Book Reviews | Страница 3 от 3

(Не)възможният Адолф на Ерик-Еманюел Шмит или що е то да си човек?

Грешката, която хората допускат с Хитлер е, че го приемат за изключително същество, за чудовище извън всяка мяра, за безподобен варварин. Всъщност той е най-обикновен човек. Обикновен като злото. Обикновен като теб и мен. Всъщност кой знае дали утре няма да сме аз или ти? Кой може да се смята в пълна безопасност?

Европа без Втората Световна война? Европа без Хитлер? Свят, в който Адолф Х. e просто един художник сюреалист… Поредната брилянтна, шантава идея на Ерик-Еманюел Шмит. Романът „(Не)възможният Адолф“ разказва паралелно две истории – тази на Хитлер и тази на Адлоф Х. Книгата започва от приемния изпит в Художествената академия във Виена, където първият е скъсан, а вторият – приет. Двама герои с едно и също детство, които обаче поемат по коренно различни пътища. Двама човеци, направили своите избори. Противно на всички утвърдени правила, ще започна от края на книгата. След края на двете истории е публикувана част от дневника на Шмит. Пасажите от дневника са свързани с написването на самата книга. Там много точно са синтезирани идеите и причинно-следствените връзки на целия роман, мислите и тревогите на автора, реакциите на близките му и парадоксалните, но логични изводи. Например, че без Хитлер едва ли би имало Израел.

Днес хората окарикатуряват Хитлер, за да оневинят себе си. Колкото по-различен е той, толкова по-малко прилича на тях. Всичките им приказки идват да кажат: „това не съм аз, той е луд, той е демонът на злото, той е извратен, накратко, той няма никаква връзка с мен“. Опасна наивност. Подозрителна ангелска доброта. Такава е фаталната клопка на добрите намерения. Разбира се, Хитлер се е държал като мръсник, разбира се, той остава нетърпим претъпник, разбира се, мразя го, не го понасям, ненавиждам го, но не мога да го изхвърля от човечеството. Щом е човек, значи е мой ближен, не мой далечен.

Романът е посветен на Георг Елзер – германец, който поставя самоделна бомба със закъснител и се опитва да убие Хитлер на 8 ноември 1939г. „Прелестен парадокс: пиша четиристотин страници книга, за да съживя един човек, а след това я посвещавам на неговия убиец.“

Точно това е Ерик-Еманюел Шмит. Прелестен парадокс. Очарователен контраст. Автор, който има идея да извади Хитлер от надчовешкия му, чудовищен образ, да го разбере, да го постави в друг контекст. В същото време, навлизайки в душата и тялото му от последните години, Шмит няма търпение да го убие. Писателят споделя, че още в началото, когато е подготвял своята книга, след четенето на документи и исторически факти, се е отдавал на последните страници на някоя Хитлерова биография. А именно страниците за самоубийството и изгарянето на Адолф.

Нужно ми е да се уверя, че е мъртъв. Окончателно мъртъв. Нужно ми е да успокоя себе си след часовете, прекарани над престъпления и зверства. Нужно ми е да вярвам, че това е приключило и никога вече няма да се случи. (…) Знам, че и да гоня демоните, това не променя нищо за света, нито за бъдещето. Злото е неизкоренимо. Вечно. Радикално. Възпроизвежда се и днес. Ще се възпроизвежда и утре.

До написването на последните редове на своя роман, Шмит без да иска влиза в кожата на своя герой, спи лошо и въобще се отдалечава от себе си, доближавайки се до диктатора. „Когато го убия, ще си възвърна тялото.“ Той признава удовлетворението и успокоението си от смъртта на озверелия Хитлер. Смърт, която Шмит причинява само на хартия, но реално изживява.

Ето такъв автор е Шмит. Автор, който не гледа от високо и действително разбира човешкото. Автор, който не се страхува да се идентифицира със собствените си демони. И да го признае. Автор, който изважда самия себе си от надчовешкия образ, който му създава обществото.

До такава степен е гениален. И до таква степен е човек. Аз също нямах търпение злият диктатор да изчезне и агонията да приключи. Което не ме прави чудовище, а човек. Човек, какъвто, впрочем, е бил и самият Хитлер.

„(Не)възможният Адолф“ е роман, който говори за много неща. Дори не мога да синтезирам всички теми. Шмит е помислил за всички аспекти на един живот. Обстоятелствата, случайностите, изборите, разсъжденията, крайностите. Тревогите на един човек, който губи сам себе си и обрича милиони други заради тази загуба. Властта. Любовта. Пропагандата. Игрите. Истините. Войната. Осъзнаването.

Много забележителни са появите на Фройд в романа. И тези на д-р Форстер, прилагал хипноза на войници на фронта през Първата световна война. Д-р Форстер, който по-късно е намерен „самоубит“, защото е заплашил да извади наяве психиатричното досие на тогавашния канцлер на Германия. Противопоставянето на двамата доктори като бялата и черната страна на психотерапията. Не защото Форстер е променил в действителност Хитлер с хипнозата си. А защото чрез подобен образ могат да се обяснят опростено не-полезните при неправилно прилагане практики на психоанализата.

Книгата обръща внимание на подсъзнанието. В кожата на Адолф Х. разбираме колко е важно човек да е наясно със себе си, да преодолее себе си, да се справи с несъзнаваното, страховете и травмите от детството до някаква приемлива степен. За да бъде после зрял и пълноценен.

В дневника си Шмит разказва за трите основни „грешки“ в литературата за Хитлер. Първа грешка: скритият еврейски произход на Хитлер. Втора грешка: изначалният антисемизъм на Хитлер. Трета грешка: сексуалността на Хитлер. Със своята лека, но неприкрита неприязън към посредствеността, Шмит обяснява мотивите за появилите се през годините теории. Простичкото му обяснение обаче е плод на задълбочен анализ и задълбочено познаване на човешката психика.

„Тези текстове целят да кажат: „Хитлер не е мен, във всеки случай не е като мен.“ Моята книга ще бъде капан, поставен пред тази мисъл. Показвайки, че Хитлер би могъл да стане различен от това, което е бил, ще накарам всеки читател да усети, че и самият той би могъл да стане Хитлер.“

Това е книга, която действително ще накара всеки читател да се замисли. Книга от която ще научите много. За историята, за омразата, за сексуалността и любовта. За Хитлер и за самите себе си.

-Какво е човек? – подхвана бащата. – Човекът се състои от избори и обстоятелства. Никой няма власт над обстоятелствата, но всеки има власт над своите избори.

„Отивам си е възвратен глагол“ – не можеш да се завърнеш, без да си отидеш

…Човек никога не се чувства у дома си, докато чувства срам, и това няма как да се промени

Книгата „Отивам си е възвратен глагол“ на Тайе Селаси (издателство “Жанет 45”) не ми звучеше чуждо. Който е чел “Завръщане” на Яа Джаси, веднага ще открие паралели – не в стила или в повествованието, но със сигурност в една от основните теми – емигрантството като изпитание за индивида и неговото поколение.

Неслучайно избрах по-горния цитат, за да започна това ревю. В днешния космополитен свят думата „дом“ е разтегливо понятие особено в големи държави като Америка, където националната принадлежност на много хора е като паяжина, свързваща различни страни и дори континенти. Да имаш дом и да се почувстваш у дома си обаче са две различни неща. Именно този проблем заляга в основата на романа на Селаси. Куеку, ганаец и Фола, нигерийка идват в САЩ като емигранти и решават да свържат живота си. Още с този наглед незначителен факт започва завръзката на историята.

През 70-те години стотици ганайци отиват в Нигерия с надеждата за по-добър живот. Само десетилие по-късно обаче политическото напрежение между Нигерия и Гана води до кървави конфликти между хората, както и до експулсацията на всички незаконни имигранти в Нигерия в срок от две седмици през 1983. Най-ожесточено нигерийците са настроени срещу ганайските емигранти и навсякъде се чува скандирането „Гана, вън“, лозунг, който става символ на въпросния исторически период както и на ксенофобските настроения. Именно „Гана, вън“ е и оригиналното заглавие на романа, което обаче налага от чуждестранните преводачи голяма доза изобретателност, защото „конотациите, свързани с лозунга (…) работят на друго ниво”, по думите на Бистра Андреева (българския преводач на романа).

В Америка Куеку и Фола полагат основите на своя съвместен живот. Докато Куеку се издига в кариерата си на лекар, Фола прави компромиси в името на семейството и техните четири деца. След нещастен случай в болницата Куеку като чернокож емигрант става изкупителна жертва в борбата на лични интереси. След като животът му се преобръща, самоидентичността на героя е поставена пред изпитание. Импулсивно първата реакция на героя е бягството – решение, което ще промени неговия живот и този на семейството му завинаги. Навярно съвсем преднамерено и в тази история “Гана напуска Нигерия”, за да се разгърне веднъж проблема за буквалното емигриране от родната страна и себеутвърждаването навън и паралелно търсенето на себе си и бягството от дома като механизъм за себеосъзнаване и завръщане.

Повествованието на Саласи е многопластово – тя работи с исторически аналогии, а стилът ѝ на писане изисква внимание и емоционална сетивност у читателя. Съдбата на африканските емигранти както и тяхното поколение вълнуват както Яа Джаси, така и Тайе Саласи и именно затова техните романи идентифицират духовни процеси и търсения, които очевидно засягат милиони афроамериканци. И двете авторки обаче проследяват своите герои не само в контекста на тяхното емигрантство, но и на тяхното личностно развитие.

Подходът на двете писателки обаче е много различен. Докато Джаси обрисува историята на един род, фокусът на Саласи е много по-изчистен. Тя се концентрира върху героите от семейството, като показва колко сложни са взаимоотношенията между онези, от които човек първо трябва да получи любов и подкрепа. От една страна родителите са противопоставени на децата, като действията на първите повлияват неминуемо на съдбата на вторите. Между децата, вече възрастни, също се зараждат противоречия, като с тъжна ирония се забелязва как всеки един от тях иска да избяга от себе си и да се размени с останалите, мислейки че техният живот е много по-добър. Между Куеку и Фола конфликтът се поражда от липсата на комуникация, което не убива любовта им, но връзката им като такава.

Общото за всички герои обаче е чувството за липса на дом и истинско семейство. От една страна като емигранти те нямат корени в страната, която вече е техен дом – проблем, който е дори по-драматичен за децата на емигранти отколкото за техните родители. От друга страна след напускането на Куеку семейството като опорна единица е разрушено. При тези обстоятелства на външна и вътрешна несигурност героите трябва да открият опора, като се справят със собствените си дилеми и се опитат да се завърнат отново един към друг по пътя на прошката.

„Отивам си е възратен глагол“ може да се обобщи най-добре със собственото си красиво заглавие на български, благодарение на Бистра Андреева и Манол Пейков, защото само когато си си отишъл, можеш отново да се завърнеш.

Ирландски полъх и „Литературен обяд“ от Ейлиш ни Гуивна

В стаята от думи и истории на Ирландия, Ейлиш сервира най-уютния обяд, който не искаш да свършва

В последните години следя с особен интерес всичко, което излиза от издателство ICU. Сборниците с разкази, романите, поезията – всичко винаги е изпипано до последния детайл и подготвено внимателно за сетивни и любознателни читатели. С любопитство тръгнах и към съвременната ирландска литература, с която ни срещат. Защото след Джонатан Суифт, Оскар Уайлд, Джойс, Бекет и много други знаем, че тази литература не само си струва и вълнува, но и е любима на милиони читатели по света.

Когато видях корицата на „Литературен обяд и други разкази“ на ирландската писателка Ейлиш ни Гуивна, нямаше как това да не събуди интереса ми – не всеки ден излизат у нас толкова красиви книги. Браво на Невена и на Живко Петров, който прави оформлението – корицата на сборника е приказна и смело мога да твърдя – една от най-хубавите, излизали у нас.

Това занимание, предпиемано нощем в сянката на черните хълмове, имаше магичен ефект: то ме запращаше през глава в атмосферата на ваканцията. Там, при притока в онази първа нощ, неочаквано откривах у себе си чувство на щастие и свобода, на каквото обикновено не съзнавах, че съм способна. То сякаш извираше от някаква моя скрита част, подобна на пръчката, изплуваща изпод моста, и противодействаше на леката клаустрофобия, на нервността, която ме обземаше първоначално в къщата на леля.

И така, тръгнах да търся рибката, водена от ирландския полъх, който носи тази книга – събрала дванадесет разказа с общото усещане за удоволствие и всички цветове, контрастиращи на черното от корицата. Ейлиш ни Гуивна и нейният преводач Димитър Камбуров, преподавател по български език в университета в Дъблин, подбират тези разкази специално за българския читател. Така ние имаме възможност да се докоснем до литература, създадена в Ирландия, но с голямо значение в света на литературата изобщо.

Ейлиш ни Гуивна е билигвичен автор, пишейки на английски и ирландски, а освен това учи български и познава страната ни по свои сантиментални причини (в разказа „Изворци“ срещаме именно нейните преживявания в България). Ейлиш разказва с лекота, но без клишета – ситуациите в разказите ѝ често изненадват с развоя си. Човешките истории в никакъв случай не са предвидими – по-скоро това са разкази, които носят удоволствието от четенето, без непременно да искаме да видим края и да знаем какъв ще бъде той, без да го предусещаме.

Аз се гърчех на седалката, и макар че често ми идеше да заплача, не задето си отивах от леля, а защото не желаех да се разделя с живота на село, с ручеите, с чистата бистра вода, не мислех за своето си нещастие, а вместо това насочвах цялата си енергия към това да презирам леля, задето бе нарушила още едно табу: големите не плачат.

Разказите са смели и директно чрез хумор и ирония поставят нещата на масата – за раздаването на субсидии в литературните среди, и изобщо в културните („Литературен обяд“ и „Градът на литературата“ ); за отношенията в семейството и онези неудобства, които никой никога не се осмелява да изрече ( „Кръв и вода“); за пропуснатите възможности и всичко, което не можем да извадим извън главата си, за да се случи наистина ( „Жената с рибката“).

„Акушерката на феите“ например е един забележителен разказ, който вплита ирландска фолклорна приказка, през обществените и семейни проблеми днес. Но освен тях Ейлиш ни води и на красиво пътуване из стара Ирландия в спомените си за малките селца, свещените места и вярващите и обичащите тази земя хора.

Това са различните лица на Ирландия. Нейният провинционализъм и нейното неравномерно развитие. Дългът към предците и степента, в която сме обречени да ги продължаваме в днешното си. Компромисите, които можем да направим… Димитър Камбуров

Това са разкази, които могат да бъдат препрочитани десетки пъти и винаги да са интересни – не е възможно да се изтъркат, защото с всяко четене разкриват нови пластове смисъл, нови скрити послания. Моите любими са „Кръв и вода“ и „Жената с рибката“, а сега ви съветвам да откриете вашите 🙂

Любопитните читатели имат възможност да се срещнат лично с Ейлиш ни Гуивна и преводача Димитър Камбуров на 15 март от 18:00 ч. в Зала „Виктория“ на Столична библиотека. На 14 март от 18:30 ч. в Литературен клуб “Перото” ще се проведе дискусия, посветена на съвременната ирландска литература. Срещите са организирани по покана на Н. Пр. посланика на Ирландия г-н Майкъл Форбс.

Литературна провокация с Ерика Джонг и „Страх от летене“

Понякога е интересно да избягаш от обичайния избор. Да се погъделичкаш с непознатото, да откриеш къде свършва твоят свят, къде изсветляват възгледите, с които е натоварен погледът ти и да прескочиш прага му.

„Страх от летене“ (изд. Обсидиан) беше моята лична литературна провокация. Роман, напоен с романтика и еротика, феминизъм и предизвикателен почерк. История, по женски цинична – с мръсни думи и фантазии, скрити желания, бягство от обикновения живот на жената домакиня. История за чукане с разкопчан цип (‘zipless fuck’), изневяра, фройдистки уроци, психоанализа и наранени душевности. И въпреки това, книга, която не бих нарекла моя.

„Страх от летене“ е безспорен бестселър. С 27 милиона копия и превод на над 40 езика, той продължава да се печата. Публикуван за пръв път през 1973 г., романът е зареден с опустошителната енергия на сексуалната революция и бунтарския дух. Размива установените стереотипи и заявява открито на света, че жените също могат и мислят, искат и мечтаят за секс. Нежен, мръсен, груб, романтичен, истински секс, но не в името да създадем бъдещо поколение, а посветен изцяло на удоволствието и животинската страст.

Още по-открояващо и будещо внимание се явява обстоятелството, че „Страх от летене“ е полуавтобиографична история, описваща до голяма степен живота на самата авторка Ерика Джонг. Образите на писателка и героиня и границите между реалност и фикция са с неясни очертания. Еврейско потекло, детство в семейството на хора на изкуството, бракове, рзводи, мъж психиатър, писателска кариера и литературата като живот – сянката на Ерика Джонг, е хвърлена върху протагонистката Изадора Уинг.

За „Страх от летене“ Хенри Милър казва: „Тази книга ще влезе в историята на литературата“. И навярно е прав, щом ехото от този впечатляващ смел вик, отразяващ женския стремеж към свобода, скандално разкъсващ порядките, все още се къпе в читателско внимание. И все пак, ехо. Феминизмът и днес има своите идейни сподвижници, но сякаш концептуалният му център е изместен встрани. Сексуалната революция е пораснала от емоциите и желанията до реалната мисъл за еманципацията – развитие, равенство между половете, права и сформирането на жената като личност. Почти като преход от обект в субект. Революция с по-тежка отговорност – общата представа за свобода. Поне за мен и в моите очи, в досега с моята сетивност, вибрациите на равноправието звучат така.

Въпреки това „Страх от летене“ изгради представа и остави в мен усещането, че разлиствам архивен вестник. Вестник от 1973 г., който не отразява новини, а само настроенията, формиращи непълна картина от случилото се. Понякога успява да те накара да откликнеш, настъпва моментно оживление, но на заден план в гънките на съзнанието, остава времевият отпечатък. Следа, напомняща ни, че ни делят 46 години от тази фикционално-реалистична действителност.

Близо половин век по-късно, бунтарството не се асоциира с волния език, позволяващ ни да сме атрактивно вулгарни, а напротив – с възможността да се запазим „непорочни“ в хаоса на мръснишкия глад, обзел бита ни. Сексът е извън кревата, не защото е разкрепостен, а защото се случва в рекламата, кино индустрията, музикалния бизнес. Навсякъде. Личният живот не е ситуиран между четири очи, а е предмет на широка обществена дискусия. Моето е общо – съкровени мисли, нужди, идеали. Предлагат се и може да си ги „купим“.

Може би затова посланията в „Страх от летене“ заседнаха плитчина, не дръзнаха да ме приобщят към силата на мотивите си, не заплувах в монотонността на ежедневието, поглъщащо средностатистическата домакиня от близкото минало, не се събудих, за да възроптая срещу стагнацията, тиранично завладяла женския ум, сърце и душа. Останах с 398 страници неангажиращо четиво за из път и частични бледи заключения.

Нямаше го онзи приковаващ момент на себеоткриване в сюжета, онези редове, които са проекция на съзнанието. Посланията, които винаги си носил, но никога не си намирал точните думи, в които да ги облечеш и предложиш на света. Нямаше я причината да спра да чета, за да ги запиша, да ги съхраня и отъждествя със съществуването им. Да ги превърна в мои.

Понякога е ценно да избягаш от обичайния избор – така откриваш къде свършва личния ти свят и къде изсветляват възгледите, с които си натоварен. Със „Страх от летене“ моите гледища останаха анемични, но в мастилото на Ерика Джонг може да се съдържа пигмент от вашите.

‚,Великите съвременни писатели‘‘: наръчник за начинаещи и напреднали читатели

Въпреки твърдението ,,Не съди за книгата по корицата ѝ‘‘, именно визуалният облик на ,,Великите съвременни писатели‘‘ от Анди Туи не само външно, но и в сърцевината прави изданието толкова специално. Първоначално художникът Анди Туи започва да рисува шаржови портрети на художници модернисти и писатели за забавление. Впоследствие възниква и идеята творбите му да намерят място в книжни издания по темите – така се ражда и ,,Великите съвременни писатели‘‘ (издателство Orange books).

Книгата представлява практичен наръчник, съдържащ в себе си най-важната информация за 52 съвременни писатели, която същевременно е поднесена по любопитен начин с почти безизвестни факти за дадения творец и негови цитати. Текстът (написан от Карълайн Тагарт), предназначен за един писател, заедно със снимковия материал и карикатурата са разположени на четири страници. Първите две съдържат биографичен текст за съответния автор, както и две цветни карета със заглавия ,,За прочит‘‘ и ,,Знаете ли, че…?‘‘. Карикатурите на Анди Туи правят цялото издание изключително пъстро, поради големия им брой (по една за всеки писател) и абстрактността им. Специфичното в тях е присъствието на малки детайли (обикновено за фон на портрета), характерни за самия изобразен човек. Следващите страници освен продължение на биографичния текст, съдържат и разнообразни снимки, било то изобразяващи самия автор или пък корица на известна негова книга.

Тъй като в изданието фигурират много заглавия на книги, които не са преведени на български език, изключително полезно за читателя е взетото решение от издателството те да се изпишат с английското им наименование, а българският превод да бъде отбелязан в скоби. Онези творби, които са издадени на български език, са представени единствено с българското им заглавие. Тази подробност би помогнала при евентуално търсене на подбраната литература и би служила като ориентир в намирането ѝ.

‚,Великите съвременни писатели‘‘ е книга със собствен дух. Симбиозата между графичен дизайн и любопитен текстов елемент прави целия ,,проект‘‘ не просто хващащ окото, но и в крайна сметка изключително полезен. Изненадващ е фактът, че сред имената на писателите има и такива, които не са дотолкова известни, а някои дори нямат преведени книги на български. Именно това превръща наръчника в ценна придобивка дори и за хора, които смятат, че са прочели ,,всичко‘‘, тъй като измежду страниците всеки ще намери нещо различно, което досега не е разлиствал.

Автор: Деница Събева

Халед Хосейни и неговата „Молитва към морето“

Халед Хосейни е афганистански писател и лекар. Роден е на 4 март 1965 година в Кабул. Хосейни и семейството му се местят на няколко пъти, поради назначенията на баща му като посланик в различни държави. След преврата през април 1978 семейството решава да не се връща в страната си, а да поиска политическо убежище от САЩ. През 1980 г. се преместват в Калифорния, където авторът живее със съпругата си и до днес.

Халед Хосейни става посланик на добра воля на Върховния комисариат на ООН за бежанците. Дебютира с книгата си „Ловецът на хвърчила“, която излиза през 2003 г. и бързо се превръща в една от най-четените с над 10 милиона продадени копия. Вторият му роман, „Хиляда сияйни слънца“, е издаден през 2007 г., а през 2013 г. излиза „А планините ехтяха“.

Дан Уилямс е английски художник с 25-годишна практика като илюстратор. През годините си сътрудничи с много списания, най-известните от които са: The Guardian, National Geographic, New York Magazine, Wall Street Journal. Работил е и с издателство Taschen.

Уилямс живее и твори в Лондон.

Трудно е да се определи какво е „Молитва към морето“. Дали можем да я наречем стихотворение, или поема за отминалите дни? А може би е точно това, което казва заглавието – молитва.

На фона на лунния пейзаж и безкрайната морска шир баща описва на сина си спокойното и мирно време на град Хомс, когато семейството се е разхождало из търговските улици, а хората са живеели в хармония едни с други. Детските години на лирическия разказвач са свързани с родното му място, „каменната къща на дядо“ в Сирия, ливадите, изпълнени с цветя.

Дан Уилямс и Халед Хосейни достигат до перфектната симбиоза в тази малка книжка, изпълнена с носталгия, тъга, но и много любов. Илюстрации и текст вървят в синхрон, за да можем още по-силно да усетим емоционалния заряд на произведението.

Топлите и светли цветове ни обливат в началните страници, за да изразят щастливото детство и спокойния семеен живот преди бомбардировките и военните действия. Атмосферата е жизнерадостна, а охрата изобразява типичния източен архитектурен пейзаж.

Напрежението рязко се изостря в няколко страници, изпълнени с огън и мъка. Осъзната е преходността на живота и че всеки близък може да бъде открит сред развалините на поредната срутена сграда.

Финалната сцена е на самия морски бряг в очакване на спасение, но и в страх от още непреодолими загуби. Бащата се обръща към сина си с натежало сърце. Илюстрациите отново възвръщат спокойната атмосфера, но не това се чете в последните редове. Да, родителят се чувства длъжен да бъде опора на малкия си син, опитва се да го успокои. Но осъзнава, че е безсилен пред водната стихия, която предстои да срещнат. Спасението е на другия бряг, но до него се достига с още и още битки. А някои могат да се окажат фатални за младите пътници.

Един човешки живот е описан в текст и рисунки. Удоволствие за ценителите на изкуството, мъдра и със силно послание, “Молитва към морето” заслужава вниманието на всеки читател. Хосейни за пореден път доказва защо е ценен и обичан по цял свят, а съвместната му работа с Дан Уилямс е повече от успешна.

Тази история е вдъхновена от трагичната съдба на Айлан Кюрди, тригодишното сирийско дете, което през септември 2015 г. се удави в Средиземно море, бягайки със семейството си от войната. През следващата година загинаха още 4176 души, поели по същия път като Айлан. Броят на удавените продължава да расте. (изд. „Обсидиан“)

„Чучело“ на Александър Байтошев – дисекция на осакатения живот

На 05 февруари 2019г. в клуб „Алкохол“ (литературния клуб към „Столична библиотека“) се проведе премиерата на новата стихосбирка на Александър Байтошев – „Чучело“ (ИК „Жанет 45“, 2018). Редактор на книгата е Марин Бодаков, а художественото оформление е дело на самия автор, който е изкуствовед по образование. За книгата говориха Иво Рафаилов и Огнян Касабов, чиито мнения са част от предстоящия текст.

Няма да прекратиш насилието.

Остави ги,

нека се нахранят с теб.

„Чучело“ е книга, която завърших трудно и трудно бих препрочела отново в скоро време. Защото предпочитам да си затварям очите за грозните лица на реалността. Предпочитам да не виждам страдащите, бездомните, отритнатите. По-лесно е да не признавам съществуването на провала, насилието, болката и унижението. Александър Байтошев обаче е по-смел от повечето от нас и решава да пише именно за осакатения живот и неговите вътрешности. За страшното и грозното, което ние, обикновените хора, отбягваме по подразбиране.

Интересът към тъмните страни на човека и обществото е сравнително често проявяван от поети и писатели през вековете в световен мащаб. Селинджър, Кафка и много други. Самият Байтошев споменава в свои интервюта автори като Самюъл Бекет, Харолд Пинтър, Кутси и Пол Остър. Той разказва за голямото влияние, което са му указали Криницки, Филип Левин и Тадеуш Ружевич. На премиерата Байтошев не пропусна да говори за „Пещерни птици“ и търсенията и откритията на Тед Хюс. Общото между всички тези талантливи автори е именно изследването им на различни аспекти на тъмнината у човека. Макар подобни теми да са тежки и трудни за преглъщане, те са изключително важни за болното ни общество и отделния човек.

Чакащите

Самотата е преминаващ влак.

Пътниците са заели местата си,

чакат последната спирка.

Нямат багаж,

пренасят само мълчанието си.

Не дишат.

Пристигат до своя дом,

подранили.

Относно корицата, Александър Байтошев споделя, че е нарисувал собствената си ръка. Стана дума и за Радослав Чичев, който прави препратка към „Червената дясна ръка“ на Ник Кейв. Макар ръката на корицата да е лява, Байтошев споделя, че действително е слушал Ник Кейв при писането на стихосбирката. Важна част от рисунката е не само протегнатата за помощ ръка на удавник, но и черният квадрат. Методите за преподаване в „Баухаус“ и изкуството на късната модерност са сред темите на дисертационния му труд, а черният квадрат далеч не е случайно композиционно решение.

Но нека се върнем на „Чучело“ и тъмнината. Огнян Касабов много точно синтезира темите в книгата, а именно ефектите на тежкия физически труд (мулето е „чучело на труда“), провала и отритването. Всички тези образи са реални. В книгата няма оправдания, излишно драматизиране или окраски, а просто се изговарят и показват осакатените. Самият факт, че се говори с гласа на отритнатите и бездомните, на езика на безгласните и за стопаджиите на човешкия късмет е достатъчен. Нещо може да бъде осакатено само ако е живо. Тази книга не е изцяло помирение с осакатения живот, тя просто го описва такъв, какъвто е.

На премиерата Иво Рафаилов обърна разговора и към друга важна ниша – връзката между „Чучело“ и „Кучета“ (предишната стихосбирка на А. Байтошев). „Всичко, което е външен свят в „Кучета“, тук влиза вътре в човека. Опитвам се да избегна думата душа, защото не я обичам, но става дума именно за нещо такова.“ Байтошев потвърди, че последните стихотворения в книгите му са препратки към следващи книги и разкри, че в момента изучава връзката между човека и природата чрез творбите на древнокитайските поети и майсторите на хайку. В този смисъл последното стихотворение от настоящата книга „Естество“ ни насочва към следваща стихосбирка, която ще е за съзерцанието, природата и евентуалното спасение, което можем да намерим в тях.

Романът „Мюнхен” от Робърт Харис – ревю

Робърт Харис е английски писател роден в Нотингам през 1957г. Бил е кореспондент за BBC и също така е писал за „London Sunday Times” и „Daily Telegraph”. Обявен е за „Колумнист на годината” през 2003 година на Наградите на британската преса.

Автор е на романите „Fatherland”, „Enigma”, „Archangel”, както и много други исторически романи, които будят изключителен интерес в читателите. Но както пише за събития от историята ни от миналия век, Робърт Харис пише и за Римската империя в романа му „Pompeii” , който излиза 2003 година, а малко по-късно и „Imperium”.

Романът „Мюнхен”, в превод на Боян Дамянов четем благодарение на издателство „Обсидиан“.

Самият факт, че ще се прeнеса в годините на Втората световна война, ме кара да искам още повече да надникна в тази книга, да искам да я прочета и да се пренеса във времето, когато баба ми е била на само осем години, докато някъде на запад са се взимали съдбоносни решения за мира на човечеството.

Винаги ме е вълнувала историята, винаги са ме привличали големите имена на 20-ти век. Онова, което са оставили след себе си.

В книгата са замесени имената на Невил Чембърлейн, британския минисър-председател и Адолф Хитлер. Книгата разказва за годината преди началото на Втората световна война. По това време в Чехословакия, в Судетската област, живеят много етнически немци, които, според фюрера, трябва да бъдат присъединени към Германия. Това е книга, която отразява опита на Невил Чембърлейн да предотврати една бъдеща война и да спаси мира в Европа.

…но войната е нещо страшно и ние трябва да бъдем напълно наясно, преди да пристъпим към нея, че на карта е заложено много, и след като претеглим внимателно всички последици, призивът да рискуваме в негова защита е неустоим…

С тези свои думи Невил Чембърлейн призовава хората да не се втурват и да не мислят за война, когато един въпрос може да се реши по мирен начин. /”…аз ще работя за мир до последния момент.”/

Не мога да кажа със сигурност дали този роман е действително за британския министър-председател, за мен, той е роман за нестихващата надежда на 1938 година. За борбата и смелостта. Един изключителен момент от историята на човечеството, събран между редовете на тези страници. На преден план не изпъкват само образите на Хитлер, Чембърлейн, Мусолини и Даладие, които стигат до някакво решение в Мюнхен. Преплетени са и други персонажи като Хю Легат, младият и амбициозен секретар на министър-председателя на Великобритания и Хартман, от страната на германците, който показва своята неприязън към нацистите. Два образа, които обрисуват обстановката около този исторически момент на миналия век. С пристигането на Чембърлейн във Великобритания, след подписване на споразумението в Мюнхен, той не просто носи така обещания мир /”Аз ви донесох мир”/, но ѝ връща надеждата в очите на милиони хора. Събитие, което, в последствие, ще се окаже едно своеобразно залъгване на противника и ще отключи ред политически ходове.

Робърт Харис е избрал едно много важно историческо събитие, за което, като че ли, не се говори толкова много. Показва ни самоотвержения образ на Невил Чембърлейн, героят в очите на мнозина британци, а и на други извън пределите на Великобритания. За опита му да спаси честта на един народ, но и да задоволи желанията на друг /”Представяте ли си, господа, той искаше уверения, че чешките фермери, изселени от Судетската област, щели да помагат да си откарат прасетата и кравите с тях?…Той поиска обезщетение за всяка обществена сграда!”/

Дали това не е всъщност бомба със закъснител и това, което получава германският канцлер не го подтиква да иска още, ще говорят историческите събития, които ще последват следващата година.

Петя Накова и „Годината на осемте химии“

Това са Доника, Ани, Галя, Ваня и Росица.

Това сме ти и аз, приятелките ни, майките и сестрите ни. Онази учителка, на която винаги сме се възхищавали. Съседката, която не спира да се усмихва или изглежда винаги умислена. Една на всеки осем. Това е майка ми, която на 23 напипва бучка в гърдата си, която слава Богу, се оказва доброкачествен тумор. И споменът ѝ 40 години след това за биопсията.

Това са историите, които Петя Накова смело разказва – в една битка срещу рака на гърдата, който удря като шамар и променя светове.

„Все някога се изправяш срещу това, от което дълго си бягал и бързата помощ си самият ти.“

Книгата „Годината на осемте химии“ от Петя Накова представя пет документални истории на жени, преборили се или борещи се още с рака на гърдата. Тази битка е изпълнена с емоции, които никой от нас, четящите, преди това не може да си представи. Защото ние сякаш говорим за рака ежедневно, но историите разказваме все още с буца в гърлото и онзи страх да не чуе именно рака и да дойде и при нас.

Чувала съм неведнъж хора да казват – „сякаш е станало заразно“. Да не смеят да изричат историите. Мен също ме е страх. Както теб. И докато четях, влизах заедно с тези жени в скенера, чаках пред кабинетите, бръснех си главата и плачех тихо, докато преминавах през фазите, на които е разделена книгата – Имам рак, Дадох си гърдата на един доктор…, Фак ю, рак, Годината на осемте химии, Крила отпред, Няма да ме застраховате.

Силата на споделянето обаче е мощно оръдие срещу болката, вярвам. Защото ако споделяме може би няма да пропускаме прегледи. Да се укоряваме едни други. Може би дори ще намалим негативното влияние, което си разнасяме, изнервени от много задачи, несподелености, големи амбиции. Ще спрем да се лъжем. И ще ценим малко повече краткото си време тук. Ще спрем да се ядосваме за маловажните неща. И ще започнем да вярваме повече в добрите мисли, които не сме осъзнавали колко са важни.

„Болестта ми дава неподозирани поводи за радост.“

Не мога да кажа, че „Годината на осемте химии“ е лесна книга за четене. Този дневник от емоции няма да ви остави безучастни. Димитър Кенаров пише за книгата: „Петя Накова е военен кореспондент от страната на болестта. С широко отворени очи, без да отвръща поглед и от най-тежките ситуации, тя наблюдава как тялото води битка със себе си, как няколко смели жени всекидневно се борят с терористичните клетки на рака. “. И да, наистина се изисква много честност и сила, за да разкажеш тези истории!

Не му било чудно, че имам крило вместо гърда, премахнатата, а че крилото е отпред. Крилата на ангелите са на гърба, на самолетите и птиците отстрани, могат дори да са отгоре като на хеликоптерите, но никога отпред. С крила отпред можеш да летиш или назад, или право нагоре, с лице към слънцето, небето, звездите.

Радвам се, че ИК „Жанет 45“ издават тази книга и вярвам, че именно чрез тях тя ще достигне до повече хора, както заслужава. Четете „Годината на осемте химии“, споделяйте и се пазете.

„Никога не ме оставяй“ от Казуо Ишигуро – ревю

Казуо Ишигуро е английски писател от японски произход. Роден е на 8 ноември 1954 г. в Нагасаки, но шест години по-късно семейството му се преселва във Великобритания. Завършва Английска филология и Философия в Университета на Кент и защитава докторат по творческо писане в Университета на Източна Англия.

През 1983 г. получава британско гражданство, а през 1989 г. е удостоен с награда „Букър“ за „Остатъкът от деня“. Понастоящем е 63-годишен и живее с жена си и дъщеря си в Лондон. През 2017 г. получава Нобелова награда за литература.

Японците са особена порода писатели. Макар отраснал и живеещ във Великобритания, Ишигуро е неизменно свързан с японската култура. Мисля си, че това е причината да се отличава по стил и начин на изразяване от повечето съвременни европейски и американски автори.

От бедния ми опит с пишещите японци (Мураками и Ишигуро са единствените, които познавам), мога непрофесионално и субективно да заключа, че в начина им на писане има нещо много специално и различно – тайнственост, неприсъща за други автори. Недоизказаност, метафоричност, митологизация дори.

Четейки, имам неприятното чувство, че не съм разбрала всичко, което съдържат произведенията им. А литература, която поражда въпроси, трудно остава незабелязана. Именно на това се дължат безспорните успехи на Казуо Ишигуро.

„Никога не ме оставяй“ на 40 езика

„Никога не ме оставяй“ е едно от най-известните произведения на обичания автор. Роман, преведен на над 40 езика и номиниран за три награди в годината на издаването си. Година по-късно (през 2006 г.) печели ‘Alex Award’ – престижна награда на Американската организация на библиотеките (American Library Association – ALA).

Тази награда се дава всяка година на 10 книги, написани за възрастни, които указват огромно влияние върху младежите между 12 и 18 години. На български романът излиза благодарение на издателство „Лабиринт“ през 2016 г.

„Никога не ме оставяй“ е обявен от ‘Time’ за роман на 2005 и включен в класацията им за 100-те най-добри английски романа между 1923 и 2005 г. По книгата е направена филмова адаптация от Марк Романек през 2010 г., в която една от главните роли е на Кийра Найтли. Филмът има 7 награди и 23 номинации.

Впечатлих ли ви вече или да продължавам да изреждам отличията на тази история? Въпросните стотици отличия не са никак случайни. Сюжетът е новаторски, разтърсващ, замислящ, емоционален.

Уж напълно фиктивна история, а героите са болезнено истински в ишигуровския антиутопичен свят. Не ми се иска да преразказвам, да цитирам или да разкривам събития от романа, защото всеки опит за подобен разказ би бил непълен и повърхностен.

Според New Yorker, „Никога не ме оставяй“ е „красива и плашеща книга, защото работи на няколко различни нива: тя е почти като пародия на английските частни училища, като критика върху някои очертаващи се медицински практики, но най-вече е алегория за начина, по който живеем.“ (изт. „Капитал“, 2017)

Безспорно тъжна и докосваща, тази книга вплита в себе си много от болните теми на нашето живеене. Хваща ни съвсем неподготвени и ни повежда през един измислен свят. Но човешката природа и душа не са измислица. Макар и не-съвсем-човеци, героите мислят, чувстват и обичат.

Романът ни хваща за гърлото и ни задушава, защото показва как живеем в действителност. Показва как бягаме от себе си. Как мечтаем и страдаме. Какво ни налага обществото. Говори се за възпитаването на деца, за стереотипите, за правилното и грешното, за междучовешките отношения и още много други важни неща.

Историята започва от настоящето на Кати и е разказана от първо лице, а ретроспекциите в следващите глави ни разкриват нейния свят и живот. Кати, Томи и Рут са трима приятели, отраснали заедно в отдалечен пансион.

Те се натъкват на въпроса кой всъщност иска всички да сме еднакви и взаимозаменяеми, защо се налага да доказваме, че имаме душа, защо жестокостта се е превърнала в норма, защо се примиряваме безропотно с неправдата, защо постоянно предаваме онези, които обичаме най-много. („Никога не ме оставяй“, „Лабиринт“2016, задна корица)

„Никога не ме оставяй“ още ме държи за гърлото. Задушавам се всеки път, в който си я припомня. Влияе на решенията ми, на изборите, които правя, на начина, по който виждам себе си. И макар в повечето време да не се замисляме много за проблемите на нашето човечество, след тази книга дълго мислих за света. Начинът, по който живеем, е страшен.

„Никога не ме оставяй“ е книга за загубите, които търпим за живота като горчив избор, за нелекия човешки жребий в свят, където всичко е за продан.

Мислите, че тези описания на романа са тъжни и тежки? Самият той е още по-болезнен. Но единственият начин да победим болката, е да се вгледаме в нея. И тук като във всяка велика книга болката на отделния човек е болката на целия свят. От хората зависи да разберат защо и къде грешат.

Едва ли светът ще се излекува с това разбиране, но дори един променен живот е достатъчен. Моят вече се промени. Този роман е задължително четиво за всеки, който се осмелява да промени нагласата си към света, посредством история за болки, страхове и жестокост. Заслужава си вглеждането в и осмислянето на страшния свят на Ишигуро, защото само така бихме могли да предотвратим пренасянето му в действителността.