Book Reviews | Страница 2 от 3

„Дневник на една изневяра“ – за изневярата към скелетите от миналото

Започвам „Дневник на една изневяра“ на кипърския писател Емилиос Солому (от издателство ICU) в самолета за Берлин. Имайки предвид, че действието в романа се развива в слънчева Гърция, на райски остров, забравен от Бога, сърцето ми натежава, като знам, че българското море се отдалечава от мен. Историята на Солому започва обикновено. Давам ѝ шанс, само защото ухае на лято и защото главният герой, професор Дукарелис е професор археолог, неуморно търсещ находката, която ще прочуе името му в научните среди.

Повествованието тече леко, дори когато прави невероятни хронологични скокове между минало, настояще и бъдеще. Героите са обрисувани автентично, дори когато понякога им липсва доблест и се задушават в собственото си малодушие. Краят пък те хваща за гърлото и разбираш защо автори като Солому заслужават литературни награди, не само защото умеят да пишат, а защото книгите им са съкровища, които верните читатели с усета на опитни археолози ще изровят от прахта на литературната забрава и ще почувстват още преди да са разбрали напълно.

“Дневник на една изневяра” не е роман за една изневяра. Или може би е, но най-вече за изневярата към моралните ценности на душата, за страха да опознаеш сам себе си, и за необратимите щети, които собственото непознаване нанасят върху околните. Дукарелис знае много за миналото, но е останал невежа за самия себе си. Изкушен от младостта и жизнеността на младата Антигона по време на разкопки, той изневерява на жена си Мария. Работата му го „среща“ и с още една жена, живяла стотици години назад. Сблъсъкът с тези три жени става мерило за мъжеството на героя. Като в гръцка драма всяко негово морално провинение е наказано от боговете със страдание, което обаче може да се окаже и единственият му път към истински катарзис. Солому ни показва, че времето неумолимо захвърля костите на миналото по пътя ни към бъдещото, ако твърде много ни е страх от тях, и че рано или късно е време да им отдадем нужната почит, като чуем тяхната история докрай.

Откъс от „Рулетка“ на Лада Жиго

Лада Жиго е родена в Загреб през 1970 г. Завършва висше образование в Университета в Загреб със специалност „Сравнителна литература и философия”. През годините пише литературни ревюта за различни вестници, културни и литературни списания като Мостът (The Bridge), Европейски глас (Europski glasnik), Република (Republika), Книжна република (Književna republika), Коло (Kolo), Нова Истра (Nova Istra) и други. Ръководи литературен отдел към Асоциацията на писателите в Хърватия.

Първата ѝ книга „Хора и новинари“ е публикувана през 2007 г. и получава номинация за две престижни литературни награди – „Ксавер Шандор Гялски“ и „Киклоп“. Основна тема в дебютната ѝ творба е проблемът със сензациите в пресата и тяхното влияние както върху ежедневието, така и върху самата истина, която често остава неразкрита.

Вторият ѝ роман „Кучки“ е своеобразна критика срещу популярната по онова време тенденция за „женско писане”.

През 2010 г. Лада Жиго издава „Рулетка“. Книгата изследва развитието на хазарта, превърнал се в единствената надежда на хората в общество, което в периода на прехода е изгубило всякакви други възможности. Тази предимно екзистенциална творба, преплетена с елементи на трилър, описва портрета на човек, който се опитва да надлъже рулетката, като прилага изобретателна стратегия, основана на числа.

Откъс

Come in and win!

– Какво става, Антиша, какво стоиш на вратата като посран? Твоята шестица вече половин час не се е появявала.

Забеляза едрия, когото наричаха Картофа, най-вероятно заради неправилния му нос, който изглеждаше така, сякаш някой набързо го е оформил от глина. Беше наистина несъразмерен – висок, дебел, груб, с набръчкано лице, гъсти черни вежди и космати гърди, които нарочно показваше, оставяйки до половина разкопчана ризата си. – Айде, Исус да ти е на помощ, може пък сега да се получи!

– Какво става, Картоф, напразно ли призоваваше Господ на терапията? Или може би Бог ти е обърнал гръб? Спуснал те е такъв огромен и двуличен от небето на земята! Трас, ха-ха – отвърна му Анте.

– Аз вече не съм като преди, сега играя просто така, за последно, преди да се сбогувам. Заклевам се в майка си. Дойдох да видя колко съм напреднал, дали мога да се контролирам, да се владея. Ето, и ти ще видиш, че след като спечеля веднъж, ще си тръгна. Да ме вземат мътните, ако лъжа.

– Айде, айде… ето я…. Да ти еба майката! Пропусна ме два пъти едно след друго! Два пъти мина покрай моето число – извика Картофа и удари с длан по стъклото на рулетката. – Майчиното ти мляко аз…

– Господине, без агресия, моля! – каза човекът от персонала, а Картофа отговори: – И в парламента се дрънкат празни приказки, ти за какъв бонтон ми говориш в игралната зала? Аз съм привърженик на партията на комарджиите, затова имам право да удрям и блъскам, когато изгубя!

– Чакай, чакай, ей сега ще… – продължи Картофа, без да откъсва очи от бясно въртящата се рулетка, която постепенно се забави, а пет глави я следяха така, сякаш бяха на мъртъвци, а не на живи хора.

– Ето я петицата! Казах ли ви, че ще дойде петицата! – извика един старец, подскочи и с десен лакът събори бутилката на пода.

– Отново нищо – завайка се Картофа. – Боже, какво съм ти сторил! И сега всичко отначало на оная конго… биревиална терапия. Всичко отначало! Да върви на майната си!

– Не се казва „конго-биревиална,“ а „когнитивно-бихейвиорална терапия – отвърна му една привлекателна чернокоса жена и отметна кичур коса. – Аз съм завършила психология.

– Малката, дръж си езика зад зъбите! Какво ми се обясняваш! Ако си психолог, тогава ми кажи кое число ще се падне сега. Не рови из психиката ми, не се захващай с мен!

– Искам да ви се падне вашето число. Може би тогава ще бъдете по-възпитан и ще ме почерпите едно питие!

– Ще те почерпя, красавице, дори и да не се падне моето число. Аз играя не защото нямам пари, а защото ми се играе. Разбираш ли ме? Играе онзи, дето не знае какво да си прави парите! Аз съм кавалер! Ало, сервитьора, ела насам! Хубавице моя, поръчай си каквото душа ти иска. Това тука е игрална зала. Всички се обичат и всеки желае доброто на другия. Селска работническа кооперация. Или братство и единство! Социализмът си отиде и дойде капитализмът, а после отново дойде социализмът. Но само в казината, защото само в тях сме братя в добро и зло. Хайде, малката, наздраве!

– Извинявайте, извинявайте, моля ви, не я бутнах нарочно – обърна се старецът към човека от персонала, който отново дотича, видя счупената бутилка на пода и едва се сдържа да не каже нещо.

– Господине, аз вчера изгубих пенсията си, а днес я компенсирах. Ако спечеля още малко, ще мога в манджата да сложа и половин килограм месце! И жена ми е болна, знаете как е, трябва да си купуваш лекарствата, така е по новия закон. А как да платя от пенсията си четиристотин куни на месец за лекарства, господа, можете ли да си представите! А разходите ни през зимата достигат до осемстотин куни, защото руснаците не искат да ни дадат газ и затова ни увеличиха цената на газта, нищо не може да се направи… И всички ще ви почерпя, моля ви се, и баща ми е бил уважаван господин, винаги е черпел! – добави старецът и продължи с трепереща ръка да натиска числата за залога си.

– Ще пропаднеш и ти като мене и от глад ще изгубиш и своето месо. А когато нямаш какво да ядеш, няма да можеш дори да пръднеш, дори собствените си газове няма да можеш да изпускаш, хе-хе – подвикна му един пропаднал тип и отпи от бутилката.

– О, клета моя страна, само на тази улица има пет игрални зали. И на следващата са пет. Дори в Лондон няма толкова казина. По пет игрални зали във всеки квартал! Докъде стигнахме, хора! – каза един младеж с дълга коса, а старецът добави:

– Да, да, пет игрални зали, петицата пак ще се падне, ще видите вие. Сега залагам всичко на петицата!

– Недей, дядо, и аз заложих всичко на тройката и затова сега спя в дърварника. Дядо, прибирай се вкъщи, не ти е мястото тук. Тук няма да увеличиш пенсията си, не ставай глупав, старче! – каза някой.

Анте познаваше стареца. Старият Перо, домакин в гимназията, в която той учеше, ей там, през две улици вдясно. Винаги изпълнителен, добре обръснат и подстриган, с ключове в ръка, облечен в безупречно изгладена синя престилка. „Добро утро, Анте! Защо отново закъсняваш? Хайде, хайде, побързай, часът започна! –казваше му той и се усмихваше, след което продължаваше да нарежда: –Ах, деца, деца, къде са трудът и дисциплината, мотори и алкохол вместо книги, дявол да ме вземе, ако доживеете до пенсия!“

Анте седна на рулетката. Погледна чернокосата жена, която броеше пари и правеше балончета с дъвката си. Изглеждаше му като андроид, като тяло лишено от дух. Като перфектен представител на „златната младеж,“ която е наследила злато, но нищо не е създала. Прииска му се да я сграбчи за дългия строен крак, да я ухапе с все сила, за да може и тя да усети болка, поне физическа, след като психиката й е така… така невероятно спокойна.

– Ах, къде са ми ключовете? Ауу, ягуарът ми! – извика чернокосата и започна да рови из чантата си. – А, ето ги, тук са! – доволно каза тя и гордо се запъти към изхода, поклащайки хубавото си, заоблено дупе.

– Да го вземат мътните ягуара ти дано! Трябва ти тигър, който да те яхне! – каза гордо Картофа, след като чернокосата затвори вратата след себе си.

– Какво става, старче, завиждаш ли? Парчето има пари, а ти огромен мъжага, изпаднал борец, с последните петдесет куни чакаш своето нещастно, единствено число! – отвърна му дългокосият момък и му се ухили.

– Който чака, той ще дочака, такъв е законът на живота – сопна се Картофа.

– Да, да, вече пет години чакам да ми се обадят от борсата. Убивам плъхове, десет куни на плъх, а каквото спечеля, залагам! – отвърна младежът. – Ако някъде видиш плъх, а може и обикновена мишка, дори дегу…

Анте стисна устни и постави сто куни в отвора. Гледаше само в числата на клавиатурата, черни и червени, а светът изведнъж му се стори психеделично бял. Празен. „Вашите залози, моля!“ се изписа на екрана. Анте заложи петдесет куни на своята прокълната шестица, удари по клавиша с все сила, след което отново прочете надписа „Вашите залози, моля!“ и с треперещи пръсти започна да залага по десет куни на… двадесет и пет, на три, на… седмицата, на тринайсетката и на… нулата, защото всичко е нула, затова нека се падне, нека позеленее, мамицата й!

Рулетката бавно се задвижи. Топчето излетя навън, кръгът започна да се върти все по-бързо и по-бързо, а сърцето на Анте заби лудо. – Само да се падне някое от моите числа. Само малка печалба, малко надежда – прошепна той. Рулетката спря. Анте затвори очи.

– Трийсет и четири червено! – възкликна младежът. – Най-накрая! Персонал, плащайте!

Възгласите на щастие бяха прекъснати от вайкания, из казиното се носеха противоречиви емоции, радост и разочарование, а Анте остана в някаква безтегловност, тъжен, сам, обезглавен.

– Проклета да си! Проклета! – извика един дрипльо. – Персонал, рулетката е повредена! Постоянно се падат грешни числа. Аз залагам на едни, те се падат други. Изяде ми всичките пари. Това е нагласено, грабеж! Вече три часа не се е падало двадесет и четири. Не е възможно, по дяволите, не е възможно!

Дрипльото излезе, тръшвайки вратата след себе си.

Анте не повдигна глава. Не показа никаква емоция. Чувстваше се като андроидно създание, като онази чернокосата, но с някакви признаци на живот във вкочаненото тяло. Някой, нещо съвсем го бе омотало, усещаше въжетата по себе си, но нищо не го болеше, беше жалка, експериментална играчка в ръцете на аниматорите и виждаше изкуствените им лица, но не можеше да ги идентифицира, само чуваше тихи гласове: „С този е свършено. Настани го в отделение Д“. Усети как някой се опитва да го повдигне с въжетата от стола, но той продължаваше да стои скован, безпомощен, като стоманена топка, която никой не може да помръдне. И тогава съзнанието му започна да се събужда, излезе от наркозата сред врявата на казиното.

– Петицата не се падна, а трябваше да се падне петицата – чу плача на стареца, а малко след това и гласовете: – Дядо, ето малко захар и вода, да викаме ли Бърза помощ? Персонал, звънете на Спешното! – и едва успял да обърне глава надясно, видя как съсухреният старец лежи на пода. Някои придържаха главата му, говореха му:

– Недей така, дядка, не се тревожи толкова, всички сме минали през това, само малко колабира, дядка – след което чу как дядото нарежда: – Петицата не се падна, всичко ми взе рулетката, нека някой провери да не е станала грешка, трябваше да ми се падне петицата…

Анте продължаваше да се взира в числата, докато останалите се опитваха да изнесат пребледнелия старец навън. Той, Перо, винаги гордо изправен посрещаше останалите в ранното утро на входа на училището, а сега го изнасят през вратата, посред нощ, като посредствен играч, като загубил на житейското колело на късмета. „Рулетка, живот, рулетка…“ , помисли си Анте, докато големият кръг отново набираше скорост, но този път без негови залагания, защото той също беше изпаднал от играта, тази вечер със сигурност, а може би и утре, а може и по-следващия ден, и никакво разтърсване, никакво рязко повдигане няма да му даде крила, никога няма да полети към небето. Той е прокълнатото създание от дъното, може само да потрепва с раненото си крило, може… не може…

Не се падна нито едно от неговите числа. Сега окончателно всичко свърши. Последно поражение. Пусто поле без трева и едно голо дърво. Поле потънало в мрак. Небе без звезди. Далечина без хоризонт. „Още съм жив!“, помисли си той и усети, че го облива студена пот. Изведнъж му стана горещо. Слънцето внезапно изгря, засия с все сила и разпръсна горещина по полето. Онова дърво беше изгоряло. Но някъде дълбоко беше останал коренът. Анте го усещаше. Някъде нещо бе останало. Къде? Трябваше да го намери.

„Тайната библиотека на Леонардо“ – биографична книга с елементи на трилър

За автора

Италианският писател Франческо Фиорети (р. 1960 г.) започва творческата си кариера с огромен успех – дебютният му роман „Тайната книга на Данте“ (2011) месеци наред е на върха на литературните класации с продадени 700 000 екземпляра в Италия. Следват бестселърите „Тайната картина на Караваджо“, „Изгубеното пророчество на Данте“, както и адаптация в проза на Дантевия „Ад“. През 2018 г. Фиорети издава историческия трилър „Тайната библиотека на Леонардо“.

„Тайната библиотека на Леонардо“ – историята накратко

Действието се развива в края на XV – началото на XVI век, мястото е тогава разединената Италия. Период на войни между отделните италиански градове, на посегателства от страна на Франция, но и на разцвет в изкуството и възраждане на неоплатонизма. Леонардо да Винчи създава шедьовъра „Тайната вечеря“ и изучава геометрията на телата с помощта на францисканския математик Лука Пачоли. Запознаваме се с Брунелески, Микеланджело и младия Рафаело. На фона на бурните политически борби и философските търсения е извършено едно убийство заради редки старинни трудове, откраднати са ценни книги, останали от Византия, а един шифър за тайна библиотека не дава мира на Леонардо.

Какво да очакваме от книгата?

„Тайната библиотека на Леонардо“ е определена като исторически трилър. Да, криминална нишка има, но тя далеч не е основното в книгата. За трилър не можем да говорим – напрегнатите моменти в цялото произведение са не повече от два. Действието не се развива в класическия екшън стил, както се случва при Дан Браун или Том Егеланд. Франческо Фиорети по-скоро набляга на биографичния разказ. Все пак това не е изцяло биографична книга – художествената измислица е на лице, но под целия разказ си личи огромното проучване на исторически извори за личността на Леонардо да Винчи и останалите ренесансови творци и политици.

Повествованието върви бавно и с много детайлни пояснения. Като изключим убийството, което се случва в началото на книгата и към края е разкрито без особени усилия, през останалото време научаваме много факти за живота на самия да Винчи, за интересите и стремежите му. Четем една приказка за големия учен и художник. На моменти скучно произведение, но много образователно. Интересна е структурата на книгата – основният разказ се редува с извадки, подобни на дневник, разказани от името на самия Леонардо, което оставя привкус на автобиографичен роман и подсилва достоверността.

Ето и няколко препоръки на какво да наблегнете, ако четете романа на Фиорети:

Изкуството

Със сигурност ще научите много за най-известните произведения на Леонардо, като „Тайната вечеря“. Дадени са предположения за вдъхновенията на художника и откъде е черпил образите за картините си, но тези, които се интересуват от стилове и техники в живописта, ще останат разочаровани – почти не виждаме Леонардо в действие, основно следим неговите разсъждения как би могъл да реализира идеите си. Книгата ни среща и с другите големи имена на Ренесанса – Микеланджело и Рафаело, както и с някои от най-важните архитекти от периода.

Математиката

„Математиката ни свързва именно с вечността и безкрайността на божествената субстанция.“

Из „Тайната библиотека на Леонардо“

Математиката е навсякъде около нас. Сякаш Бог е подредил всичко в логична последователност. Такива са разсъжденията на Леонардо да Винчи и Лука Пачоли. Съществена част е посветена на икосаедъра и неговата почти сакрална роля. Той е ключът към тайните. А за да ги разгадаем, първо трябва да разберем смисъла на самия икосаедър. Известно разочарование е, че всъщност Фиорети използва понятието икосаедър погрешно, давайки го като синоним на тяло с двадесет и шест стени. Почти невъзможно е да е срещал термина така в записки от Ренесанса. Понятието идва от гръцки и означава двадесетостен – едно от платоновите тела. В книга се говори за ромбикубоктаедър – архимедово тяло с осемнадесет квадрата и осем триъгълника за стени. А осмицата е считана за сакрално число, символ на вечността и безкрайността.

Историята

Ако се интересувате от историята и политическите интриги на миналото, тази книга е точно за вас. За разлика от повечето исторически трилъри, където художествената измислица е в голямо количество, тук Франческо Фиорети разказва с точност много от реалните исторически събития, белязали периода около Великите географски открития. Борджиите се домогват до религиозна и светска власт. Борба за влияние, династически бракове, заговори и жертви на политиката – на този фон твори да Винчи, а Пачоли прави своите математически проучвания.

„Тайната библиотека на Леонардо“ определено не е интересен криминален роман. Тя е добър избор за хората, които харесват биографични творби и не очакват активно действие от романа. Наистина образователно четиво, разкриващо ни интересни факти от математиката и политическия живот на онова време. Ако нямате интерес в тези области, има опасност да ви бъде скучно. Но пък историята на Леонардо е впечатляваща сама по себе си. Така че, ако търсите нестандартно четиво за лятото, възползвайте се!

Разкази от примата на модерната литература – Вирджиния Улф

„Изкуството е онова, което сетивата възприемат и го

възпроизвеждат през булото на душата.“

Едгар Алън По

Така започва предговора си Иглика Василева, преводач на новия сборник с разкази на Вирджиния Улф. Защото в ръцете си държим късче от душата на Улф, изкуство, което докосва нещо вътре в нас и гъделичка любопитството, карайки ни да продължаваме да разгръщаме страниците. Английската писателка е известна сред поколения от читатели. Тя е един от пионерите в модерната литература, а в произведенията ѝ ясно си личи развитието ѝ – традиционен, модерен и постмодерен период. В настоящото издание са събрани разкази от целия творчески път на Улф, с които добиваме ясна представа за нестихващите търсения и експерименти на XX век.

За Вирджиния Улф

Вирджиния Улф (1882-1941), или Аделайн Вирджиния Стивън, е британска писателка, есеист и издател, смятана за една от най-даровитите фигури на литературата през XX век. Улф става известна като феминистка, но за разлика от съвременните тенденции на „токсична“ пропаганда, младата писателка изтъква правото на истинско равенство между хората. Примата на литературната критика смело коментира вече изявени автори, като Хърбърт Уелс и Оскар Уайлд, хвърля нова светлина върху творчеството на Джейн Остин и не се колебае да бъде болезнено честна с колегите си по перо.

Успехите на сър Лесли Стивън, бащата на Вирджиния, като редактор и критик, оказват влияние върху Улф. Между Първата и Втората световна война Вирджиния Улф заема специално място в лондонските литературни кръгове и по-специално в Кръга „Блумсбъри“. Между най-известните ѝ творби са романите „Мисис Далауей“, „Към фара“ и „Орландо“, както и монографичното есе „Собствена стая“ със знаменитата сентенция:

Една жена трябва да има пари и собствена стая, ако иска да пише проза.

За съжаление, Улф се оказва чувствителна към коментарите на критиците, а военните действия само подсилват депресията ѝ и знаменитата писателка слага край на живота си. Все пак за нас, любителите на литературна критика, Вирджиния Улф ще остане пример за професионализъм и истинското олицетворение на стремежа към равенство между жени и мъже.

За стила на Вирджиния Улф

Вирджиния Улф се отличава с особена наблюдателност и умение да прониква в дълбините на човешката душа. Нейните разкази не са наситени с действие и драматични обрати. Атмосферата е спокойна, думите се леят от страниците, за да обрисуват детайлно всеки образ. Персонажите са сякаш реални личности, които всеки момент ще излязат от книгата и ще оживеят пред очите ни. Техните тревоги и радости стават наши.

Улф обича експериментите. През целия си творчески път тя търси нови форми на романа, а жаждата за нововъведения я кара да създава все повече и повече разкази, търсейки идеалната литературна форма.

За разказите

Разказите, събрани в изданието на “Колибри”, са не само интересно четиво за любителите на модерната класика, но и прекрасен букет от най-доброто от Вирджиния Улф. Те ни дават завършения образ на една от най-обичаните писателки. Тръгваме от най-ранните ѝ разкази, за да достигнем до апогея на творчеството ѝ с едни по-ексцентрични и нестандартни за времето си похвати.

Улф остава в историята като граждански активна личност. Благодарение на това, героите са пъстри и разнообразни, от различни класи на обществото. Действие обикновено липсва, наблегнато е на мисли, чувства, образи, предмети.

Още в началото е поместен „Мистериозният случай на госпожица В.“ – една история за незабележимите хора. История за тези, които отминаваме всеки ден, а накрая осъзнаваме загубата им и празнината, която оставят. Но не бива да възприемаме госпожица В. като конкретна личност. Тя е олицетворение на всички безименни лица в големия град, на анонимността, от която страда обществото в началото на миналия век. Анонимност, която се усилва и до днес.

Не след дълго идва редът на „Предмети“, където Джон колекционира камъчета, късчета стъкло или керамика, като малко дете, което си играе по плажа и търси своите съкровища. Но бавно и полека вещите обладават напълно ума му и той става неспособен да мисли за друго. Само нови и нови „съкровища“ са му нужни. Напълно актуална история и до днес – личността отстъпва пред нуждата от притежание на материалното.

По-късните разкази на Улф наблягат на вътрешния свят на човека, на истинския му образ, а не на маската, която носи. Такива са „Равносметка“, „Дамата в огледалото: размишление“, „Госпожица Прайм“ и др.

„Хората не бива да оставят огледала да висят в стаите им, също както не бива да оставят отворени чековите си книжки или писма с признания за ужасни престъпления“

Оттук започват истинските експерименти на Вирджиния Улф. Формата на разказа се прелива в есе. Трудно е да се определи дали четем история, или просто размишленията за живота на разказвача, сънища и видения, които изплуват от дълбините на душата.

По-късно писателката отново се завръща към конкретни истории, но те не включват активно действие, а спомените на героите за отминали случки. Сборникът завършва с чудесните „Джипси помиярът“ и „Символът“. В първия семейство си спомня за техните кучета и очарователната Джипси. А в последния разказ от книгата ни залива известна носталгия и тъга, преклонение пред природата, но и страх от величествената планина. Меланхолията, която самата писателка изпитва по това време, се чете и в разказа ѝ.

Вирджиния Улф със сигурност си струва вниманието. Тя е един от най-дейните и търсещи автори на модернизма. Разказите ѝ са топли, истински и много задълбочени. Действието е оскъдно, но за сметка на вътрешния живот и мислите на героите. На моменти дори има допирни точки с магическия реализъм и силната му експресивност. Така че не се колебайте да започнете с разказите на Улф и да се потопите в нейния свят!

„Децата на войната“ на Варужан Восганян – откъс

Първото писмо до БАЩА МИ

Превод от румънски Ванина Божиковa

Аз съм човек, който през живота си не е написал и едно писмо. Всичко съществуващо се намираше в прякото ми обкръжение. Исках да напиша писмо на мама, ала вестта за нейната смърт дойде, преди да съм го довършил. Носех известно време със себе си началото на това писмо, което смятах за недовършено. Скъпа мамо, пристигнах благополучно, не се притеснявай. Дадоха ми и униформа, не е нова, но по-добре така, шевовете са хлабави и могат да се разширят. Няма да повярваш, но ми намериха и кубинки, които не ми убиват. Първото нещо, което научих, беше да не питам „защо“. Нямам търпение да те видя отново и пак да танцуваме.

Струваше ми се недостатъчно, исках да добавя още нещо и едва когато нямаше на кого да го изпратя, осъзнах, че няма какво да се добави.

Може ли това писмо да започва със „Скъпи татко“? Като се замисля за другото, до мама, мисля, че тя заслужава повече от теб, затова би трябвало да започна просто с „Татко“! Може би прилича на зов, което поне в този момент би изглеждало странно. На моята възраст е неуместно да се обръщаш към баща си, сякаш търсиш подкрепа. Още повече, че за мен ти си застинал на една възраст, на която вече мога да ти бъда дядо.

Не сме равнопоставени. Между нас стои мост, който се накланя несправедливо в твоя полза. Един мъж може да няма деца, а и дори да има, може да се разграничава от тях. Едно дете обаче задължително се нуждае от баща. Фактът, че е непознат, не го прави по-малко присъстващ, напротив. С познатия баща можеш да се караш, може да те разочарова, можеш да му треснеш вратата под носа, ако ти се прище, можеш да го унижиш с презрението си. Непознатият татко обаче е непобедим. Той е безгрешен, единствената му грешка си ти. Няма външен вид, затова може да придобие всеки вид, който си представиш. Не може да те нарани, защото е безмълвен. Дори когато го чуваш да говори, това е просто илюзия, защото чрез него говорят единствено собствените ти мисли.

Не знам как си научил за моето съществуване. Дали действително си ме искал, или е било просто случайност. Първите писма бяха лишени от спомени, писма, които можеха да бъдат изпратени от всеки родител до сина му. В офицерската школа имаше един цивилен, стар библиотекар, чиято истинска професия, която беше упражнявал ползотворно преди войната, била автор на писма. Казваше се Еноайе, което няма никакво значение, защото не той подписвал писмата, които съчинявал. Стъкмявал ги специално, за да ги продава на войниците. Всеки имал собствена история. Един обичал някаква девойка и знаел, че тя го чака. Друг обичал тайно. Старият Еноайе си имал готови писма за всяка ситуация. Трябвало само да му се изповядаш и накрая да се подпишеш. Така както само с едно напъхване на главата в изрязания кръг на фотографските пана по панаирите за миг можеш да се преобразиш в самурай или ловец на слонове. Старият библиотекар пресътво- рил живота в писма, нямало обстоятелство, за което вече да няма написано подходящо послание. За него всичко станало много просто, когато разбрал, че хората, попаднали в сходни ситуации, обичат да казват или да чуват едни и същи неща. Имах чувството, че и ти купуваш писмата си от стария библиотекар. Обичаш ли я?, би те попитал той, така както питал всеки войник, който му разказвал някоя история, в която ставало въпрос за момиче. Кога?, би отвърнал ти. Тогава или сега? Тогава или сега, би отбелязал той, въпросът е един и същ. Тогава беше война, би казал ти. Бях млад, обичах живота. Кога обичаш живота най-много, ако не по време на война? Жената означава живот. Може би това означава, че съм я обичал. А сега? Сега е далеч, войната свърши. Следователно, би заключил старецът, тогава си обичал всички жени, а след това не си обичал нито една. Тогава ще сложим дете между вас, за да придобият нещата същина. И така съм се появил аз, от въображението на един библиотекар, който е искал нещата непременно да придобият смисъл, защото само така можем да се повтаряме.

Едва след като мама почина, получих писмо лично до мен. Вече не бях детето от случайно съчинените писма. Бях се превърнал в твоя син. Но ти все още не беше моят баща.

Прав си. Нямаме едни и същи спомени. Първият ми спомен за теб е гладът. Хората пазят кутии или албуми със спомени. Гладът не е спомен за колекция. И няма артефакти, които да навеждат на мисълта за него. Гладът съществува единствено когато си гладен. Споменът за глада не е самият глад като усещане, а страхът от него. За онези, които са го преживели, най-важното нещо в живота е никога повече да не огладняват.

Ще кажеш, че няма човек, който от време на време да не огладнява. Само че едно е да си гладен, докато чакаш с нетърпение следващото хранене, и съвсем друго да изживяваш усещането за глад като компактно състояние. С глада не можеш да свикнеш, той е неизменно нов. Когато си гладен, не си сам. В теб живее още едно същество, което те гризе. Преследва те и няма къде да избягаш, защото е като сянката ти, не можеш да се отдалечиш от нея. Ти си негова плячка, без никакъв шанс за спасение. Няма как да се скриеш, защото звярът неизменно те открива. Дори не трябва да те търси, защото е в теб. Когато си гладен, ти самият се превръщаш в звяр, от когото бягаш.

Не знам дали смъртта има деца. Не знам някой да е говорил за смърт-дете. В замяна на това за глада със сигурност може да се каже, че притежава лика на детството. Ние, децата, родени през войната, сме по-скоро деца на глада, отколкото на майките си.

Умберто Еко за казуса „Как се пътува със сьомга“ – ревю

Все ми се иска да се наситя на Умберто Еко и да престана да бягам до книжарницата всеки път, когато издадат нова негова книга. Уви, невъзможно е! Италианският публицист и философ си остава един от най-любимите ми автори, не защото разбирам лесно и бързо написаното, а защото знам, че съм прочела нещо уникално, което рано или късно ще осмисля. И ще вникна поне малко в гениалната мисъл на тази прозорлива личност.

Защо Умберто Еко ОТНОВО е толкова страхотен?

Смея да твърдя, че имам прилично чувство за хумор, а личната ми “Топ 3” класация за велики хумористи включва Джером Джером, Дъглас Адамс и Тери Пратчет. Днес изпитвам лека тъга от факта, че трябва да изместя някого от тях, за да сложа на негово място Умберто Еко. Защото след всяко изречение в “Как се пътува със сьомга” се смеех на глас искрено и от сърце. Не, това не е книга с вицове, нито такава с хумористични разкази, а още по-малко с истории за злополучни английски джентълмени, депресирани роботи или странни магьосници. Това е просто книга за “нещата от живота”, кратки анекдоти и статии (всъщност, един неопределен жанр) за всичко, което виждаме около нас. И за всичко, което Умберто Еко е преживял между 1985 и 2016 г. (в този период Еко списва рубриката „Бустина ди Минерва“ във вестник „Еспресо“).

Защо да пътуваш със сьомга?

Какво има в тази тънка книга? Всичко, от което се нуждаем, за да разберем, че не само ние често констатираме потресаващата действителност, а и знаменитият Умберто Еко. Всеки текст, публикуван през годините, очевидно е писан с желание и неподправено чувство за хумор, ирония и сатира. И ако двама от гореспоменатите английски джентълмени успяват да ни разсмеят с истории от битието на фантастични създания, то “Как се пътува със сьомга” наподобява най-много стила на Джером Джером (да си припомним “Трима души в една лодка” или “Как да пътуваме зад граница”). Разликата е, че не следим роман, а отделни истории, които са непоправимо забавни. Тематиката е многоцветна, преминаваме през безумията на бюрокрацията, суетата на медиите, нелепите телевизионни продукции, проблемите на съвременната култура и модерното общество.

Как да пътуваш със сьомга?

Знаете колко е трудно да си поискаш книга в някои библиотеки, нали? Е, това е, защото горките библиотекари рядко са запазили целостта си през многобройните години на тежък физически труд. Огромните и високи рафтове не предразполагат дребнички и нежни хора да се катерят по тях. За съжаление, налага се…

„ Идеалният библиотекар преди всичко трябва да куца, за да бъде надлежно удължено времето за поемане на поръчката, слизане в подземието и връщане. За персонала, който се предвижда да достига по-високите рафтове, над осем метра, с помощта на стълба, важи изискването липсващата ръка да бъде заменена с протеза с кука поради съображения за сигурност.“

Само тези от вас, които не са срещали италианец на живо, не са забелязали странния факт, че личните им документи приличат на нещо средно между ученически бележник и хартия от баница. Очевидно на Умберто Еко му прави впечатление, че същото се случва и с шофьорските книжки. Фалшифицирането на тези документи е повече от лесно, но коя администрация в южна страна би се съгласила с факта?! За един лист хартия чакаш година-две-три….

„Но може би е съвсем просто: според мен зад цялата тази история с книжките стои някоя чужда велика сила.“

Да си дойдем на думата за сьомгата. Изобщо не е добре да помъквате такива неща със себе си, особено ако ще ползвате самолет. Не е сигурно ще оцелее ли въпросната пушена сьомга или не. А още по-тежко става, ако се налага да я съхранявате в луксозен хотел.

„Издателят ми в момента е бесен и ме мисли за хрантутник. Сьомгата не става за ядене. Децата ми казаха да намаля пиенето.“

Сигурно се чудите какво да четете през лятото и неминуемо отваряте всички статии със заглавия от типа: “Пет много добри книги за лятната ваканция”, “Топ книги, с които да изглеждате умни на плажа” и т.н. А Умберто Еко е възмутен как ни подценяват всички медии и се захваща със собствена класация.

„Надмощие взема все пак досадната привичка читателят да бъде считан за бавноразвиващ се, поради което сме свидетели как писатели… се надпреварват да предлагат четива, които всеки човек със средно културно равнище би следвало да е прочел още в средното училище.“

Как се пише заключение?

Умберто Еко нагледно ни показва как се пише въведение и на кого е препоръчително да се благодари винаги. Ние обаче вече сме на заключението. Защо да прочетете точно “Как се пътува със сьомга”? Ако сте чели някой от романите на италианския автор, знаете колко интересни, задълбочени, криминални, а в същото време и философски, са те. Още преди светът да полудее по “Шифърът на Леонардо” имахме “Името на розата” и “Махалото на Фуко”. Няма нищо по-добро от това да видите истинското лице на любим писател, а “Как се пътува със сьомга” ни дава тази възможност. Искрен, неподправен, ироничен, реалист – откриваме какво стои под шапката на известния италианец.

Ако пък сте чели есета от Еко, значи наистина сте запалени фенове и просто трябва да имате тази (каква ирония!) жълта книжка в колекцията си. Тя е толкова луда, колкото подсказва и цветът на корицата ѝ. За разлика обаче от останалите сборници с публицистика и есета на Еко, тук не четем за семиотика, лингвистика или културология, а за собственото си ежедневие. Отново и отново откриваме себе си и виждаме нашето общество във всеки от тези кратки текстове. Просто изповедите на един човек и как се вписва в модерния свят.

„Дръж здраво венеца си“ от Яник Енел

Ако мога да си измислям смахнати словосъчетания, в които да се изгубите, както бихте се изгубили в силно метафоричния изказ на Яник Енел, бих казал, че романът му „Дръж здраво венеца си“ е едно побъркващо объркване, което накрая ще ви въвлече в една конструктивна деконструкция, след като е преминал от монотонността към движението. Смахнатото ми обобщение би трябвало да бъде пъзел, въвеждащ ни в разбъркания свят на един писател с тайнствено пореста вътрешност на главата. Такава била главата на Херман Мелвил – авторът на „Моби Дик“, според Жан Дешел – главният герой в романа.

Тази тайнствено пореста вътрешност на главата според Дешел трябва да отговаря на някаква изключителност на личността, която я притежава. Такава изключителност заслужава да бъде увековечена във филм, който да бъде филмиран от най-великия режисьор (пак според Дешел) – Майкъл Чимино.

Затова Жан Дешел, който е писател, решава да загърби за известно време романите и да напише сценарий за филм, който да бъде в чест на Херман Мелвил. И понеже заснемането е сериозна задача, която не е за всеки, той търси именно Майкъл Чимино, който отдавна е спрял да прави филми, защото публиката вече не оценява стойностното и отдавна всичко е вече заснето. Това трябва да извади Чимино от черупката на самотата и да го върне на режисьорския стол, което е почти невъзможно…

„Поначало писателят е човек, който посвещава живота си на невъзможното. Някой, който прави фундаментален опит със словото (който намира в словото преход към невъзможното).“

А това посвещение минава неминуемо през самотата. Самотен е бил и Херман Мелвил, в самота се е капсулирал и Жан Дешел, гледайки постоянно филми на Майкъл Чимино – „Ловецът на елени“ и „Портите на Рая“ и най-вече „Апокалипсис сега“ (който не е на Чимино). В тях има някаква истина за американския свят на мечтите, която трябва да бъде открита. Като цяло в света на лъжата, истината, която е под формата на бял елен, се е скрила в горите и Дешел я търси в киното, за да добави липсващата частичка в своя сценарии. Той, Чимино и Мелвил формират един от многото триъгълници от имена, с които е осеяна главата му. Дешел е готов във всеки един момент да цитира и да назовава личности, гръцки богове и още много неща, с които е задръстена главата му. В неговата писателска самота светът около него се е свил максимално, за сметка на което в главата му се формират вселени, които стъпват върху вече съществуващото необятно човешко познание и трябва да бъдат подредени от писателя, ако той не иска да ги разпилее в нищото.

Именно в този разбъркан хаос Яник Енел иска да посвети читателите си, препращайки ни към хиляди религиозни (въпреки липсата на вяра сред мнозина от нас) и философски символи чрез света на Жан Дешел, който сам се превръща малко във философ. Неговият герой, в случаите когато излиза от самотата си, се сблъсква с хора, които или ще бъдат негов контраст, или такива, в които ще намира нещо уникално, което ще го свърже с тях.

В една голяма част от времето читателят е приклещен в монотонността на Дешеловата самота, където ще се губи в многото му мисли и имена, за които се сеща и навързва в своите теории, търсейки истината. Но в един момент ще бъде въвлечен в динамиката на промяната за героя на Янел – намирането на истината, търкаляща се из парижките улици, която ще настъпи мигновено и ще бъде предизвикана от много, сбити в кратък период от време, катаклизми. Сред тях са и атентатите в Париж през 2015 г. Те повдигат, разбира се, религиозни въпроси, но поставят личната, човешка трагедия на преден план и ще напълнят главата на Жан Дешел с нови имена.

От всичкия този хаос ще се появи истината. Дори и да не е онази, която Дешел търси, тя ще бележи ново начало за неговата писателска посока. Начало, което не може да се случи без пренареждането на картите на света, защото за да има нова конструкция, трябва преди това да е имало деконструкция.

„Възпламеняване“ – книга не просто за четене, но и за изживяване

Болезнена реалност, страх, гняв и разделение – всичко това в една книга, даваща ни възможност да усетим какво изпитва човек, загубил близките си в една фанатична борба, борба, в която човекът е просто единица, част от поредната трагична статистика.

Книгата e от онези, които ти е трудно да започнеш, четеш бавно, а след последната дума те оставят без дъх, променен и ранен.

„Скъпи Осама“ – така започва дългото гневно писмо на една обикновена жена, загубила всичко. Това писмо е насочено към човека, който е отнел нейното всичко, настояще, бъдеще, живот.

Героинята на Крис Клийв е измислена, но е и съвсем реална. Тя е майката на загинал, съпругата на убит, сестра на ранен и починал от раните си човек. Чували сме за нея, виждали сме я плачеща на телевизионния екран или на снимки в социалните мрежи, но можем ли да разберем наистина болката ѝ? Съчувстваме ли ѝ, или ежедневното фабрикуване на трагедии ни направи толкова безчувствени, че приемаме зверствата като нещо нормално, а смъртните случаи – само като статистика?

Е, „Възпламеняване“ не само ще събуди емпатията у нас, но ѝ ще ни принуди да съпреживеем трагедията, ще изпитаме горчивия гняв на героинята, ще плачем с нейните сълзи.

Защо обаче? Кое ѝ е толкова специалното, че да успее да събуди отново „човешкото в човека“?

Истината – тя е онази сила, която ще ни подтикне да чувстваме. Героинята на Клийв не е идеализирана, образът ѝ е разкрит чрез всичките ѝ грешки, с битовите проблеми, с които всеки нефикционален човек, тоест всеки герой на реалността, се сблъсква. Именно това прави героинята толкова близка до нас, а чувствата ѝ – наши.

Епистоларният роман показва реалния глас на болката. Думите на героинята са лишени от излишен патос, те са остри и груби, благодарение на което звучат толкова истински, а ехото от тях отеква в сърцата ни.

На фона на личната трагедия виждаме Лондон опустял и уплашен – смърт, болка, кръв, ужас и сирени. Същият този Лондон става реалност в деня след премиерата на книгата. Нелепа случайност, която прави книгата едно зловещо предсказание на онова, което предстои, на онова, което се случва и днес.

Този Лондон обаче се възстановява, длъжен е да го направи. Длъжен е да продължи да живее и да тупти със сърцата на милионите, които се опълчват на терора, които не се страхуват да вярват, че човещината ще надделее.

„Ти нарани Лондон Осама но не го унищожи и никога няма да успееш. Лондон е като мен твърде мизерeн бедняк и невежа за да осъзнае кога са го унищожили. Онази сутрин когато погледнах към изгряващото слънце между доковете знаех със сигурност. Аз съм Лондон Осама аз съм целият свят. Убий ме с бомбите си копеленце нещастно и аз сама ще построя отново себе си още по-силна. Твърде глупава съм за да направя друго аз съм жена издигната върху останките от себе си.“

В писмото ѝ няма запетайки, няма място за тях. Само гняв, непресторени остри думи. Тези думи стават и нашите собствени, защото и ние самите сме съпреживели част от една трагедия. Това прави „Възпламеняване“ книга не просто за четене, но и за изживяване.

„Златният дъжд“ на Владимир Сунгарски или как се сваля император

За Древен Рим е написано толкова, колкото сигурно не е изчетено. Макар и в училище да се засягат определени етапи от развитието на Римската империя, нейната история изглежда необятна за мащабите на нормалното човешко възприятие. Не само заради огромното ѝ присъствие в миналото на Европа, Африка и Азия, но и заради богатството от гледни точки и интерпретации на текстовете, издаващи ни повече за живота на хората в този изрязък от времевата линия.

Родният автор Владимир Сунгарски ни предлага точно това в мини-новелата си „Император Котрикс“ Един абсолютно богат микс от любопитни факти и данни за Древен Рим по времето на скандалния император Комод, син на Марк Аврелий. Вълнуващата историческа разходка, облечена в запленяващ художествен текст, хвърля светлина върху събитията от последните години на Комод и отстраняването му, което е спорна точка от миналото на империята.

Освен преподавател по френска лингвистика в Софийски Университет „Св. Климент Охридски“ и преводач на известни заглавия, сред които „Седмата функция на езика“ и „Славата на империята“, Владимир Сунгарски е и запален изследовател на античната история. Неговият труд, обхващащ един от най-бурните и скандали епизоди в историята на Рим, се публикува след обилна серия от проучвания и редакции, които авторът извършва с цел мини новелата му да е максимално обективна и отразяваща времето, в което се развива основното действие – Януари – Март, 193 г. Сл. Хр.

Творбата е поместена в книгата „Златният дъжд“ публикувана от издателство „Парадокс“. Общото между иначе различните по сюжет и герои истории е, че и в трите авторът разглежда спорни теми. Личи си сериозен опит за разбулване на няколко мистерии около различни конспирации и заговори. От дълбока древност до сега те винаги са съпътствали по един или друг начин държавната политика. Там където има власт и хора – има и желание за власт. Без значение от използваните инструменти и моралните им измерения. Потапяйки се в историята на Владимир Сунгарски и ставайки свидетели на нечестивите имперски игри и войни в Древен Рим, ние можем много лесно да направим паралел със сегашната обстановка и да осъзнаем, че модерния мултикултурен свят е поел по пътя на Римската Империя.

Почти всеки познава репликата, широко тиражирана в съвремието – „Целта оправдава средствата“ – истината е, че в оригинал тя е звучала така – „Ако целта е спасение на душата, то целта оправдава средствата“. Незнайно как до нас достига съкратеният вариант на дадена мисъл или максима, което предопределя по съвсем друг начин употребата ѝ, както е в случая с конкретната фраза.

По същия начин стоят нещата с историята и Римската империя. Ако до човек достига само едната част от истината, само едната гледна точка, а не колкото се може повече, неговият поглед ще е опростен, но въпреки това ще представлява цялото му мнение и така той ще вади погрешни цялостни изводи. Ако в училище децата учат за величието на Римската империя, то в „Император Котрикс“ любителите на историята могат да видят и едно друго нейно лице, доста по-сенчесто. По-важното обаче, което трябва да се отбележи е, че автора се е постарал самата история да бъде представена от различни ъгли. Получава се така, че имаме разказ в разказа. Главното действие бива предадено от галът грабител на антики и внушителен боец Котрикс успял да се възкачи до високи нива в политическата йерархия.

Представете си пищна вечеря, в която виното се лее като дъжд, а около масата са се събрали стари познайници от елита на управлението, които коментират случки и събития отпреди тяхното встъпване във власт. Е, Котрикс е основния разказвач, тъй като е бил пряко свързан с скандалния император Комод. Войнът бива нает да обучава вманиаченият в битки владетел, чиято фикс идея е пълен триумф на всички гладиаторски арени.

Имащият се за Херакъл държавен глава избива с копия диви животни за радост на тълпите и побеждава врагове, които така или иначе нямат друг избор. Кръвта се лее, а масите са в екстаз, но един остър и чепат ум остава извън споделяната от повечето заблуда и започва да разгадава сплетните и интригите, готвещи се зад нищо не подозиращият император.

Уникалното на историята е, че тя постоянно повдига разсъждения и въпроси в читателското съзнание. Защо например Марк Аврелий се смята за толкова ключова и важна фигура за величието на Рим, при условие, че е разчупил досега следваната система, което в крайна сметка малко или много води до сътресения, които бавно и постепенно детерминират краха на империята. Ако идеята на модела е била властимащите да преминат през теренно обучение в различни провинции и да израснат като управляващи, а не да получат всичко на готово, то защо Марк Аврелий допуска неговият син, който има изключителни девиации в поведението, да поведе мощната и развитата цивилизация.

Владимир Сунгарски ни превежда описателно към порядките на римската аристокрация. Но мини новелата не е само диалози и описания. В нея има и стабилна доза екшън. Той се развива не само на арената, но и в двореца, тъй като се оказва, че Котрикс всъщност е нает за една много по-специална мисия.

Обективният поглед над времената от управлението на Комод обхваща доста критични негови точки като състоянието на преторианските елитни части и нивото на ценностно развитие при социума. А действието е обилно напоено с шокиращи случки и деяния, които хем хвърлят в потрес, хем и разпалват повече четенето на историята. Тъй като доста рядко в литературата днешно време се набляга върху ясното изложение на фактите, такива каквито са. Особено когато са свързани с брутални сцени.

Все повече виждаме как части от историята се променят и смекчават. Ето защо е ценно да се четат мини новели като „Император Котрикс“ – те не спестявайки нищо от конкретна история, предоставят възможност на читателите сами да си извадят конкретните изводи. Когато в дадена история е показана само едната страна, това доста често въздейства вредно на четящия, особено този, който задълбочава, защото ощетява формирането на собственото му мнение. Понякога обаче познаването на всички ъгли може и да е парадоксално, а много хора имат като вроден страх от сблъсъка с противоречията, защото това им напомня на личните. Единственият начин обаче личността да израстнев е – с обективно развити мнения и становища, което може да стане единствено с анализиране на всички аспекти. Като златен дъжд, който всъщност отмива съзнанието. И прояснява погледа. Очаквайте скоро ревю на следващата мини новела.

Джон Конъли и магията на неговата „Нощна музика“

Джон Конъли, роден през 1968, е ирландски писател на трилъри с елементи на фантастика. Започва да пише на шестгодишна възраст. Страстта му към литературата се отразява и в избора му на образование – завършва английска филология в Trinity College в Дъблин, а през 1993 – магистратура по журналистика в Dublin City University.

Конъли е силно повлиян от авторите Джеймс Лий Бърк („Пленници на небето“, „Белязания“) и Кенет Милър („Усмивката на черепа“, „Обратната страна на долара“). Младият писател изпитва влечения именно към американските криминални романи, които смята за по-хуманни и по-морални от английските. Това провокира избора на основното място на действието във „Всяко мъртво нещо“ (1999), първият роман на Конъли. Книгата му не е предвидена за издаване, но за щастие на читателите, финансовите проблеми карат начинаещия автор да изпрати романа си до няколко издателства. Днес Джон Конъли живее в САЩ, където се развиват и повечето истории от книгите му.

„Нощна музика“ не е просто поредната книга на Джон Конъли и съвсем не е насочена единствено към феновете на трилъра. Първо, това не е роман и цялостна криминална история, а сборник с отделни разкази и новели, изпълнени с многобройни свръхестествени и фантастични мотиви. Второ, ставаме свидетели на една чудесна проява на литературен талант, защото, както казва и големият Рей Бредбъри, разказите рядко се ценят високо от аудиторията, но пък изискват умения и огромно въображение от автора.

След „Нощни приказки“ със сигурност много от нас са очаквали завръщането на историите за странни митични създания, духове и призраци. И Джон Конъли не ни разочарова. Всеки разказ успява да ни запознае с интересни персонажи, някои митологични („Мнимият крал“, „Ламията“), да ни държи до край в напрежение и очакване и да завърши по най-странния възможен начин. Или просто да свърши… Да, има и истории, които оставят много въпроси след себе си, карат те да се питаш „Какво прочетох току-що? Наистина ли това е краят? Къде е развръзката?“ Е, Джон Конъли обича да оставя и по нещо на нашето въображение и някои от разказите му се отклоняват толкова много от типичния „и заживели щастливо“ край, че ни оставят с отворени усти.

Но най-доброто (и най-награждаваното) в сборника без съмнение е „Частна библиотека „Какстън“ със заемна и книгохранилище“, допълнена от разказа „Холмс се сдобива с дом“. За първи път ми се случи толкова много да се оприлича с литературен герой и да разбера напълно проблемите и стремежите му. Г-н Бъргър е най-страстният читател, може би след Дон Кихот, когото сме срещали сред страниците на любимите ни книги. Всяка свободна минута Бъргър използва, за да се потопи сред обичните си английски или руски класики, а вглъбеността му често води до безразличието на околните и го оставя сам на света. Един ден обаче всичко се променя, защото Бъргър среща не кого да е, а самата Ана Каренина…

„Частна библиотека „Какстън“ …“ е едно от най-позитивните и леки за четене произведения на Конъли. В него откриваме ерудицията на самия автор, изповедта на един запален читател е въплътена в образа на г-н Бъргър, а самите ние имаме възможността да „разговаряме“ с някои от най-известните литературни герои. В стила на целия сборник свръхестественото и фантастичните елементи не ни оставят нито за секунда.

В книгата е поместена и още една новела – „Счупеният атлас“. В „петте фрагмента“ Конъли отново ни повежда на разходка из въображението си, но и през историята. Споменати са много реални исторически личности, примесени с криминални загадки и приказни персонажи.

Всъщност всеки разказ от „Нощна музика“ заслужава вниманието на читателя. “Частна библиотека…“ и „Холмс се сдобива с дом“ са типични вълшебни приказки, хумористични и образователни. „Счупеният атлас“ и „Натрапчиво чувство“ връщат криминалния привкус на сборника, а „Ламията“ и „Лазар“ ни представят известни легенди по нов начин. Джон Конъли за пореден път доказва, че не е „само“ един криминален писател, но и прекрасен фентъзи автор, а не би било грешно и сравнението с магическия реализъм. Богатият символизъм, силните и експресивни образи и неочакваният финал са това, което нарежда Конъли сред големите разказвачи на нашето време.