Book Reviews | Под Моста

Протестът на улицата в литературата – „Хищни нокти“

Протестите днес са част от ежедневието ни и независимо от недоволството срещу тях, те са една дългоочаквана реакция (събуждане от дълбок сън, направо кома) срещу безобразията, които ни потискаха и задушаваха толкова много години.

Този текст не е срещу определен човек или партия. Този текст е срещу смазващото и парализиращо чувство за безпомощност, което мен и моето поколение – това на безкрайния преход, ни следва от рождението ни до днес. Защото ние сме закърмени с перманентния факт, че сме най-корумпирани, най-жалки, най-бедни, най-прости, най-некомпетентни и т.н. И съответно това е непроменимо, вечно, един кръст, който сме орисани цял живот да носим. Иначе сме много готин народ, що ли сме толкова прецакани? От малки ни учат, че от нас нищо не зависи. Уж живеем в бленувана демокрация и сме свободни, но същевременно сме зависими. Затова младите хора са уморени и искат промяна на модела, независимо от въпроса „Кой ще дойде след тези?“. Нима констатацията на Бай Ганьо „И едните, и другите са маскари!“ е спряла Алеко Константинов да бъде бунтар?!

Но този текст не е свързан с Щастливеца. Свързан е с романа „Хищни нокти“ на сръбския автор Марко Видойкович. Не за друго, а защото описва време на безпътица, в каквото се намираме днес. Време, в което протестът един отчаян вик, молба за нормалност, потърсена по ненормален, понякога груб начин.

„Хищни нокти“ разказва за сръбската зима на 1996-97 г., която уродливо много прилича на днешния ден не само в България, но дори и в Беларус. Събитията и голяма част от лицата в нея са реални. През тази зима в Белград има ежедневно протести срещу Слободан Милошевич, породени от… подправяне на изборите за местна власт. Звучи познато.

Бунтът не е само срещу фалшификацията. Това е опитът на младото поколение да пребори гнилата система, в която е заставено да съществува, създадена от други хора, чиито морал и ценностна система са съмнителни. Това е опитът на младите да намерят посока, защото такава липсва в цялото бунище, където са загубени. Но проблемът е по-дълбок, защото под видимите събития прозира злото на хората в сянка. А докато тази поквара властва, времето за изграждане на нормалност се изчерпва. Не продължава ли да звучи все така познато?

Главният герой е студент по право в Белградския университет, от семейство на разведени родители, чийто живот е разбит, а бъдещето му е неясно. Той разпределя ежедневието си между протестите срещу Слободан Милошевич, приятелите си, една неясна, направо мистична любов и между разделените си майка и баща.

Той е от едно прецакано поколение, чиято младост е орисана да се изгуби и обезсмисли в едни турбулентни и неясни времена, в които измамата и захаросаните лъжи са нормалност за благоденствието на едни богопомазани далавераджии, които пият от последните сокове на обществото.

Този роман е груб, така както един отдавна очакван бунт протича. „Хищни нокти“ е една книга, която е много натуралистично написана с много цинизми и интимни подробности и едва ли ще се хареса на всеки вкус. Но грубостта не означава, че книгата е трудна. Не, увлекателна е и се чете за нула време. Особено днес, когато се сблъскват два свята по нашите улици.

Но има едно нещо, което различава историята в „Хищни нокти“ от нашето време. Докато в сръбската действителност от зимата на 1996-97 г. чувството за безпътица е доминантно, то у нас въпреки цялата поквара се намира посока, има ясно очертани искания, коренът на проблема е открит и за наша радост не се е оплел и в кървав междуетнически конфликт.

„Братовчедката на Зорбас“ е тук, за да ни покаже как се живее

Последно Ирена Иванова ни разтърси като Рене Карабаш с „Остайница“ през 2018 г., а цели пет години след дебютната си стихосбирка „Хълбоци и пеперуди“ ни поднася и следващата си книга с поезия – „Братовчедката на Зорбас“.

Няма как да пренебрегнем гордо звучащото заглавие, в което намираме и известна борбеност. Именно тя идва на помощ в изпитанията, каквото е и да завършиш издаването на стихосбирка по време на пандемия, без официална премиера и допълнителна реклама.

За „Братовчедката на Зорбас“ обаче това не е от значение – лирическата аз в нея помни добре откъде е тръгнала, какво ѝ е коствало това и е наясно с нещата, които имат значение за нея. Тя оцелява благодарение на поезията и кара поезията да оцелява.

Разказвайки накратко историята на своето детство, още с предговора си Рене Карабаш призовава да се върнем назад към тези, които сме били преди да познаем суетата, присъща за живота ни като възрастни. Оттам нататък книгата се състои от две части, в които преобладават различни основни теми – детството и израстването в първата и любовта във втората.

С усещането за изповед, което ни дават стихотворенията, чиито случки и фигури са част от биографията на авторката, и прозорливостта, когато говори за лица, струващи ни се не толкова близки до аз-а, Рене ни поднася откровена поезия, която говори за живота без филтър, но и без цинизъм. Смирена спрямо миналото и готова за сценариите на бъдещето, лирическата героиня е приела изминалите уроци и споделя какво ново учи в движение.

Минало и настояще, яснота и мистерия често се преплитат във вселената на „Братовчедката на Зорбас“. Там битовото живее наред с духовното, макар и второто да е резултат от първото, дошъл с течение на времето. Това се случва и благодарение на ключовите образи на най-близките – бабата, майката, бащата, които формират светоусещането на героинята.

Рене отново използва бял стих и отсъствие на пунктуация, като този път редовете сякаш се изливат по-плавно, изказът е усъвършенстван, а в стихотворенията откриваме повече светлина, за разлика от мрака в „Хълбоци и пеперуди“. В „Братовчедката на Зорбас“ отново присъстват детайли с характерна физическа осезаемост, но без да носят усещане за обреченост. И тук са включени кратки стихотворения, които със своите само няколко реда се изтрелват леко, за да ни убодат право в сърцето. За щастие, количеството мастило не се оказва критерий да този ефект, който наблюдаваме и при финалите на някои от по-дългите прозведения.

Поетичният талант на Ирена Иванова се разкрива най-добре във втора част на книгата. Там лирическата ѝ героиня преоткрива любовта и я поглежда от различни страни – като потъване и полет, война и помирение, отклоняване и завръщане, бреме и благословия. Преди всичко обаче е дълго чакана, а героинята приема без колебание обичта заедно с всичко, което тя води с настаняването си в дома и душата ѝ.

В „Братовчедката на Зорбас“ Рене Карабаш изписва любовно писмо не само към човека до себе си, но и към детството, живота и поезията, запазвайки детската чистота и дообогатявайки я с мъдрост. Жаждата за живот сякаш си пробива път и през корицата, чийто автор е Люба Халева. Дорисуваният цвят в илюстрацията може да разчетем като способността да украсяваме реалността си със собствени средства, които надграждат чисто материалното. Така и „Братовчедката на Зорбас“ идва в момент, когато е особено важно да не забравяме духовните наслади, като продължим да ги търсим, независимо от обстоятелствата.

Лора, Яворов и аз – мемоари на Дора Конова

Другата гледна точка за широкоизвестната трагедия на Пейо Крачолов и Лора Каравелова

Сред последните заглавия на издателство „Библиотека България“ е книга, събрала пълните спомени на Дора Конова, която съставителят Петър Величков решава да нарече „Лора, Яворов и аз“. Книгата няма за цел да оневинява или обвинява, а просто да представи документираните спомени на Дора в тяхната цялост – истината около съдбата на противоречивия Яворов остава под въпрос, а тази книга е просто поредната порция допълнителна информация по заплетения случай.

Доказуеми и известни са единствено фактите около трагедията – Лора се самоубива в нощта между 29 и 30 ноември 1913г. в общия им с поета дом. Тогава Яворов също се застрелва, но опитът му е неуспешен, той умира около година по-късно, на 29 октомври 1914г., когато успява да отнеме живота си с отрова и куршум. Отношенията между Лора и Яворов са били бурни и наситени с емоция, а любовта на поета към Теодора (позната като Дора) е съществувала и определено е оказала влияние върху събитията от 1913г.

Обстоятелствата около тези действителни събития, обаче, остават неизяснени. Мненията на участниците и обкръжението на действащите лица са строго субективни – едни защитават Яворов и правото му на щастие и спокойствие, други превръщат Лора в светица и са сигурни, че той я е убил, трети определят и Лора и Яворов като жертви на Дора и чувствата ѝ към поета. Разделението на жертви и палачи в подобни истории е неправилно – ролите са много по-заплетени и сложни, а истината е някъде по средата между всички мнения. Истината се състои по-скоро в това да бъдат снети обвиненията към едни или други и вместо да се хвърлят камъни, да се изследват тези, обърнали каруцата.

Петър Величков със своята книга прави точно това – намира, събира и публикува спомените на Дора, които са предпоставка за изследване на детайлите покрай живота и смъртта на Яворов и Лора. Други изследвания по темата са „Спомени за П. К. Яворов“ на Милка Марковска, множеството томове с писма, документи и историко-литературни изследвания на Ганка-Найденова Стоилова (дъщеря на сестрата на Яворов – Екатерина), спомените на Мария Цанкова – племенница на Дора Конова, както и книгата на Михаил Кремен „Романът на Яворов“ в два тома, която застава по-скоро на страната на Лора и я представя като мъченица. Кремен е съпругът на Дора Конова, с когото тя се развежда след самоубийството на Яворов.

Всеки може да види пристрастията и мотивите на голяма част от тези хора да проучват случилото се, но има и много неутрални изследователи, чиито истини също са интерпретирани през нечия призма и съдържат доза субективизъм. Петър Величков пише в своя предговор, че не иска да налага своята гледна точка, а да остави на читателите сами да изберат страна. Макар очевидно мнението на автора да е в подкрепа на Конова и вяра именно в истинността на нейните разкази, то подобни книги и изследвания си остават смислени и дават поводи за размисъл. Спомените на Дора Конова са неизменно важна част от разплитането на мистерията Лора-Яворов.

В следващите редове са поместени няколко цитата от „Лора, Яворов и аз“, които обуславят гледната точка на Дора Конова – в началото тя уважава и дори харесва Лора Каравелова, цени стойността на нейния брак с Яворов, дори не си помисля за нещо повече от приятелство с поета, впоследствие опознава странностите на Лора и вижда, че бракът между Яворов и Каравелова е опустошителен и тежък и за двамата. Дора с мъка и гордост признава пред себе си, че обича поета. Малко след това Лора се самоубива. Конова не одобрява опитът на Яворов да застреля себе си, тяхната надежда за любов е помрачена, а трупът на Лора застава между тях – буквално и преносно.

В спомените на Теодора отсъстват полемични признания, обяснения в любов или каквито и да е мигове на споделеност с Пейо (с изключение на няколко кратки разговори, в които той ѝ признава своите чувства). Писането на Теодора не показва никакви признаци на неуравновесеност или ненормалност, в каквито я обвинява Кремен. Спомените на Дора Конова са написани с достойнство и разбиране, след което са редактирани много пъти от нея и нейната племенница, което при нея е признак за перфекционизъм и желание за уточняване, а не преправяне на истината.

Разговор на Михаил Кремен и Дора Конова, април 1912г., из спомени на Дора:

– Той е грозен, много грозен и страшен. Не ми се иска да те запозная с него.
– Както искаш, не държа много на познанства – казах аз.
– Не мога да не те запозная. Той е мой приятел…

(…) През цялото време най-внимателно го наблюдавах. Исках да разбера кое е грозното и кое страшното у него. Нищо такова не забелязах. Той беше приятен събеседник.

(…) Понеже знаех, че Яворов има приятелка, която била хубава жена, пожелах да видя портрета ѝ, като мислех, че всички влюбени носят със себе си портретите на тези, които обичат. Яворов се усмихна и каза, че няма портрет, но ще пише на Лора да му изпрати. (…) Пожелах да видя портрета на приятелката на Яворов не защото се интересувах от Лора, а за да окажа внимание към госта – просто учтивост.

Спомени на Дора за Лора:

Според нейни приятелки Лора обичала да се подиграва. Тя завиждала на младите за тяхната невинност. В същото време у нея имало и добри прояви.

(…) Именно католицизмът създава и доразвива у Лора тази двуличност, тази прикритост. „Вътрешно можете да бъдете каквото щете, но външно не.“ – казва Лора на Андрей Протич. Тези неискреност е проявявана отначало и към мен. Тя ме канеше да отивам у нея, а в същото време говорела пред слугинята си: „Уф, тази пак иде, аман от нея“ (по сведения на Данка Ангелова, домашна помощница на Лора, казани пред следователя).

„Преследването или седемте дни на дервиша“ – един обещаващ приключенски роман

Симеон Ботев е ново и непознато име в литературата, но успява да смае с дебютната си книга „Преследването или седемте дни на дервиша“ –

приключенски роман с богат и вълнуващ сюжет, интересни герои, обрати и дори много екшън.

Да, даже и екшън, в който с подробности са описани битки, зверства и кървища в подробности ала Тарантино! Симеон Ботев е написал една увлекателна история с пълнокръвни герои и богати описателни картини, които обаче са добре премерени, така че да не доскучават, като същевременно не отнемат от динамиката на сюжета.

Много години след бягството от семейството си главният герой Шабан намира дъщеря си Рина, за да ѝ поиска прошка. Именно тогава неговата внучка е отвлечена от разбойници, които искат да я продадат като робиня. Той се впуска да ги преследва заедно с Рина. Начинанието е опасно, защото от харамиите може да се очаква всичко, но не и милост. На всичкото отгоре техният главатар е добре познат със своята сила и жестокост. Шабан се опитва не само да спаси внучка си, но и да се сближи с дъщеря си.

Това се случва през 1875 г. – година, в която подготовката за Априлското въстание трескаво тече, в Банско – един от топосите в романа, християните са разделени заради протестантското влияние, докарано от британски и американски мисионери и увлякло стотици след себе си хора като Рина, а Османската империя продължава все повече да се разяжда от корупцията и религиозния си консерватизъм, което бавно и сигурно я тласка към нейната гибел, въпреки опитите на прогресивните слоеве да я модернизират.

Детайлите около цялата история са чудесно изпипани.

Дори и да ви се стори странно, че в случая са намесени и протестанти, не бива да се учудваме. Протестантството се появя по нашите земи през 19-и век и е било особено силно в Банско. Симеон Ботев използва за герои в книгата си и реално съществували личности, сред които и американски и български представители на протестантите.

Друго нещо, което прави впечатление, са познанията на автора относно речника на хората в онези времена, бита, етносите, вярата и религиозните течения, географията (все пак това е една динамична история, развиваща се на много места), йерархията и администрацията в Османската империя, познаването на политическата реалност и значението на българските земи като част от цялата тази политическа игра. Използвайки всичко това, Симеон Ботев успява да го вплете във всеки един герой, като по този начин му отрежда подобаваща роля в историята си.

Разбира се, най-открояващ се от всички герои е Шабан. Въпреки че е дервиш, той не е типичният представител на тези миролюбиви мюсюлмани , но напълно в тяхната традиция се опитва чрез пътя да открие истината за себе си и защо му се е случило всичко, което преживява. Той познава добре суровостта и на разбойничеството и на войната, защото лично ги е изпитал. Шабан е българин, потурчен поради неблагоприятните обстоятелства, които са чакали зад ъгъла, за да направят още по-непоносим така или иначе нелекия му живот, като го изпъдят далеч от дома му, семейството и занаята му. Оттам нататък той започва да води суров живот на скитник и да отмята предизвикателства и опасности. Без дом в едно силно патриархално време, той предпочита да си остане вълк единак, както е навикнал заради обстоятелствата, дори и когато най-силно се опитва да намери стабилност и спокойствие.

Голяма част от живота му протича в планината, там нависоко, където се крие толкова много символика, мястото на инициация и посвещение. Символиката я има из целия роман и ще бъде твърде отегчително да ви говоря сега за нея. Но едно е сигурно – „Преследването или седемте дни на дервиша“ е един богат на преживявания приключенски роман с пълнокръвни герои, изпипана история, вълнуващи обрати и много, много добър и добре подреден сюжет, който редува настоящето с миналото на Шабан, навързвайки двете, така че читателят постоянно да си задава въпроси и с нетърпение да търси отговорите им в оставащите до края страници.

„Пиле, змия, звяр и дюля“ – четири сладкодумни новели

„Пиле, змия, звяр и дюля“ е сборник с четири новели, примамващи ни с мистичност и тайнственост, като в същото време се подготвят да ни задушат с жесток реализъм за обществото, в което живеем. И каквото и да правим, обществото си има едни универсални правила и привички, които трудно можем да опитомим. После пак новелите може да ни омаят с някаква чудновата приказност и да ни поднесат с виртуозна сатиричност тегобите на героите.

И всичко това е представено по увлекателен и сладкодумен начин, някак си простичко, но с много смисъл, който обаче не се е скрит от погледа ни, а ни чака кротко да го посетим, за да ни се разкрие в пълния си блясък. Въпреки това авторът Петко Симеонов е оставил на места една тайнственост, която черпи вдъхновение както от народното творчество, така и от най-добрите примери в европейската литература.

В четирите новели в сборника „Пиле, змия, звяр и дюля“ се срещаме с добродушни маргинали, особняци, добродушковци, нещо като злодеи и т.н. Неслучайно започнах да изреждам от маргиналите. Във всяка новела главното действащо лице е именно маргиналът. Той или не може да се впише в обществото, колкото и да се опитва да следва и изпълнява привидно простите му правила, смятайки ги за норма за почтеност и благоприличие като Пешката от новелата „Пилето на рендовалната машина“, или ще бъде бунтар и ще се остави да го води чувството му за справедливост и честност като Змиелова от новелата „Змията през зимата“.

Разбира се, новелите не се ограничават само с това да изброяват възможните типове маргинали, които можем да срещнем в нашето общество. Героите са поставени в ситуации и проблеми, характерни най-вече за модерната ни история, като Петко Симеонов набляга много върху периода на комунизма, осмивайки го с тънък сарказъм. Но в същото време той не спестява и малките трагедии, разиграли не без помощта на тогавашния строй.

Както вече посочих, най-сериозно се откроява периодът на комунизма у нас – с всичките му недостатъци, тихо замазвани от пропагандата и обещанията за по-добър живот. Пешката от „Пилето на рендовалната машина“ откровено вярва и се осланя на зададените правила на социалистическото общество, без да осъзнава, че най-печеливши в крайна сметка си остават демагозите и лъжците, а неговите несгоди никога няма да се решат, колкото и да търси митичния приятел на баща му – Котев, който винаги го наблюдава и когато удари най-наложителният момент, той ще се появи и ще реши всичко с магическата пръчка на безкрайните си интелект и всевластие. А Змиелова от „Змията през зимата“ пък страда от честността си и откровеността си, които го карат да изобличава същите тези демагози и лъжци, които винаги са „по-напред с материала“ от Пешката.

Интересни са идеите на Петко Симеонов да вплете историята за скрито имане от времената на Османско владичество в нова версия на Биг Брадър, в която наследниците на имота, където е скрито имането, са вече толкова много, че единственият начин да определят кой да го вземе е да си спретнат риалити шоу с много зрелища за широката публика в третата новела „Звярът и съкровището“. В нея рязко се сблъскват два свята – този преди Освобождението и този, в който живеем днес, за да бъде осветена добре меркантилността, в която ежедневно се задушаваме и която ни тласка към безумия, която трайно е изместила по-стойностните неща като любовта и достойнството.

Именно в света, в който живеем днес – светът на многопартийната система, се развива и действието на последната новела, в която незаконният български син на Чарли Чаплин създава напрежение сред съгражданите си в музея, създаден в чест на баща му. Хората са разделени на две партии, които спорят за смисъла от музея и значимостта на Чарли Чаплин, като до консенсус или какъвто и да било смисъл от цялото нещо трудно се стига. Хората са потопени в един безконечен спор, чието безумие е изместило далеч по-важните и значими неща за общността в малкото градче.

„Пиле, змия, звяр и дюля“ ни пренася с лекота и спокойствие през проблеми и неволи, които обаче не ни дразнят с остротата си. В повечето случаи тази острота е притъпена с чудната и незабележима ирония на автора. Тя е толкова невидима, че наглед сериозните теми, които засяга Петко Симеонов, звучат като една забавна приказка. Сякаш те са невъзможни, хиперболизирани и са нещо далечно, имагинерно, което не бива толкова да ни тревожи, колкото да ни отнесе и отпусне.

„На изток от запада“: На „изтока с любов“ от Мирослав Пенков

Дори и на най-запаления книжен плъх като мен се случва да пропусне някоя добра книга. Но когато въпросната книга е сборникът от разкази на Мирослав Пенков „На изток от Запада“, пропускът граничи с непростимост.

Началото на 2020 за мен започна с неговите разкази и вместо те да ме мотивират да гледам в бъдещето, аз се озовах в една ретроспекция на миналото, в

един калейдоскоп от клетки, представляващ собствената ми българска кръв.

Сюжетите ровят на дълбоко – от турското робство, през комунизма, та чак до приемането в Европейския съюз. Героите са различни по възраст, етнос, историческо време и лична история. Вскички обаче имат нещо общо и то е, че оживяват пълнокръвно със своите дилеми и съдби под изкусното перо на Пенков. Не очаквайте обаче сборник, потънал в песимисъм и безнадеждност, към които залитат много български съвременни творци. Мирослав Пенков е друг. Той като едни от най-великите автори притежава усет за мяра, за да избяга от клишето, да усети болката или дилемата на всеки герой, да я синтезира в стегнато повествование и след това да я излекува, като ѝ се надсмее.

Осемте разказа в сборника „На изкот от запада“ са сериозни, задълбочени, оригинални и същевременно лесни за четене.

Първият ни отвежда в един старчески дом, където един съпруг чете любовните писма на непознат мъж към жена си. След това попадаме на границата със Сърбия, където двама братовчеди, метафорично олицетворяващи „Изтока“ и „Запада“, се влюбват един в друг. Романс, който сладко-горчиво ни напомня защо изгонените от рая живеят на „изток“. В третия разказ един внук купува тялото на Ленин като подарък за дядо си, а в четвъртия – една внучка краде със знанието на баба си.

„Снимка с Юки“ ни запознава с един млад българин емигрант и неговата приятелка японка, които идват на гости в едно българско село. Почивката бързо добива горчив привкус след една катастрофа, която ще промени целия им живот. В „Крадци на кръстове“ едно българско дете чудо, което вече е пораснал гамен от квартала, решава да краде църковни кръстове със свой приятел. В църквата обаче ги очаква някой. В „Нощния хоризонт“ вече сме в Родопите, където турчин майстор на гайди кръщава дъщеря си с мъжко име, за да я направи истински майстор гайдар. После обаче идва възродителният процес и идентичността на героите се изгубва заедно със загубените имена, а някъде в нощта замират звуците на умиращи гайди. Последният разказ ни връща към дълбоките корените с паралела между един емигрант и един еничар.

Така, пристъпяйки с лекота между минало и бъдеще, аз бързо прочетох и последната страница на сборника с разкази. Това, което обаче всеки запален книжен плъх знае, е, че една книга се познава по онези истории, които започват да живеят собствен живот в главата ти. И дали защото и аз се водя емигрант, или защото кръвта има памет, а в калейдоскопа на нашата има спомени от славни ханове, робство, войни, комунизъм и надеждата към недостижимия „запад“, тези разкази дълбоко ме трогнаха. Защото и в най-красивия рай на „запад“ кръвта вода не става, а тази кръв винаги отвежда „на изток от запада“.

Петя Кокудева ни праща „Поздрави от синята палатка“

Не знам как попаднах в онова състояние, в което нищо не ти се струва достатъчно вълнуващо, за да му отделиш и без това от апатичното безвремие, което те е налегнало. Пътеписът на Петя Кокудева се появи точно в такъв момент. Тежките бели страници бяха натоварени с още по-тежък ангажимент – да изчегъртат равнодушието.

И чудно, но взеха, че се справиха с непосилното. Появиха се съвсем тихо като онази кристална сутрешна слана, с която посрещаш първото утро, миришещо на зима. И даже не можеш да се противиш на застудяването, защото е някак свежо и ново и шалът съвсем ти отива. А на обяд все още си е есен и някак не може да ти омръзне.

„Поздрави от синята палатка“ (ИК Жанет 45) пристигна и започна да се ниже в гъделичкаща визуалността последователност.

Пъстър изглед отляво в съседство с кратък текст от другата страна. Без излишни думи, обяснение, ненужни детайли и описания. Всеки град от държава и всяка държава от континент са представени като запознанство, за което е подсказано още от подзаглавието: „Моите рошави срещи със света“.

В тях няма онова универсално енциклопедично представяне на дестинациите, напомнящо рекламен туристически наръчник, оставен „небрежно“ в туроператорски офис. Светът е побран в светоусещането на авторката, живее в нейните преживявания и все пак съумява да се асоциира и да придаде атмосфера, да сподели познание. Пътешествието не е хронологично, а прескача от Нова Зеландия в Швеция, Виетнам и Русия. Границите на континентите, религиите и обичаите се разтапят в представи и няма шанс да отегчи, защо не остава време да привикнеш.

Най-хубавото е, че можеш да оставиш книгата по всяко време, защото няма изискващата природа на романа, но… не искаш. Върви естествено и трогва, усмихва и открехва кротък възторг. Петя Кокудва и нейният спътник в живота и пътешествието Георги, тръгват към своето 9-месечно странстване, въоръжени със синя палатка и над 10-годишно Туинго. В един момент се сбогуват и с двете и все пак пътят продължава.

Движейки се из историите от различните краища на света, се чувствам като на шосе из планинска местност.

С леко замайване от културни разногласия, в дебнене на красивото зад всеки изпречил се завой. От родните градове и къщи на писатели като Достоевски и Ханс К. Андерсен , през срещите с два камбоджански слона, до посещение при боговете, носещи плетени шапки и истината за 13-те дядоколедовци. През отговорите на въпроси като защо японците прегръщат дърветата, защо шапчицата на религиозните евреи, наречена ермолка, е толкова малка и защо оризовата война е повод за празник.

Из посетените кътчета никнат споделени стихове, традиционни поговорки и чудати вярвания, непознати представи за красота и форми на изкуството, ширещи се от Водния куклен театър във Виетнам до пръснатите из полския град Вроцлав над 200 фигурки на джуджета. В един от разказите си Петя Кокудева възкликва: „За кой ли път си го казвам: никой не е толкова лош, стига да го разбереш“ и дори шарените надгробни чадърчета в Бали ми се струват напълно разбираеми и основателно очарователни.

Бих искала да споделя всичко, което ме развълнувало, изненадало и вдъхновило. Да го обърна и разгледам от всички възможни страни, не само за да го представя, но и за да се сблъскам отново с него. Но няма да е същото. Нито за мен, нито за всеки, на когото му предстои да попътува по мастилените следи, оставени от преживяванията на Петя Кокудева. Ще оставя впечатленията непокътнати и ще завърша с едно малко стихотворение на Абделатиф Лааби, оставено за финал в един от разказите:

Не очаквам нищо от живота.

Отивам да го срещна

Живелият, за да го има Борхес

Със сигурност „Този търпелив лабиринт от линии“ (изд. „Колибри“) веднага има с какво да изненада – книгата с подбрана поезия и проза на Борхес в превод от Анна Златкова (излязла по повод 120 години от рождението на аржентинския писател) е всъщност малка книжка в квадратен формат и обем от 140 страници. Може би това създава усещане, че изданието е ювелирно, донякъде дори кокетно, особено предвид синьо-зеления цвят и деликатните природни мотиви, които Кирил Златков избира за корицата.

Малко по-късно обаче това впечатление е погълнато от общото за книгата – дали това не е по-скоро бележникът на човека, който е живял, за да може „Борхес да измисля своята литература, и тази литература оправдава моето съществуване“ (из „Борхес и аз“, стр. 33)? Ако се настроим така, то очакванията ни към нея се променят – след тази книга трудно можем да заявим (в случай че е първата прочетена), че вече познаваме литературата на Борхес, но сякаш опознаваме по-добре онова, вълнувало, тревожило и застрашавало човека, за да може той да пише своята литература.

А да се състави книга, която оставя подобно усещане, не е лесно, затова и не е случайно, че подборът и преводът са на Анна Златкова, която превежда Борхес още от 1979 г., когато той влиза почти скришом в антологията „Латиноамериканска фантастика“ с разказа „Кръглите развалини“. Тук тя показва много повече от умела работа с езика; ценни са най-вече изборите, които прави, за да сглоби един автопортрет с думите на Борхес (впрочем, неговата рисунка от 1975 г. е на разгъвката на четвъртата корица), и който той сам нарича „търпелив лабиринт от линии“. И е съвсем хубаво, че читателят не е оставен да се лута вътре сам – бележките под линия, на пръв поглед прекомерни за толкова малко издание, всъщност са покана да продължим нататък с онова, което той с години е трупал в паметта си.

Да разберем кои са нещата, човъркали ума му – какво са чувствали Цезар, Дон Кихот и Сервантес, Омир и Данте, Авел и Каин, Омир и Александър Македонски, какво е да обичаш два града и да си раздвоен в тази любов, да си умислен за смъртта на своите приятели, изплашен и озадачен от сбогуванията, замислен за онова, което остава след живота, убеден, че всички сме „само един човек“, който се е родил и е умрял, че историята на всеки от нас е историята на света, омагьосан от думите, но и строг към своите, обичал някога, загубил някога, безсилен пред хода на времето, пред загубата на зрението си, пред скритата сила на сънищата; да си човек, който се съмнява в Бог, но и вярва в Бог, вярва в историите, създадени от митологията, вярва във вечната нишка на легендата, в притежанието на миналото, във вечното търсене на това, което свързва хората; в мощта на думите.

Това е книга, която ни помага да чуем гласа му и да видим образите, останали в паметта му. Това не е непознат Борхес за онези, които вече са се срещали с неговата литература, но е искрен, уязвим Борхес, който е осъден да изчезне безвъзвратно и „само някоя частица от мен ще оцелее може би в другия“, в онзи, който е писателят. Затова е подходяща за първа среща, но и стои настрани от останалите му сборници. Може би защото в крайна сметка отваря вратата към това да разберем по-добре човека, създал писателя и писателя, обезсмъртил човека.

„Животните“ от Мария Донева в космоса на човешките чувства

Поезията и прозата – на везни с Мария Донева

Светът понякога е опак и върви в противоположни посоки из битуващите си истини. Предадох се между „По дрехите посрещат и по ума изпащат“ и „Не съди за книгата по корицата“. Облечената от художника Кирил Златков корица на “Животните“ ме посрещна с обещание. Протегната към нагласата, че ще открия по страниците същите щрихи на красива мекота и бледороза плаха невинност, се прикотках към нея. Разлистих страници и зачаках всички предстоящи срещи с животинското царство, а и със себе си.

В „Животните“ (ИК Жанет 45) хванати за ръце вървят стихове и разкази.

Прозата обаче пристъпва по-бавно, с една крачка назад зад мелодията на стиховете. Не че не докосва, но се скрива в шарещите сенки, хвърлени от крачещата смело напред поезия. И все пак успях да усетя разказите толкова специални и близки. Мил ми стана заекът Зюмбюл, избягал, за да търси големите думи, които не знае как да назове, но знае, че няма как да не съществуват, просто защото са важни.

Например: – дума за хрупкането, което се чува, когато дъждовен червей похапва пясък в топъл ден от другата страна на пръстта; – дума за нетърпението, което те обзема, когато видиш на сутринта, че тревата е пораснала с ей толкова от снощи; – дума за малинка, която е зелена, но има и две-три червени топченца от слънчевата страна

Оживих се от въодушевлението на прасенцето Христаки, което смяташе, че небето се скубе, а щом небесната му перушина пада, значи небето има крила. Усетих и мислите на жабчето Светльо, търсещото навсякъде обич. Понякога нямаше животни, светлините оставаха насочени само към стипчивата горчивина из редовете, която често ни се струва нечовешка, но само отдалеч. Иначе е съвсем близка, тиха и някак странно красива, толкова позната, че дори я прегръщаме, защото я усещаме наша.

„Животните“ не е книга за деца. Дали само при мен логическата последователност изначално е объркана и предполага, че има ли животни, значи предстои приказка – не знам. Или все пак донякъде съм отсъдила погрешно по корицата?

Въпреки това думите на Мария Донева събуждат нещо чисто в душевността и то като дете наднича с големите си очи от всяка страница и чака свой съмишленик.

Досущ като с пролетните топли локви, в които винаги искаш да нагазиш, без значение на колко години си. Като с първите малки снежинки, които ловиш с език или в събирането на кестени – не, че ще ти потрябват, но можеш ли да го оставиш такъв голям, лъскав и чист да лежи сам на паважа?

Мария Донева ми е любима, защото ми дава да чувствам.

И го прави да изглежда толкова лесно, без излишни фанфари на болка, съвсем ежедневно и истинско. И успява да разбере всеки, който – „… не е знае къде си е хвърлил чорапите,/ пръдливото куче го спъва със лапите“, но и знае какво може да накара света да спре да се върти „Точно в 9,15 сутринта“. И така ми става леко, че дори спирам да презирам комарите, след като чувам как влюбеният комар Шарл пее ‘La vie en rose’, а любовта му е толкова обречена, но… пълнокръвна.

И ето с такива намигвания и загадки в полуусмивки притичват на пръсти всички страници. Виждаш, че си знаел да говориш с животните на техния език още от преди. Че си имал слонско търпение или магарешки инат, че си гладен като вълк или ти се искало да се скриеш в миша дупка. И всъщност да поговориш с „Животните“ е като да излезеш на чай със себе си – винаги може да останеш изненадан. И може би не било винаги грешно да съдиш по корицата.

„Бегуни“ от Олга Токарчук – един от най-хубавите романи на новия век

Полската писателка Олга Токарчук става известна с романа си „Правек и други времена“, който излиза 1996г. и е носител на наградата на фондация „Кошчелски“, Наградата на читателите НИКЕ, наградата „Паспорт“ на сп. „Политика“. Тя романист, есеист, автор на сборник с поеми. През 2005г. излиза романът ѝ „Дом дневен, дом нощен“ изд. Абагар, 2006г. – „Музика от много барабани“ – изд. Весела Люцканова, 2008г. – „Последни истории“ – изд. Весела Люцканова. Изключителен успех ѝ носи романът „Бегуни“, който излиза 2008г., а през месец май 2017г. той печели Международната Ман Букър награда.

Романът „Бегуни”, в превод на Силвия Борисова четем, благодарение на издателство „ICU“.

Ако искаме да опишем човека убедително, можем да го направим само като го разположим в някакво движение, от някъде до някъде.

Опитвам се да намеря най-подходящите и точни думи, с които да опиша този наистина провокиращ роман. Тази книга разтърсва от началото до края. Тя съдържа в себе си различни истории, които се обединяват и същевременно отдалечават. Обединява ги движението, пътуването, непрестанното търсене.

Нашето чувство за пространство идва от това, че можем да се движим, а чувството ни за време – че като биологични организми минаваме през различни променливи състояния. Времето не е нищо друго освен протичане на тези промени.

Може би ще попитате какво означава заглавието „Бегуни“. Ако потърсим буквалното му значение това са славянски скитници, група от хора, която търси изкупление чрез постоянно пътуване. Такива са героите в книгата, събрани в различни истории, но като че ли са едно цяло. Всяка една не може да съществува по отделно, защото взаимно се допълват, разказват, говорят – придвижват се. Героите са различни, многоцветни, запомнящи се. Оставят своя отпечатък на картата на света по свой собствен начин и това, че пътешестват из целия свят ги прави живи организми.

„Бегуни“ съдържа в себе си два различни свята. Говори за времето тук и сега, но и те връща към историята. Разказва за мечтите на хората на глас, без скрупули и без притеснения. Това е роман, пътуващ през вековете и епохите. Роман, който пътува през различни спирки на човешката душевност. Рисува животи, спомени, съдби и ги оставя на различни места на картата.

Книга за изгубения човек, за самотната душа, за непрестанно търсещия. Бих казала, че това е роман, който дава отговори на много въпроси. Героите в него комуникират един с друг, но и сякаш задават въпроси и към самия читател.

Защо ме боли?…всъщност тялото и душата са част от нещо по-голямо и общо, състояния на една и съща субстанция, както водата, която може да бъде и течна, и твърда? Защо ме боли нещо, което не съществува? Защо усещам липсата, чувствам отсъствието?…Нима и най-малкият фрагмент не продължава да принадлежи към цялото?…Е ли моята болка Бог?

Безспорно това е един от най-въздействащите романи на 21-ви век. Силен, приковаващ, носещ в себе си нещо повече от едно шеметно пътуване – това е един своеобразен полет, едно безкрайно пътуване, непрестанно движение на човека.