аудитория.

Но ако говорим за инди сцената, която между другото изобщо не е малка в България, никой не успява да е достатъчно лидер, за да „пробута“ музиката си и през нея да въздейства. Може би публиката е прекалено сегментирана и времената на Морисън и Кърт Кобейн отдавна са минали, и най-вероятно и светът няма да види подобни идоли, които да инфлуенсват по подобен начин. А и ролята на музиката е по-различна вече.

Това, че живеем в най-спокойните и мирни времена, нашата генерация няма своята Голяма депресия и своя бунт, до голяма степен прави темите и посланията по-постни, по-невъзможни за идеологизиране?

Ако говорим в глобален мащаб – може би е така. Ако говорим специално за локалната сцена е точно обратното. Ние не сме излезли от Голямата депресия в България по политически и социални причини. Нашата поп политика (защото огромна част от нашите политици са популисти) ни връща към Ицо Хазарта. Защото той казва нещата както са и хората именно затова го обичат – защото е откровен. И той винаги е бил актуален за времето, защото е говорил на езика, на който хората си говорят вкъщи, в компания. Думи, които няма да чуеш по медиите, но думи, които Ицо изкара. И това го направи силен, разбираем и накара хората да му вярват, което е изключително важно за един артист.

Защото това е големият проблем на повечето артисти в България – на тях публиката не им вярва. Концертът може да е страхотен, музикантите да са свършили превъзходно работата си, артистът да е пял невероятно. Но какво от това? Публиката отива да послуша музика заради баладите, заради поп парчетата…но в крайна сметка няма никаква връзка с този човек и те няма защо да му вярват. Защото, както казваш ти, ние сме в мирно време и тука слушаме една приятна музика. Този артист не ти е посланик на нещо. Той работи с най-обикновени послания, които си комуникират някаква част от елементарни отношения и битовизми, „животът е много прекрасен“, „искам да те видя на плажа“, „ти си супер тази вечер“ и т.н. Но всъщност това не е послание, което кара хората да вярват. Това е послание, което кара хората просто да се забавляват. Тук не става въпрос за казани истини или факти, става въпрос за някакво живуркане. Това е голямата разлика. Тук е моментът, в който имаш шанса да афектираш локалната публика.

Винаги съм се питал. Защо „6“ на „Sepuko 6“?

Това е много стара история и в нея няма нищо сакрално. Sepuko 6 беше и все още е много яко приятелство. Това беше група за пакости, с много талантливи хора, отдадени да правят различна, безкомпромисна музика, която на тях им харесва. Дълго време мислихме име и имахме един списък, който Жорката (китара) беше подготвил. Искахме да е дума, която щеше да носи значение и на английски непроменяемо. Защото все пак ще пеем на български. И един ден гледахме този лист, гледахме и се спряхме на „Sepuko“. Тогава Ацата (барабани) каза: „Ако е sepuko, искам да е 6“. Питаме го: „Що бе, Аца?“. И той ни отговори: „Така“. И това „така“ много пасна на целия ни темперамент. След този момент вече бяхне Sepuko 6.

А преди това се казвахме „Абсент„. Първият ни лайв беше в „О’Шипка“ и бяхме толкова смели.

Спомена, че с DDed Star продължават да се случват нещата. Какви са ти плановете?

Аз имам дори материал, който е готов и който чака да се захвана и да вляза в студио. DDed Star е изключително отворен проект и той е много личен. Това е проект, в който аз обикновено забърквам хора, с които ми е изключително приятно да работя. Без значение дали са музиканти или не. 100% от композициите са лично мои и аз искам да забъркам някой, с който да прекарам време в студио, защото времето в студио за мен е най-голямата магия от всичко в музиката. Към момента този проект стои на stand by и чака да се разбера със себе си и ще вляза в студио.

На този етап съм работил с двама души основен екип. Лъчезар Георгиев, който е изключително талантлив човек, барабанист и двигател на групата Nameless Day Ritual. Лъчо е един от най-добрите барбанисти, с които съм работил. Другият човек е Ицо Минчев, басист. Той е неизменна част от артистичния ми живот. Това е басистът, с когото е тръгнала тийнеджърската ми група. Той е един от най-виртуозните басисти, с които съм работил, сега е част от Cinga Manga Funk, доста интересен проект. Всичко останало е на принципа „искаш ли – искам“. Така и с Благо от Hayes & Y направихме едно парче.

Вие тогава сте се запознали с Благо, така ли?

С Благо се запознахме след един техен лайв. Беше една супер вълшебна Коледа, празна София и с Ади обикаляхме по баровете. Беше много романтично, приятно и уютно. Спомням си, че срещнахме Миро Иванов (Saint Electrics, Обичайните заподозрени), който ни каза, че отива да слуша в Backyard една банда и ни покани да отидем с него. След този лайв се запознах с тях. Иначе за първи път ги слушах, когато Жоро (Остава) тъкмо беше създал своя лейбъл (Homeovox) и беше организирал първото публично прослушване на бандите от Homeovox. Аз отидох да слушам в тогавашното „Нов Берлин“, защото винаги съм се интересувал от младата сцена. Тогава за първи път чух Jin Monic и Hayes & Y. Гласът на Благо толкова ме впечатли! Защото той е много богат на честоти, на вибрации и неговият артистизъм беше много по-различен от всичко, което видях в същата вечер.

Много впечатлен останах и си казах, че с това момче ще се срещна пак. И ето – дойде тази вълшебна Коледа, Миро ни завлачи в Backyard, където имаше доста малко хора. Концертът беше страхотен и за мен беше неизменно ясно, че с Благо ще направим нещо заедно. Оттам се заформи едно много мило и сърдечно приятелство. До ден днешен обсъждам голяма част от идеите си с него. От друга страна, имам удоволствието да слушам суровия материал на Hayes & Y. Изключително добро приятелство.

След това и жената до него, София, ми стана много близка, защото работихме заедно в един от екипите, които ръководих. А тя е изключително талантлив дизайнер и мога да ѝ се доверя за абсолютно всичко, което е визуално и ми хрумне да ѝ кажа. Тя е всъщност и автор към artwork-а на Me and My Devil.

Спомням си, че първото ми музикално интервю в „Под Моста“ беше именно с Благо през далечната 2013г. И погледнато през сегашна перспектива, изглежда ми е повлияло много за това да фокусирам живота си около музиката.

В Благо винаги има една момчешка критичност, много обективна и много аргументирана, независимо дали си на неговото мнение. Но някакси той никога не е безразличен към нещата, които се случват. От друга страна и хората не могат да останат безразлични към него, което си мисля, че е истинска съставка за фронтмен.

Постоянно си мисля и ме побърква комуникационният свръхтолеранс от всички към всичко. И оценявам много честността, обективността и критичността, когато са на място.

Вчера си говорих с близък човек именно за сервилността. Особено в социалните мрежи. Да кажеш нещо, което не бива да казваш. Например, случаят „Мария Бакалова“. Всеки един човек, дали от сърце, дали от общия поток на вълнение, се радва за успеха от чисто човешка гледна точка заради това, че на млад човек му се случва толкова яко нещо, в меката на това, което иска да прави, където реално се случва всичко и то на тези години. Това е фантастично! И чак сега, като си говорим за това, си казвам на себе си, колко магично, надъхващо и велико е да ти се случи това.

От друга страна, аз съм от хората, които не се впечатлиха от ролята ѝ. Това, което аз видях в „Борат“ мен не ме впечатли. И не е необходимо да взимам отношение относно това дали е добра актриса, или не. Защото не е моя работа. Аз съм потребител на този продукт, в който тя участва и като потребител мога да кажа дали ми харесва или не ми харесва. И на мен нейната роля не ми е впечатляваща. Това не ме кара да се чувствам виновен и нямам никакъв проблем да го кажа. Да, аз искрено се радвам за Мария и да, това е истинско постижение за всички хора, които се занимават в България с това изкуство.

Трябва ли да гледаме на българското изкуство и българските успехи в изкуството с предварителен толеранс (защото е българско), или трябва да го разглеждаме в глобален контекст и да го съпоставяме с това, което ни впечатлява от световната сцена?

Моето мнение е, че ние сме част от света. Свързани сме. Да си самобитен, означава да си тъп в днешно време. Защото не може да има самобитност, не може ти да се локализираш някъде и да правиш нещо, което е достъпно за много хора и после да си казваш: „Ами, то като за българско е добре.“ Когато правиш музика ти не я правиш с качество „като за българско“. Ти даваш най-доброто от себе си. В този смисъл, собствената ти критичност е мерило за това, което искаш да направиш. Но музиката или което и да е изкуство не може да бъде затваряно в граници.

Разбира се, тук идва и въпросът за бюджетния елемент. Няма лейбъл, който да вади пари за теб, нямаш безкрайни ресурси и отиваш в студио, което може да си позволиш с финансите ти. Комплексно е и това – самокритичността и простирането спрямо чергата си. Защото правенето на музика е скъп продукт. Независимо дали ще записваш в домашното си студио, всичко останало струва пари – кампанията ти струва пари, видеото ти струва пари. И ако си решил да бъдеш артист, който ще върви в тази посока – това е изключителен разход.

А това е и разход, който не се избива на локална почва.

Естествено. Не се избива. Видеата, в повечето случаи, са най-големият разход, а и все още са най-добрият канал за позициониране. Колкото по-добре изглежда видеото ти, колкото по-скъпо е, толкова повече се споделя. Защото това е манталитет на българската аудитория. Тя иска да вижда такива неща. Jungle наскоро пуснаха видео, което не е евтино, но е с алтернативна визия. С такова видео ти не можеш да трогнеш масовата българска аудитория. Ще трогнеш ценителите. Но си тотално загубен, ако искаш с алтернативно видео да се врежеш в българския мейнстрийм.

Има ли български клип, който да те е изкефил много от последните години?

Честно казано не мога да се сетя. Може би видео, което ми въздейства е БИЗНЕС на СТРУГАРЕ. Не мога да кажа, че в него има толкова много невероятни неща, но типажите, простраствените решения, самият той, текст, музика – всичко това ми въздейства изключително много.

Реално добрият клип е начинът да попаднеш в телевизията.

Това е единственият начин.

Нека да си говорим за Me and My Devil. Как се събрахте с Даката (Ревю, Paraplanner, Panican Whyasker), Васко Първановски (Odd Crew) и Мартин Стоянов (Odd Crew)?

Бях се запътил към студио за DDed Star и в един от тези дни ми се обади Васето. С него се познаваме от сепуковските години, имаме общи приятели, но никога не сме били толкова близки. И един ден той ми звънна и каза: „Здрасти, аз съм Васето от Odd Crew, с Даката сме решили да правим един проект, имаме няколко готови парчета, имаш ли интерес, искаш ли да се видим?“ Аз бях в много различна музикална вълна и тогава даже си мислих, че не ми се връща към рок музиката и отидох доста скептичен на тази среща, която беше в студиото на Odd Crew в Редута.

Седнахме да си говорим с Васето и да слушаме музика, аз открито му казах, че в момента ме вълнуват много други неща. Чухме парчетата, от които само 1-2 ще влязат в албума на Me and My Devil, бяха си доста рок. Започнахме да си говорим за музика – какво сме слушали, вдъхновения, вокалисти, които са ме впечатлили по това време…

Кои бяха тези вокалисти?

По това време много слушах Шон Смит от Brad и Satchel. Сиатълски групи, гръндж, останали малко встрани. Изключителен глас, изключителен композитор. Виж какво нещо е животът – Явор от Gravity Co., който е голям фен на Шон Смит, почина на същата дата и година, на която почина и Шон Смит. По това време бях много на такава вълна.

Много слушах Crosses в тези дни – страничният проект на Чино Морено (Deftones). Изключително много поп музика слушах. Например, Sigrid – една малка норвежка дама. Harry Styles е също изключителен.

И да се върнем на предходния въпрос. Съгласих се да се включа и започнахме, заедно с Васето, да работим в студиото по парчетата, които имаха. Бавно и постепенно започнахме да мислим нови неща – какво ни се прави, какво искаме. И накрая си казахме, че всъщност ние искаме да минем през всичките периоди, които са ни вдъхновявали и да правим микс от песни – да минем през Zeppelin периода си, Doors периода си, през Massive Attack периода си…

Затова ли е и толкова разнообразно това, което създавате като музика?

Абсолютно, да. В крайна сметка точно така се появи и името. Един ден в студиото Васето каза: „Братле, имам идея за име. Нека да бъде Me and My Devil.“ Като всички музикални дяволи, които са живяли в нас. А и като начин на живот, който водим, защото в крайна сметка всеки има своите малки демони, с които трябва да се справя, бори или възпитава допълнително. И като музика, и като манталитет.

А какво те спечели за това да се присъединиш в проекта?

Лекотата, с която аз и Васето композираме и шанса да работя с такива музиканти. Даката е един от най-перфектните барабанисти, които сме имали на родната алтернативна сцена. Той е машина и е наистина вдъхновяващо да работиш с такъв човек, защото той е пулсът на цялото нещо. С Васето стана магия помежду ни и лекотата, с която започнахме да композираме и да се развиваме, чисто музикално, е такова удоволствие! Да прекарваме време двамата затворени в студио, да мъчим, да хвърляме идеи, да се допълваме, е наистина страхотно. Аз винаги като артист съм виждал контекста, в който трябва да правя музика. Не мога да си представя, че на тези години мога да правя музика, с която да забавлявам тийнейджъри.

Видях, че като хора зад текстовете на групата сте всъщност двама – ти и Надя Здравкова. Как функционира това двама души да пишат заедно текст?

Писането на текстове е доста интересен процес. Аз винаги съм писал текстове и за мен винаги е било изискване текстовете, които пея да съм ги писал аз. Защото смятам, че тази връзка, която излиза като краен продукт, е изключително органична между това, което ще кажеш на хората и това, което мислиш.

С Надя се познаваме от тийнейджърските ми години. Тя винаги е била в музиката и е изключителен меломан, със страхотна будност за музиката. Търси, слуша и като човек е постоянно буден за нови неща. Също така, тя има доста богат опит с текст, със слово. Тя е била и copywriter, част от рекламисткия бранш и е много флексабилна в ползването на текстова част.

Процесът по писане на текст е следният: влизам в студио и записвам демата си на lorem ipsum английски; после напипвам фрази и думи, в които има гласни и съгласни, които да пасват на общото внушение; когато вече имам фрази и контекст, сядам и пиша текста на български в рими, с подлагане как би звучало на английски; след това се обаждам на Надето, изпращам парчето, демото как звучи на измисления английски, текста и Надя, като фантастична машина, разбирайки ме като менталност, като душевност, познавайки ме от толкова много време и знаейки музикалните ми вкусове и настроения, ми се обажда след някакво време и ми казва: „Ето.“

Oceanbag е петата песен, която сте пуснали за по-малко от 12 месеца. Това е доста продуктивно. Мислиш ли, че се изкара достатъчно музика по време на Covid от българските артисти.

Супер много. Изключително продуктивна година за инди сцената. Аз виждам и прятелите си в Projector Plus колко много готов материал имат. Сега следя NOCKTERN, което е изключително интересен проект.

Предстои им концет съвсем скоро.

Предстои им концерт и много ме кефи точно това нещо – първо, че е много бутиково за българския пазар. За мен това е много саундтрак музика. И е много красиво! А се прави от само двама души. Фантастичен проект.

Hayes & Y, които не спират да издават нова музика. Те се движат като машини. След това излезе нещо ново от Ража и Илияна (Dead Man’s Hat), което също е фантастично. Супер як проект е hug or handshake. Пак проект на двама души. Толкова семпло, толкова истинско, толкова пълно като послание. Много симпатичен проект.

Има ли стил, с който да се дефинирате в Me and My Devil?

Това е музика за този таргет от хора, за които рокът е безпрекoсловна част от същността им. Това е музика за хора, които, в повечето случаи, имат спомени от яката музика през 90-те и началото на новото хилядолетие. Това е музика за хора, които искат поне за малко да избягат от себе си. Това е нашата музика.

Колко ви отнема да развиете една песен от идея до краен, завършен продукт?

Субективно е, но при нас отнема около месец. Имаме и голям късмет, че Васето, за разлика от нас, работи в студиото и докато ние сме зад бюрата, той работи по песните.

Имаш ли песни, за които помниш перфектно как си се чувствал, какво си си мислил и цялата сцена във и около теб, докато си ги слушал за първи път?

Да, The End на The Doors е такава.

Аз имах това с Oceanbag. Честно, не го казвам от куртоазия. Натиснах play и ме погълна. Адски ме изкефи и ми стана любима тази песен. Затова и искам да знам всичко за тази песен – как се случи като идея…какво значи текстът за теб?

Oceanbag беше едно демо, което Васето беше записал в един момент, в който двамата бяхме решени да правим нещо „псайхи“, нещо много Doors ориентирано. Тъкмо бяхме завършили I Can’t Breathe и бяхме още на тази вълна. И един ден той ми прати демо, докато бях на работа. По принцип бягам от такива парчета, защото хармонията в него е доста традиционна. Но пък обичам топли южняшки китари каквито можеш да намериш в песни на Kings of Leon дори. Те са много специфични.

Oceanbag е песен изпята на един дъх. Буквално. Вокалите, без припева, бяха измислени за едно ходене до студиото. Записваме обикновено късно вечерта, главите ни се надуват и помня, че се прибрах в 2-3 посред нощ. На сутринта, докато разхождам Йода (кучето на Ангел), веднага си пуснах парчето и още след първото пускане се обадих на Васето и му казах: „Братле, много е яко, нека да го оставим, наистина.“ Още тогава се бяхме разбрали това парче да бъде с бийт. Да няма удар, да няма пик.

След това седнах да пиша текста и още в самото начало визуалната ми асоциация беше с океан. Нещо, което се движи бавно. Не знам дали си виждал колко могъщо нещо е океанската гледка и масата му на slow motion, когато е спокойно. Самата китара в парчето е красив океан, тотално спокойствие, дълбок океан, който хем те кара да се страхуваш, хем те привлича. Това беше визуалната ми представа за песента, когато седнах да пиша текста. А в този океан нищо друго не може да е случи освен живот. Отрязък от живота на човек, който има да решава нещо. Толкова е потънал в него и не може да изплува. Трябва му бряг.

Нищо друго не е бряг в живота освен любовта. И много логично тази песен е любовна. Това е песен за бягство от самия теб. Затова и видеото е отрязък от време на една жена, която бяга от живота си. Историята на клипа е така измислена, че на задната седалка стоя аз. В първоначалната версия на видеото трябваше да бъда аз, но впоследствие реших да го променя. Аз не съм добър актьор и реших да обърна посланието, да направя контрапункт на човека, който кара колата и се обяснява в любов на човека отзад. А всъщност този човек иска да избяга. Това е цялата идея на видеото.

Когато мислих видеото много дълго време мислих за няколко неща. Първо – къде да се снима. Второ – за кратък период от време да може да се заснеме. Трето – кой да го играе. Когато започнах да мисля за артист, който да го играе, попаднах в този момент на филмите „Урок“ и „Слава“. В момента, в който видях Маргита Гошева, вече знаех, че искам тя да играе в тази роля. Гледайки я в „Урок“ и „Слава“… чудовищна актриса! Също, физиката ѝ е изключително запомняща се. Има спефицично присъствие като лице, което не можеш да забравиш. Бях пленен от начина ѝ на игра. И си казах, че ако някой играе тази роля, то това е актрисата. Имах го като усещане.

Направих после един mood board и срам-не срам ѝ писах във Facebook и изпратих нещата. Не очаквах въобще да се занимае с нас. Но тя ми върна след ден и ми написа „Окей. Харесва ми mood board-a. „За“ съм!“ И започна една дълга кореспонденция и напасване на графиците, защото тя играе в Пловдивския театър, с много репетиции.

Търсихме кола, която да е максимално тясна, за да изкараме максимум емоцията. Така се спряхме на Мини Купъра.

Чакай. Значи ти си снимал клипа?

Аз снимах и режисирах, да.

С какво я снима?

С Black Magic снимах и докато го правех – шофирах. Беше разположено на статив, имаше и осветление, което беше закачено на предната седалка, а preview мониторът стоеше до главата ми. Цял ден се движихме из улиците на Пловдив и на всеки тейк спирахме, за да гледаме резултата. Истината е, че на едно от кръстовищата едва не отнесохме момиче с учебна кола. Аз ѝ отнех предимството на завой и беше много стресиращо. Отделно, че вътре бяхме с пачка принтирани долари и газов пистолет (смее се). Идеално за катастрофа!

За Маргита имах високи очаквания, но тя успя да ги надхвърли. Феноменален професионалист. Имахме едва няколко часа преди да започнем снимането, за да се видим за първи път на живо и да поговорим за идеята. Не мога да повярвам колко бързо успя да се превъплъти в ролята и да ми се довери. Не спах от вълнение, след като гледах суровия материал.

Откъде можеш да снимаш и режисираш?

Телевизионният ми бекграунд, като част от различни продукции и предавания през годините, ми е дал рефлекс към самото снимане.

Мислиш ли, че смислената музика свършва там, където няма какво повече да кажеш?

Смислената музика свършва тогава, когато свърши някаква смислена част от живота ти.

А с албума, който правите в момента, каква история разказвате?

История за хора, които не са лишени от комплекси и със сила си признават слабостите.

Прескачам малко. Как се въвлече в Seattle Night?

В Seattle Night се въвлякох доста отдавна, когато Ади и Пифа правеха нещата за първи път, докато все още имаше Sepuko 6. Тази музика винаги е била част от живота ми. Лейн Стейли е чудовищен за мен и изключително ми липсва. Смъртта му е изключителна празнота в музикалния ми живот. Тази музика винаги ме е вълнувала, защото съм се асоциирал с нея, имал съм своите моменти такива каквито голяма част от тези музиканти са имали в живота си. Имал съм залитанията и демоните в определени периоди от живота си и някак супер естествено съм въвлечен в това нещо.

Какво мислиш по вечния въпрос за квотите за българска музика в медиите?

Аз съм против тази идея. Не вярвам, че това е решение. Да, аргументът на дружествата за колективно управление може би е силен от гледна точка на логиката, че колкото повече разширяваш обема – толкова повече приходи ще има и visibility за много артисти. Но това не е точно така.

Първо, защото тук се прескача един момент с начина на ценообразуване. Той не е строго фиксиран, независимо, че процентите на отчитане на медиите към дружествата са ясни. Но това не е абсолютно число. Второ, увеличаването на квотите за музика не означава повече разнообразна българска музика, защото ако ти си едно рок радио и знаеш какъв е концептът и профилът на аудиторията ти, това, което ще правиш е да въртиш по-дълго парчета, които на теб ти харесват. Ако си друг формат радио ще въртиш повече песни на Криско, няма да имаш повече разнообразие от артисти. Този обем зависи от много фактори. Например, кои артисти биха ти довели реалната аудитория, която ще превърне съдържанието ти в пари пред рекламодателя? Защото тези медии правят бизнес и не е редно да кажеш на хората как точно да правят бизнеса си. Можеш да им създадеш условията да го правят. А квотите не правят адекватно това.

Да, най-вероятно процентът постъпления, които ще отиват към дружествата ще се увеличи и тяхната най-чиста цел е с тези пари да стигат повече пари до артистите. Но цялото това нещо може да се окаже доста по-вредно. Може да се окаже, че едни артисти ще бъдат още по-въртяни. И в този момент няма да има аргумент срещу медиите. Няма да направи медиите по-будни за българска музика. Няма да промени обема предлагана музика, освен с минимални 2-3 процента. Защото тригърът за един музикант не е парите, които ще вземеш, а артистизмът, който всеки носи.

Медиите длъжни ли са да възпитават вкус?

Не. Медията не е длъжна на никого. Тя е длъжна на лоялната си аудитория – да ѝ предоставя качествено съдържание. Как възпитаваш децата си е изцяло твоя работа. Медиите донякъде могат да влияят или оформят светогледа на човек, но това е въпрос на лична будност и възпитание.

Защо медиите са това, което са в момента? Особено за онлайн медиите. Както обичам да ги наричам – „евала медии“. Потънали в медиен конформизъм, всичко винаги е супер, няма я критиката, никой не казва, че царят е гол. Особено в изкуството.

Големият проблем е липсата на критичност в медиите в България. Критичността, ако говорим за музика, се свежда до това медията да не ти обърне внимание, което ти трябва да разчетеш, че очевидно нещо не се харесва.

Аз, като потребител на българска музика, когато искам да науча нещо повече, по-интересно за артист или група, често се чудя защо медиите не са му обърнали внимание. Стругаре е такъв пример. На концертите му, на които съм бил, клубовете са пълни т.е. това е артист, който разпродава собствените си концерти и безпроблемно може да напълни големите клубове и да продаде 600-700 билета. Доста други популярни изпълнители, които хората са свикнали да гледат по телевизията, трудно събират 300 души на участие. Няма я критиката за артистизма, не само за музиката. Аз не съм видял критична статия за популярен изпълнител. Той или се обича, или не се говори нищо за него. Което е кошмарно.

Наскоро си говорихме с Надя Здравкова и тя ми изпрати статия за последния албум на Foo Fighters. Материалът беше велика критика към Дейв Грол и Foo Fighters и затова защо не можеш да си икона от такова равнище и не можеш да издаваш такъв албум днес. Тук кога ще прочетеш нещо такова? Кога някой ще излезе и ще напише, че Миро (произволен пример) не ни изненада с нищо…или пък че прави сладък поп…или че този му албум е много по-добър от предишните му продукции? Ти виждал ли си в живота си такъв тип критика?

В интервютата с повечето ни изпълнители няма нищо, което да вълнува истински. Артистите са там, за да свършват работа на главния редактор на предаването. За повечето ни артисти, особено от поп сцената, не е важно да карат хората да им вярват. Важно е колко са хората. Вероятно това с медиите се случва и в чужбина. Но в България го няма Rolling Stone, който да ти направи адекватна критика – не само като артист, но и какво ти се случва в живота, дали си повлякъл някой след себе си. Не знам кой в България е повлякъл някой след себе си.

Нещо, за което си мисля, а и съм виждал покрай „Под Моста“, е, че музикалният ни пазар е толкова тесен, че когато напишеш, че например един албум е не това, което си очаквал, става едно обиждане, нарочване. И ти изведнъж окъсяваш откъм контакти и това влияе на присъствието ти като медия/журналист в тази екосистема.

Проблемът е в комплексите, които вади малкият пазар. Толкова е малък, че всеки може да намери много бързо всеки и всяка от тези звезди (ако можем така да ги наречем) е прекалено достъпна. В крайна сметка, когато ти е малък пазарът и ражда малко интересни артисти, започваш да се съобразяваш с това, което има на пазара. И един безсмислен спор понякога гори мостове, което не е полезно никому. Но от друга страна, работи като автоцензура, което е по-страшното. И слава богу, че има медии като „Под Моста“ и някои други, в които това нещо не е задължително и се избягва. И именно това прави съдържанието ценно, защото вътре можеш да видиш артисти, които няма да дойдат в сутрешния блок и няма да отговарят казионно на въпроси.

Последните 4-5 години има няколко такива медии, които се превръщат в изключително важно място за артиста. Защото на артист като мен или Али, или който и да е, ще му е доста тегаво да отиде в „Черешката на тортата“, защото той знае, че неговата естествена среда и музика не са там…и той знае, че не това го вълнува в живота.

Каква е разликата между фантазия и реалност?

Човек винаги живее с предварителната си представа за това какво иска да му се случи в живота и тя го води. Когато говорим за адекватност и адекаватни хора, най-вероятно в някакъв момент има перфектна точка на пресичане. И разликата е в периодите. Когато живееш в периода, в който постигаш реалност – осъществяваш мечтите си. В един момент е периодът, в който се бориш за тях и искаш да напълниш със смисъл и това до голяма степен е продуктивано от фантазьорския имидж, който имаш за себе си. Всъщност, фантазията е изключително силен мотиватор за осъществяване на реалността ти.

Различен ли си в работата си и в музиката?

Ако човек ме познава като артист и е идвал на лайвове, и в същото време е работил с мен – няма да намери разлика. Но ако човек не ме познава – може би ще му е странно. И в мениджмънта има много артистизъм, включва голяма доста креативност и интерес към изкуството. Работя с хора на изкуството – дизайнери, копирайтъри, режисьори, медия планьори. Артистизмът ми помага изключително много в това да ръководя пряко над 35 души.

Професионалният ми път ме кара да бъда изключително стриктен по отношение на планирането на групата и на всичките ни видеа, защото аз знам какво ще ни забави, какво ще стане и съм свикнал да мисля крачка напред. Затова и за 12 месеца издадохме 5 сингъла, а още миналия май месец бяхме готови с 10 композиции. Това е благодарение на този тип умения, които аз имам, а и на Васето покрай Odd Crew. Защото Odd Crew е изключителен проект, който се движи много професионално откъм планиране. Затова и Odd Crew са може би най-успешната тежка банда, която в България сме имали през последните 15 години.

А това, че имаш „ежедневна“ работа помага ли ти да правиш безкомпромисна музика?

Да, абсолютно.

Прави ми впечатление, че това се превръща в тенденция. Не малка част от музикантите, които издават впечатляваща музика, работят нещо друго и то на доста солидни позиции.

Абсолютно е така и причините са си изцяло бюджетни. Имаш един приход, който да не те лишава от нищо и това, което искаш да отделиш като време за музика – искаш да го отделиш за нещо безкомпромисно. Още повече, че аз милиграм не се интересувам от хората, които са на сцената и не ми пука какво ще кажат другите музиканти и другите групи. Дреме ми за моето лично мнение и вечер, връщайки се от студиото, да си пусна музиката и да бъда доволен от това, което сме направили. Защото, ако не съм доволен, имам личностен проблем, не мога да задоволя егото си и да го сложа да спи за дълго време, докато направя следващото нещо.

Така се постига безкомпромисност, особено на тези години. Когато си на 18-20 години е лесно да си безкомпромисен, защото не те вълнуват много други неща и безпаричието не е толкова голям фактор, освен в продукционната му част. Не ти дреме дали няма да ядеш, спиш или правиш секс. Важно е какво ще правиш с музиката си.

А кое е най-якото нещо, което си слушал напоследък?

Като завършен проект – последният албум на Deftones. Направо ме помете. Чино Морено е фантастичен. Албумът е толкова могъщ, различен, качествен, колкото и White Pony. За мен White Pony и Ohms са двата най-яки албума на Deftones. Последните 7 месеца каквото и да слушам, все се връщам към този албум.

А какво четеш?

В момента препрочитам Чърчил – „Втората световна война“. Последно прочетох „Sapiens“ на Харари, а преди това биографията на Ким Гордън. Докато бях под карантина, за около 24 часа прочетох биографията на Флий (Red Hot Chili Peppers). Изключително много обичам биографии! Преди това се бях върнал да препрочитам Мишел Уелбек, защото ми беше залипсвала „Възможност за остров“. Това е може би книгата, която най-много ми е повлияла през последните 10 години, заедно с „Елементарни частници“ (отново на Уелбек).

Как дефинираш времето?

Времето е идеалният ритъм между пулсациите на раждането на идеи. Не съм сигурен дали не е от Лок този цитат.

А какво е Бог?

Бог е личното пространство, в което се разтваря интимността ти по начин, който никой не може да види и усети.

Какво би казал на 20-годишното ти Аз?

Бъди още по-смел и fuck you, не бъди толкова устат!

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Боян СимеоновЕрсин, Jeremy? и музиката в България05.08.2021

Още от Под Моста

Под Моста5 места, на които да си доброволец това лятоLIFE