Литература

10 книги, които Под моста чете през 2018-та година

13.01.2019
Заедно в час

Невъзможно е да обхванем в един материал всички книги, които излязоха през изминалата година. Нямаме стремеж да правим класация на най-добрите. Колкото и да ни се иска, нямаме възможност да изчетем всичко, което заслужава вниманието ни като читатели. Но ако ви е интересно, тук можете да откриете една съвсем субективна класация не само на това какво чете екипът ни през 2018-та, но и на това, което остана като най-значимо сред прочетеното и на което, според нас, си заслужава да отделите своето време.

„Ти, непрестанна новина“ от Иван Ланджев

С поезията ще започнем отзад напред, защото през декември Иван Ланджев ни зарадва с новата си книга с поезия –„Ти, непрестанна новина“ и това определено бе едно от най-хубавите литературни събития за 2018-та година. Редактори са Иван Теофилов и Георги Господинов, а оформлението на топло-жълтата книга, в което се крият препратки към стихотворенията, в които пък се крият емблематични за Ланджев образи, е на Люба Халева.

Харесваме Ланджев отдавна заради интелигентността, с която пише, без това да е префърцунено и претенциозно. Смирението му в думите е яростно, а яростта – смирена по един мъдър начин. Той е искрен, но не груб и вулгарен, думите са чувствително подбрани, а не нахвърляни без смисъл – всичко тук е премислено и в същото време – чувствително, поезията е модерна, но не прaзна, той е тук, но не гледа цинично към миналото, дори напротив.

„Ти, непрестанна новина“ е много лична, искрена и в същото време – абсолютно съпреживяема. Може би точно заради това. Гъделичка непрекъснато да уловиш сам себе си открил ли си всичко и да се предизвикваш да искаш още. Да препрочиташ пак и пак. Сред тези чудесни думи има много музика, мисъл и опит! Затова препоръчваме с две ръце и знаем, че „Ти, непрестанна новина“ ще е непрестанно четиво и през 2019 година.

„Втора кожа“ от Катерина Стойкова

2018-та година започна с една изключително важна книга от издателство ICU„Втора кожа“ на Катерина Стойкова. Разказвахме ви за нея още щом излезе, но темата за домашното насилие, за съжаление, е непрекъснато актуална, и затова е важно да не спираме да четем и подаряваме тази книга. „Втора кожа“ е книга за онова, което ежедневно се правим, че не съществува, за което си запушваме ушите и мълчим, защото „какво ще кажат хората“.

Катерина Стойкова ни вкарва във вътрешния свят на спомените през преживяванията на Детето, което каквото и да прави няма да забрави, върху което остават като белези случките от ежедневието. И макар на някого да се струват невероятни, тези случки са толкова болезнено реални, че хващат за гърлото. И остават в сърцето с голяма удивителна – никой не заслужава това, всички сме безумно крехки и нека опитаме да се приемем преди да съдим, защото никой не знае какво се крие в историята на човека отсреща.

„Бих умрял за теб и други изгубени истории“ на Франсис Скот Фицджералд

В началото на 2018 ИК „Хермес“ издаде сборник с разкази на Фицджералд. Той съдържа 18 неиздавани, непознати или смятани за изгубени разкази на класическия автор. В това издание се показва едно много различно лице на иначе добре познатия американски писател. Стилистиката се отдалечава от тази на „Отсам рая“ и „Нежна е нощта“, но темите са все така важни и дълбокомислени.

Фицджералд е майстор на разказа във всяко едно отношение. Писателят е предпочел тези му творби да останат непубликувани пред това да допусне редакторска намеса, което допринася за важността им. В книгата са включени и снимки от личния архив на автора.

30-те години на XX век, когато са писани тези разкази, са много мрачен период в живота на Фицджералд. Влошено здравословно състояние, проблеми с алкохола, постоянните грижи около съпругата му са само част от несгодите, срещу които е изправен. Тези емоции се прокрадват и в разказите, които засягат теми като развода и депресията. В същото време откриваме и сатиричен поглед към живота в Холивуд, работата на лекарите, перипетиите на брака.

„Оксиморон. Нечовешки роман“ на Михаил Вешим

Новата книга на известния сатирик Михаил Вешим е под логото на „Сиела“ и говори за компромисите като начин на живот. Авторът на „Английския съсед“ и този път не отстъпва от чувството си хумор и фините, точни, трагикомични описания на съвременната действителност. В романа се съдържат и фантастични елементи, които провокират размисли на малко по-сериозни теми.

Макар и да не отсъства присъщата на Вешим сатира, романът оставя горчив привкус. Героят на книгата – езиковедът Духомир Пенев – обучава кучето Хектор да говори български език. Асоциацията с „Кучешко сърце“ на Булгаков е неизбежна, но тук историята отива в съвсем друга посока. Въпросът, който се поставя, е кой е кучето и кой човекът и защо на хората им се налага да живеят кучешки живот… Останалото не може да се преразкаже.

Оксиморон е, защото романите се пишат за хората. Дори романът да е за кон, муха, слон или куче, той няма да се чете от кон, муха,слон или куче, а от хора. Тоест – всеки роман е човешки. А този – не. Този е за компромисите. Които превръщат човека в нещо друго. В нещо странно. Проектирано, генно-модифицирано и мултиплицирано. В Хектор – това е героят на романа. Кой е Хектор? Един компромис. През живота си направих доста компромиси. Дори ги разделях, според случая: на малки и големи, на съществени и несъществени, на революционни и еволюционни, на допустими и недопустими. Гюстав Флобер бил казал:”Мадам Бовари- това съм аз”. Без да съм Флобер, ще кажа като него:”Хектор – това понякога съм аз”. А вие? (Михаил Вешим)

„Естествени неща“ от Красимир Нейков

От съвременната поезия държим да отбележим дебютната стихосбирка на младия поет Красимир Нейков „Естествени неща“, която излезе 2018г. от Издателство за поезия ДА. Силен старт на годината и с още по-силна заявка за една изключителна година за българската поезия.
Автор на красивата корица е Александра Димитрова, а книгата бе представена от Марин Бодаков.

Великолепна, неподправена, естествена. Така бихме определили поезията на Красимир Нейков, който не просто подрежда думите в перфектния синхрон и създава нюанси в звученето, а сякаш думите резонират в сетивата.

„Пиафе“ от Недялко Славов

Сред забележителните книги на изминалата 2018 година нареждаме и „Пиафе“ на писателя Недялко Славов от издателска къща Хермес. „Пиафе“ представя една истинска, много съвременна и до болка актуална тема в нашето съвремие. Въртележка от емоции и динамика и същевременно този тон, който задава романа, те кара да се замислиш дали в действителност живеем в такъв свят. Дали това се случва в момента на говорене, тук, пред очите ни. Редом до „Пиафе“ препоръчваме и „432 херца“, „Камбата“, както и останалите произведения на Недялко Славов.

„Всичките наши тела” от Георги Господинов

Винаги, когато четем нещо ново от Георги Господинов, е като малък празник, така че нямаше как да не проследим вълнението около новата му книга със 103 свръхкратки историии. От първото разлистване до премиерата в Младежкия театър, където чухме някои от разказите, „Всичките наши тела” (ИК „Жанет 45”) е книга, която винаги ще седи на нощното ни шкафче, често ще я препрочитаме, хаотично, отзад-напред и после отново, за да позволим на кратките истории да ни докосват и да ни донасят нов смисъл всеки път.

Пестеливо, сбито и ударно, историите на Господинов носят доза абсурд, меланхолия и носталгия по миналото или неизживяното бъдеще. „Днес, когато се говори много и напосоки като в кръчма, добрата къса история идва да ни даде мяра за всяка дума. И за всяка минута. Ще ми се да е така.” И е точно така – разказите успяват бързо да ни привържат към героите си, да заживеят в нас, във всичките наши тела.

Давам си сметка, вероятно като мнозина преди мен, че сред личните ми спомени има много, родени от книги. Четенето произвежда спомени. Отдавна не помня и съм се отказал да търся кои са прочетени и кои – не. Не намирам никаква разлика, всичко е преживяно, всичко ме кара да настръхвам, всичко е оставило белег. По всичките мои тела…

„Лабиринтът на духовете” на Карлос Руис Сафон

Ако някога сте чели Карлос Руис Сафон, то вероятно знаете, че книгите му са истински магнит, който ще държи нощната ви лампа светната до малките часове, докато не затворите и последната страница. „Лабиринтът на духовете” (издателство „Изток-Запад”) е четвъртата и последна част от поредицата „Гробището на забравените книги” и събира най-доброто от предходните заглавия – мистерия, драма, романтика, фантастика, история и още много от неподражаема стил на Сафон, който чистосърдечно признаваме, че буквално ни омагьоса.

Успяхме отново да се потопим в мистичната атмосфера на Барселона, да пътуваме до Мадрид, да се срещнем с познатите Давид и Изабела, Даниел, Фермин и Жулиан, както и стария господин Семпере, но и с нови герои, през чийто поглед потънахме още по-надълбоко в лабиринта, от който, честно казано, не ни се излизаше.

Човек не си дава сметка за пустотата, в която е пропилявал времето си, докато не заживее истински. Понякога животът – не прахосаните дни – се свежда само до един миг, един ден, седмица или месец. Човек разбира, че е жив, защото го боли, защото изведнъж всичко добива значение и когато този кратък момент свърши, остатъкът от съществуването му се превръща в спомен, към който напразно се опитва да се върне до сетния си дъх.

„Нещата, които синът ми трябва да знае за света“ на Фредрик Бакман

Всеки, който не е чел Бакман, ще си помисли, че това е поредната книга с родителски съвети и хроники, но „Нещата, които синът ми трябва да знае за света“ е далеч от това. Бакман е сред съвременните автори, които просто познават и разбират хората, изграждат персонажите си около архетипи и те карат винаги да си с лека усмивка, четейки го. Това е също такава книга, представяща родителството през алегорично-философска перспектива и то по възможно най-искрения начин.

Има нещо много специално в това да се влюбиш в думите. Да ги усещаш като пърхащи пеперуди под кожата си. Като вихрушка в главата. Като юмрук в стомаха.

„Живот без край“ на Фредерик Бегбеде

Краят на 2018-та бе белязан и с прочитането на тази книга. Бегбеде със сигурност не е най-изкусният писател, но има поразителна искреност, стил и параграфи, които те застопоряват, прочитайки ги. „Живот без край“ не е книга нито за живота, нито за смъртта. Това е книга за махалото, което не спира да се люлее между тях. За метаморфозата от безсмъртен в смъртен, когато минеш 50.

Възкресяването ми започна в Париж, в квартала на атентатите, в ден пик на замърсяване с фини прахови частици. Бях завел дъщеря си в едно необистро, наречено „Извор на младостта“. Тя ядеше порция колбаси от свободно отгледани свине, а аз пиех тоник „Хендрикс“ с краставица. Откакто измислиха смартфона, бяхме отвикнали да си говорим. Тя преглеждаше своя Уотсап, докато аз следвах топ модели в Инстаграм. Бях я попитал какво най-много би й се искало да получи за рождения ден. Отговори ми: „Селфи с Робърт Патинсън“. Първоначално леко се притесних. Но като се замислих, работата ми на телевизионен водещ също е вид селфи. Някой, който разпитва пред камерите актьори, певци, спортисти и политици, всъщност прави дълги кадри, в присъствието на по-интересни от него личности. Впрочем, когато излизам на улицата, минувачите често ме молят за снимка с тях и аз с удоволствие приемам, защото съм направил абсолютно същото в моето студио, пред прожекторите. Всички живеем същия не-живот – искаме да блестим в светлината на другите. Съвременният човек е сбор от 75 000 милиарда клетки, които се опитват да бъдат преобразувани в пиксели.

 

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Боян СимеоновКакво слуша Polina през 2018-та?04.01.2019

Още от Под Моста

Емилия НайденоваИнтервю с Ейлиш ни Гуивна, автор на „Литературен обяд и други разкази“Литература